Кутия за птици

23.

В мига, в който вратата се хлопва зад гърба им, Том е по-уплашен, отколкото е предполагал.

Тук, навън, съществата са по-близо.

Когато излезем на улицата, мисли си, и се отдалечим на достатъчно разстояние от къщата, ще ни нападнат ли?

Представя си студени длани, които покриват неговите. Гръклянът му — прерязан. Вратът — прекършен. Разумът — унищожен.

Но е напълно наясно, че не са получавани сведения за нападения над хора.

Докато все още е на верандата, решава да се съсредоточи върху тази мисъл. Прави усилие да я превърне в своя лична философия, търси почвата, в която са покарали корените ѝ, и постепенно си позволява да диша, бавно поема дъх. В този момент долавя пораждането на други чувства.

От една страна, у него затрептява едно необуздано, леко безразсъдно усещане за свобода.

Излизал е от къщата много пъти, откакто е дошъл да живее тук. Вадил е вода от кладенеца наравно е всички останали. Изхвърлял е изпражнения и урина в септичните ями. Но това е друго. Въздухът е различен. Точно преди двамата с Джулс да си дадат знак да тръгнат, над главите им полъхва вятър. Погалва врата му. Минава през лактите. Устните. Едно от най-странните усещания, които някога е имал. Действа му успокоително. Докато в пробуденото му въображение съществата дебнат иззад всяко дърво и уличен знак, чистият въздух на открито го замайва.

Пък било то и само за миг.

— Готов ли си, Джулс? — пита.

— Да.

Досущ като слепци, двамата почукват по земята пред себе си с дръжките от метлите. Слизат от верандата. Около метър по-нататък Том усеща, че вече не върви по бетон. Сега, когато под краката му има трева, къщата все едно е изчезнала. Излязъл е в открито море. Уязвим. За миг се разколебава, не знае дали ще се справи.

Затова насочва мислите си към дъщеря си.

Робин. Просто ще отида да потърся кучета.

Действа му добре. Помага му.

Дръжката от метла напипва нещо, вероятно тротоара, и Том осъзнава, че вече е на улицата. Спира и коленичи. Опипва за ъгъла на моравата. Намира го. Вади парче дъска от сака и го забива в пръстта.

— Джулс — казва, — маркирах нашата морава. Ще ни трябва ориентир, за да успеем да се приберем.

Когато става и се обръща, се блъска в капака на кола.

— Том, добре ли си?

Той се изправя.

— Да, мисля, че се блъснах в джипа на Черил. Напипах дървената ламперия.

Звуците от обувките и дръжката за метла на Джулс упътват Том и той се отдалечава от колата.

При други обстоятелства, ако слънцето светеше директно в клепачите му, без превръзка и шлем, които да му пречат, Том би вървял през мекооранжев свят. Затворените му очи биха регистрирали как цветовете са променят заедно с облаците, потъмняват със сенките на короните на дърветата, на покривите. Но днес пред погледа му е плътен мрак. И насред тази чернотата си представя Робин, дъщеря му. Мъничка, невинна, умна. Тя го насърчава да върви, да продължава напред, давай, татко, отдалечи се от къщата, върви към онова, което ще помогне на хората, които останаха вътре.

— Мамка му! — ругае Джулс. Том го чува как пада на улицата.

— Джулс!

Том застива.

— Джулс, какво става?

— Спънах се в нещо. Ти мина ли покрай него? Нещо като куфар.

Том опипва с метлата, описва широка дъга. Четката спира в предмет. Том допълзява до него. Оставя метлата до себе си на горещия паваж и с две ръце опипва, за да разбере какво има там, насред улицата. Не след дълго му просветва.

— Труп е, Джулс.

Том чува как Джулс се изправя.

— На жена, струва ми се — продължава Том. Бързо откъсва пръсти от лицето ѝ.

Става и двамата продължават.

Всичко се случва някак твърде бързо. Нещата вече се движат толкова скоростно. В стария свят би ти отнело часове, докато асимилираш намирането на труп насред улицата.

Сега обаче двамата просто продължават.

Прекосяват ливада и стигат до някакви храсти. Зад храстите има къща.

— Насам — казва Джулс. — Има прозорец. Докосвам стъклото на прозорец.

Том следва гласа му и се приближава към прозореца. Двамата прокарват длани по тухлената фасада, докато стигат до входната врата. Джулс чука. Пита дали има някого. Пак чука. Изчакват. Том говори. Тревожи се, че в този притихнал свят гласът му може да привлече нещо. Но не вижда друг вариант. Обяснява на евентуални обитатели, че не идват с лошо, че са тръгнали да търсят провизии, полезни вещи. Джулс чука пак. И пак изчакват. Отвътре не се чува движение.

— Да влезем — предлага Джулс.

— Добре.

Връщат се при прозореца. Том вади от сака малка хавлиена кърпа. Овързва я около юмрука си. И чупи с него стъклото. Отвътре няма одеяло. Няма дъски. Убеден е, че това означава липса на каквато и да е защита за хората вътре.

Може ви са напуснали града, преди положението да се влоши неимоверно. Може би са се спасили другаде.

Том подвиква в къщата през счупения прозорец.

— Има ли някого?

След като не получават отговор, Джулс разчиства парчетата. После помага на Том да се прехвърли през прозореца. Вече вътре, Том събаря нещо. То тупва тежко и звучно. Джулс на свой ред се прехвърля през отвора.

В този момент в стаята се чуват звуци, пиано.

Том вдига дръжката на метлата, за да се защити. Но чува гласа на Джулс.

— Аз бях, Том! Съжалявам, метлата ми удари пианото. — Том диша тежко. Докато той се успокои, двамата мълчат.

— Не можем да отворим очи тук — казва тихо Джулс.

— Знам. Става течение. Има и друг отворен прозорец.

Ужасно му се иска да си отвори очите. Но къщата не е обезопасена.

— Но след като така или иначе сме дошли, да видим дали има полезни вещи — добавя Том.

На първия етаж не намират нищо ценно. В кухнята претърсват шкафовете. Том опипва рафтовете и накрая намира батерии. Няколко свещички. Моливи. Докато прибира предметите един по един в сака, ги изрежда на глас за Джулс.

— Да вървим — казва накрая. — Ще се качим ли на горния етаж?

— Не ми харесва това място. Пък и ако има храна, би била долу.

С помощта на метлите си проправят път към изхода, отключват вратата и излизат обратно навън. Не тръгват към улицата. Насочват се през моравата към съседната къща, през една от тяхната.

На втората веранда извършват същия ритуал. Чукат. Представят се. Чакат. След като не долавят движение вътре, чупят прозореца. Този път е ред на Джулс.

Юмрукът му среща слаба съпротива. Вероятно картон.

— Тук е възможно да има човек — прошепва.

Изчакват да получат реакция на шума, който са произвели. Няма такава. Том подвиква. Обявява, че са съседи. Че търсят животни и могат да предложат убежище в замяна. Джулс разчиства стъклата и помага на Том да се прехвърли през прозореца.

Вътре връщат картонената плоскост на мястото ѝ.

Проверяват мястото с помощта на метлите. Отнема им часове. Като се придвижват, долепили гръб един в друг, описват дъги с метлите. Когато приключват, когато се убеждават, че къщата е празна, прозорците — покрити, а вратите — заключени, Том обявява, че къщата е безопасна.

Двамата са наясно какво следва.

Ще махнат шлемовете и превръзките и ще отворят очи. Вече месеци наред единственото, което са виждали, е вътрешността на собствената си къща.

Джулс е пръв. Том го чува как разхлабва ремъка на шлема си. На свой ред прави същото. След като избутва превръзката към челото си, Том се обръща, все още със затворени очи, към Джулс.

— Готов?

— Готов.

Двамата отварят очи.

Някога, като дете, Том и негов приятел се промъкнаха в съседска къща през незаключена врата. Без предварителен план, без график. Просто искаха да проверят дали им стиска да го направят. Но получиха повече, отколкото си бяха представяли, бидейки принудени да изкарат една цяла семейна вечеря в кухненския килер. Когато най-накрая успяха да излязат, приятелят му го попита как се чувства.

— Мръсен — отговори Том.

Сега отваря очи в дома на непознат и се чувства по същия начин. Това не е тяхната къща. Не са техните вещи.

Но биха могли да станат. Тук е живяло семейство. Имали са дете. Том забеляза тук-там играчки. На снимката се вижда момченце. Русата му коса и детската усмивка му напомнят за Робин. В известен смисъл всичко, с което Том се сблъсква след смъртта на дъщеря му, го връща към някакъв спомен за нея. И сега, в чуждата къща, си представя как са живели хората тук. Детето разказва на мама и татко какво се говори в училище. Татко чете първите сведения във вестника. Мама вика детето да се прибира. Всички заедно, седнали на дивана, гледат новините, уплашени, татко се пресята през детето и хваща мама за ръката.

Робин.

Не личи да са имали домашен любимец. Няма забравена гумена дъвкалка. Няма котешко креватче. Не мирише на куче. Но това, за което Том мисли, е отсъствието на хора.

— Том, ти провери на горния етаж. Аз ще обиколя тук.

— Добре.

На долната стълбищна площадка Том вдига глава. Вади превръзката от джоба си и пак я слага на очите си. Въпреки че са проверили къщата, не може да рискува да изкачи стълбите с отворени очи.

Дали провериха достатъчно добре?

Докато се качва, използва метлата да го води. Рамото му бутва окачени снимки. Мисли си за снимката на Джордж на стената вкъщи. Върхът на обувката му закача стъпало и той полита напред. Под дланите му има килим. Изправя се. Още стъпала. Толкова са много, че чак му се струва невъзможно — но негова преценка досега да е излязъл през покрива на къщата.

Метлата му показва, че най-накрая е стигнал горе. Но мисълта му е по-бавна от метлата и той пак се спъва, този път се блъска в стена. Горе е тихо. Коленичи и оставя метлата до себе си. Взема сака и отваря ципа, търси фенерчето. Намира го.

Като става пак, продължава да следва метлата. Обръща се надясно, китката му се блъска в нещо студено и твърдо. Спира и го опипва. Ваза. Усеща се неприятна миризма. Досега не му беше направило впечатление. Ръката му напипва купчина спаружени листа. Бавно опипва стъблата и осъзнава, че са цветя. Може би рози. Отдавна мъртви. Обръща се наляво. Миризмата на мъртви рози е заменена от доста по-натраплива воня.

Спира в коридора. Как е възможно двамата с Джулс да не са обърнали внимание как мирише.

— Ехо?

Никакъв отговор. Том покрива носа и устата си със свободната ръка. Вонята е потресаваща. Продължава напред по коридора. Стига до врата вдясно и влиза в стая. Баня. Метлата кънти върху плочките. Усеща се влажна миризма на мухъл и неизползвана канализация. Опипва с метлата завесата около душа и бърка във ваната. Намира шкафчето с лекарствата. Има шишенца с хапчета. Взима ги. Коленичи и ровичка в чекмеджетата под мивката. Чува звук зад себе си и се обръща.

С лице към ваната е.

Току-що провери там. Нямаше нищо.

Опира длан върху плота зад себе си. С другата ръка бавно вдига метлата. Както е със завързани очи, я поставя пред лицето си.

— Има ли някого тук?

Пристъпва напред към ваната.

Прави движение с метлата. После втори път. Стомахът му се преобръща. Горещо е. И тази воня. Том се хвърля напред и размахва яростно метлата из ваната. Проверява тавана над нея. После, отстъпил назад, оставя метлата да падне на пода, където тя опира в нещо и издава същия звук отпреди малко, докато Том коленичеше пред шкафовете.

Бързо напипва пластмасова бутилка. Празна. Въздъхва.

Излиза от банята и продължава по коридора. Бързо стига до друга врата. Този път затворена. Долавя приглушените стъпки на Джулс на долния етаж. Том диша дълбоко и отваря вратата. Вътре е студено. Метлата му казва, че пред него има нещо. Опипва го и установява, че е матрак. Малко легло. Без да отваря очи, знае, че това е стаята на момчето. Затваря вратата, претърсва основно стаята с метлата, после светва лампата. Сваля превръзката и отваря очи. На стената има знамена на отбори. Местни отбори. Знаменце от зоопарка. Завивката е с щампи на болиди от Формула 1. Задушно е. Неизползвано. Тъй като електричеството работи, Том прибира фенерчето в чантата. След бърз оглед установява, че вътре няма нищо съществено, което би му влязло в работа. Мисли си за стаята на Робин.

Пак затваря очи и излиза.

По-нататък по коридора миризмата става нетърпима. Не може да стои, без да прикрие устата си. Стига до стена в дъното на коридора. Обръща се и метлата намира врата зад него. Вратата бавно се отваря и Том замръзва.

Двамата с Джулс проверихте ли тази стая? ПРОВЕРИХТЕ ЛИ Я?

— Ехо!

Никакъв отговор. Том влиза бавно. Щраква лампата и опипва стените за прозорци. Намира два. И двата са подсилени с дъски. Стаята е голяма. Семейната спалня.

Прекосява я. Миризмата тук е толкова силна, че се усеща като физическо присъствие, сякаш би могъл да я пипне. Метлата го отвежда до нещо като килер-гардероб. Дрехи. Палта. Помисля си да ги вземе. Предстои зима.

Обръща се и намира друга врата, по-малка. Втора баня. Пак преравя шкафчето с лекарствата и чекмеджетата. Още шишенца с хапчета. Паста за зъби. Четки за зъби. Търси прозорец. Намира един. Закован с дъски. С помощта на метлата излиза от банята. Затваря вратата зад себе си.

Спокоен, че е проверил прозорците и е в безопасност, Том, изправен до гардероба, отваря очи.

Вижда пред себе си дете, седнало на леглото, вторачено в него. Том затваря очи.

Така ли изглеждат съществата?

Не беше в безопасност! НЕ БЕШЕ В БЕЗОПАСНОСТ!

Сърцето му бие лудо. Какво видя? Видя лице. Лице на възрастен ли? Не, беше дете. Дете ли? Но разложено. Иска да извика Джулс. Но колкото по-дълго държи очите си затворени, толкова по-ясен е образът.

Момчето. От снимките на долния етаж.

Пак отваря очи.

Момчето е с костюм. Главата му е облегната на тъмната дървена табла на леглото, лицето е неестествено извърнато към Том. Очите му са отворени. Устата виси. Ръцете са сключени в скута.

Умрял си от глад, мисли си Том. В спалнята на родителите си.

Пристъпва към детето със закрита уста и нос, сравнява лицето му с това от снимките. Момчето е като мумифицирано. Сбръчкано.

Преди колко време си умрял? Колко време не ти е достигнало, докато те изкарам оттук?

Том се взира в мъртвите очи на детето.

Робин, мисли си. Толкова съжалявам.

— Том! — вика Джулс отдолу.

Том се обръща.

Прекосява стаята и излиза в коридора.

— Джулс! Добре ли си?

— Да! Да! Ела бързо! Намерих куче.

Том се колебае. Бащата в него не иска да остави момчето. Робин лежи в гроб зад къщата, която той изостави преди толкова време.

— Само да знаех, че си тук — казва Том с лице към спалнята. — Щях да дойда по-бързо.

Завърта се и бързо слиза по стълбите.

Джулс е намерил куче.

Двамата се срещат долу на площадката. Преди Том да успее да му каже за момчето, Джулс вече е излязъл от кухнята и разказва за находката си. При стълбата за мазето сочи нещо на Том. Настоява за поглед отблизо.

В основата на стълбите, легнали по гръб, са родителите. Облечени като за църква. Дрехите им са разкъсани при раменете. На гърдите на майката има бележка. Някой е написал с разкривени букви, с флумастер: Почивайте в смъртта.

— Току-що намерих момчето, което го е написало — казва Том. — То ги е положило тук.

— Сигурно са умрели от глад. В къщата няма храна. Как ли е оцеляло самото момче?

Джулс сочи покрай родителите. Том се навежда и вижда хъски, свито между кожени палта на етажерка за дрехи.

Измършавяло от глад. Том предполага, че се е хранило с мъртвите родители.

Джулс вади парче месо от сака си, откъсва малко и го хвърля на кучето. В първия момент животинката се подава предпазливо. После поглъща месото наведнъж.

— Дружелюбно ли е? — пита тихо Том.

— От опит знам, че всяко куче се сприятелява бързо с този, който го храни.

Джулс внимателно хвърля още месо надолу по стълбите. Насърчава кучето с думи.

Но ще е нужна работа. И време.

Двамата мъже прекарват остатъка от деня в къщата. Благодарение на месото, Джулс заздравява връзката си с хъскито. През това време Том претърсва същите места, които Джулс вече е преровил. Не намират почти нищо, с което самите те да не разполагат в къщата. Не намират телефонен указател. Няма и храна.

Джулс, който разбира от кучета далеч повече от Том, казва, че все още не могат да тръгнат. Кучето е твърде нестабилно, няма достатъчно доверие на Джулс.

Том мисли за дванайсетте часа, които определи пред съквартирантите за връщане. Времето тече неумолимо.

Накрая Джулс преценява, че кучето е готово да напусне къщата, и го съобщава на Том.

— Ами, да вървим тогава — казва Том.

— Междувременно ще продължим да работим с него. Не можем да останем да нощуваме тук, при тази миризма на смърт.

Джулс е съгласен. Но са нужни няколко опита, докато сложи повод на кучето. Минава още време. Когато Джулс най-накрая успява, Том решава да жертва дванайсетте часа; един следобед им донесе куче — кой знае какво още може да им донесе следващата сутрин. Но времето тече.

Във фоайето на къщата си слагат превръзките на очите и шлемовете. Том отключва входната врата и двамата излизат. Том използва дръжката на метлата, но Джулс разчита на кучето. Хъскито се задъхва.

Минават обратно през моравата, отдалечават се от Малори, Дон, Черил, Феликс и Олимпия, стигат до друга къща.

Том се надява да пренощуват тук. Ако прозорците са защитени, ако при претърсването се почувстват спокойни, ако не ги посрещне миризма на смърт.