Кутия за птици

18.

Докато лодката се носи плавно по течението на реката, Малори загребва шепа вода и промива раната на рамото си. Трудна задача, а болката е пронизваща.

— Добре ли си, мамо? — пита Момчето.

— Без въпроси — скастря го тя. — Слушай.

Когато вълкът я нападна, тъмният свят зад превръзката на очите ѝ изригна в ослепителна болка и потопи всичко в червено. Сега, докато почиства раната, пред очите ѝ се мержелеят пурпурни отблясъци, изсветляващи до сиво, и се притеснява да не би това да означава, че е на път да изгуби съзнание. Да припадне. Да остави децата да се оправят сами.

Якето ѝ е свалено. Потникът ѝ е окървавен и тя трепери, без да може да си отговори доколко това се дължи на студения въздух и доколко е от загубата на кръв. От десния джоб на якето вади нож за пържоли. Срязва единия ръкав на връхната дреха, пристяга с него рамото си.

Вълци.

Преди децата да навършат три, Малори вече бе започнала със сложните уроци. Двамата запомняха по десет до двайсет звука последователно и можеха да ги изредят. Малори ходеше из къщата, излизаше, качваше се на горния етаж. Междувременно произвеждаше шумове. Щом се върнеше при децата, те ѝ казваха какво е правила. Скоро Момичето помнеше безпогрешно всичките двайсет звука. А Момчето можеше да изреди четирийсет-петдесет звука, като добавяше и несъзнателните, които тя бе издавала по пътя към тези, които възнамеряваше да произведе.

Тръгна от нашата стая, мамо. Въздъхна, преди да тръгнеш. После отиде до кухнята и по пътя глезенът ти изпука. Седна на средния стол до кухненската маса. Сложи лактите си на масата. Прокашля се и после слезе в зимника. Първите четири стъпала измина по-бавно, отколкото следващите шест. Почука с пръст по зъбите си.

Но колкото и да се стараеше, Малори нямаше как да подготви децата си да разпознават зверовете, бродещи из горите покрай реката. Тя съзнава, че вълците имат безспорни предимства. Те, както и всяко друго животно наоколо.

Малори пристяга турникета още по-здраво. Рамото ѝ пулсира. Бедрата я болят. Вратът я боли. Тази сутрин се бе почувствала достатъчно силна да гребе цели трийсет километра. Сега, ранена, се нуждае от почивка. Спори със себе си. Знае, че в стария свят би било разумно да направят почивка. Но тук почивката можеше да означава смърт.

Пронизително пищене откъм небето кара Малори да подскочи. Звучи като хищна птица. На трийсетина метра височина. Пред тях нещо изплясква. За кратичко, но изнервящо. Сред дъбравата отляво нещо се движи. Обаждат се и други птици. Реката оживява и с всеки следващ признак за това Малори изпитва все по-голям страх.

Колкото повече оживява светът наоколо, толкова повече замира вътрешният ѝ свят.

— Добре съм — лъже тя децата. — Сега трябва да наострим слух. Това е всичко. Нищо повече.

Докато продължава да гребе, Малори се опитва да не мисли за болката. Няма съвсем ясна представа още колко им остава. При всички положения не е никак малко. Да са стигнали най-много до средата на пътя.

Преди години съквартирантите не знаеха със сигурност дали животните полудяват. Непрекъснато го обсъждаха. Том и Джулс решиха да обиколят квартала в търсене на кучета, които да обучат за водачи. Докато Малори и останалите ги чакаха да се върнат, тя си представяше ужасни картини на обезумели животни. Днес въображението ѝ се развихря в същата посока. Докато реката се събужда, пълна с живот, Малори си въобразява най-лошото. Също както тогава, преди толкова години, преди децата да се родят, когато непокътнатата врата ѝ напомняше, че навън броди лудостта, независимо дали някой, за когото те е грижа, е излязъл да се срещне с нея, или не.