Кутия за птици

21.

Мислите на Малори са насочени конкретно към Дон.

— Мамо — казва Момчето, — превръзката ме убива.

— Загреби малко вода от реката, внимателно, и разтъркай там, където те боли. Без да сваляш превръзката.

Веднъж, след като съквартирантите приключиха с вечерята, Малори остана сама с Олимпия на масата в трапезарията. Заговориха се за съпруга на Олимпия. Що за човек е бил. Как искал да имат дете. Дон влезе в стаята сам. Въобще не го интересуваше какво говори Олимпия.

— Трябва да ослепите тези бебета — прекъсна я. — Още щом се родят.

Сякаш го бе обмислял от доста време и сега изведнъж беше решил да сподели с тях решението си.

Седна на масата и заобяснява. Докато той говореше, Олимпия се отдръпваше все по-навътре в себе си. Думите му ѝ се струваха безумни. И още по-страшно — жестоки.

Малори обаче не мислеше така. Някъде дълбоко в себе си разбираше какво има предвид Дон. Всеки миг от бъдещото ѝ майчинство щеше да бъде съсредоточен върху това да защити зрението на детето си. Колко много други неща би могла да свърши, ако тази грижа отпаднеше? В сериозността, с която Дон го каза, Малори долови не просто жестокост. Това отваряше вратата към страна на мъчителни възможности, неща, които ще трябва да се свършат, действия, които може да ѝ се наложи да предприеме и за които никой от стария свят нямаше да бъде напълно подготвен да издържи. И това предложение, колкото и ужасно да звучеше, така и си остана загнездено в съзнанието ѝ.

— По-добре е, мамо — казва Момчето.

— Шшшшт — скастря го Малори. — Слушай.

Когато децата навършиха шест месеца, тя вече ги беше научила да спят в креватчетата, опасани с телена мрежа. Беше нощ. Светът оттатък прозорците бе потънал в тишина. В къщата цареше мрак.

В първите дни след раждането на бебетата Малори често се вслушваше в дишането им, докато спят. Ако за някои майки това беше просто емоционален момент, за Малори представляваше целенасочено наблюдение. Здрави ли са? Получават ли достатъчно хранителни вещества от кладенчовата вода и кърмата на майка, която вече цяла година не се е хранила както трябва? Непрекъснато бе ангажирана със здравето им. С хранителния им режим. С хигиената им. И с техните очи.

Трябва да ослепите тези бебета още щом се родят.

Седнала край кухненската маса в тъмното, Малори си даваше съвсем ясна сметка, че идеята не толкова я изправяше пред морална дилема, колкото повдигаше въпроса дали има физическите сили да го направи. Загледана в коридора, заслушана в тихичкото дишане на децата, Малори вярваше, че в казаното от Дон има смисъл.

Всяка твоя минута е посветена на това да предпазиш децата да погледнат навън. Проверяваш одеялата. Проверяваш креватчетата им. Когато поотраснат, няма да си спомнят всичко това. Няма да си спомнят какво е да виждаш.

Тя знаеше, че ако децата изгубят способността си да виждат в новия свят, няма да бъдат лишени от нищо в него.

Стана и се отправи към вратата на зимника. Там, на пръстения под, имаше метална кутия с разредител. Преди много време бе прочела етикета и знаеше колко опасно е това вещество при контакт с очите. Човек може да ослепее, пишеше на етикета, ако не си измие очите в рамките на трийсет секунди.

Малори отиде да вземе кутията. Вдигна я за дръжката и я занесе горе.

Направи го бързо. И не ги мий.

Те бяха бебета. Дали ще си спомнят? Дали цял живот ще се страхуват от нея, или всичко ще бъде заровено под планина от спомени на слепец?

Малори прекоси кухнята и влезе в тъмния коридор към детската.

Чуваше ги как дишат вътре.

При вратата се спря и напрегна взор в непрогледния мрак, където спяха бебетата.

В този момент вярваше, че може да го направи.

Влезе тихичко в стаята. Остави кутията на пода и отвори опакованите с плат капаци над защитените креватчета. Двете деца не помръднаха. Продължиха да дишат спокойно и равномерно, сякаш унесени в сладки сънища, далеч от кошмарите, които им предстояха.

Малори бързо откачи теления капак над креватчето на Момичето. Наведе се и взе металната кутия.

Момичето дишаше все така равномерно.

Малори се пресегна и повдигна главичката на детето. Махна ѝ превръзката от очите. Момичето заплака.

Очите ѝ са отворени, каза си Малори. Сипвай.

Натисна главичката към ръба на креватчето и приближи отворената кутия на сантиметри от пламналото, разплакано личице. Момчето зад нея се събуди и също ревна.

— Стига! — сгълча ги Малори, като преглътна собствените си сълзи. — Не ви трябва да виждате този свят.

Наведе кутията още мъничко и усети как течността потича по дланта ѝ, преди да се разплиска на пода в краката ѝ.

Допира на разредителя до кожата ѝ я отрезви.

Не можеше да го направи.

Пусна главата на детето и Момичето продължи да плаче.

Малори остави кутията на пода, бавно заотстъпва и излезе заднешком от стаята. Децата стенеха в тъмното.

В коридора Малори се подпря на стената, за да не се строполи на пода, и вдигна длан към устата си. После повърна.

— Мамо — обажда се Момчето сега, в лодката, — получи се!

— Кое се получи? — пита Малори, откъсната от спомените.

— Превръзката вече не ми убива.

— Момче — скастри го тя. — Без повече приказки. Освен ако не чуеш нещо.

Малори диша дълбоко и изпитва подобие на срам. Рамото я боли още повече. Вие ѝ се свят и е уморена. Обзема я все по-отчетливо чувство за дезориентация. Сякаш нещо вътре в нея е съвсем сбъркано. Все пак чува децата: Момчето диша пред нея, Момичето опипва непознати предмети на кърмата. Под превръзките не са слепи. И денят може да приключи с шанс за още по-нов свят — такъв, в който децата ще виждат неща, които не са виждали никога преди.

Стига тя да може да ги заведе там.