Ловецът на глави

31.

Болдуин Дей откачи външната памет от пет терабайта от настолния компютър и я сложи в чантата си за краткото пътуване до последния етаж на Крайбрежния финансов център близо до парка „Батъри“. Той правеше това кратко пътуване един път дневно, пренасяйки скъпоценните данни, които държаха компанията „ЛФК Файненшъл“ на магистралата от печалби и още повече печалби. В тази памет бяха имената и личната информация за хиляди хора – данни, които изследването на неговия маркетингов екип беше изровил като следи, или както ги наричаха в лабиринта от кабинки на колцентровете, които заемаха три етажа от крайбрежния комплекс: „полковници“. Следите бяха на пенсионирани военни и съпрузите на войници на действителна служба. Най-ценни от всички „полковници“ бяха вдовиците на ветераните, притежатели на къщи с изплатени ипотеки. Всеки ден точно в четири следобед Дей доставяше този твърд диск на етажа, където витаеха началниците. Там бяха кабинетите на създателите и изпълнителните директори на фирмата Гуен и Род Бърч. Семейство Бърч щеше да прехвърли списъка с „полковници“. Те имаха отличен нюх за надушване на най-добрите от изключителното количество данни. След това щяха да пуснат техните редактирани и с добавени бележки списъци в огромното пространство, където се извършваше „операцията в котелното помещение^{24}“ на „ЛФК Файненшъл“. Оттам щяха да започнат работа по списъците, обаждайки се на хиляди „полковници“ в опит да ги спечелят като „клиенти“, макар че по-подходящата дума, помисли си Дей, би била „лапнишарани“. Всички оператори от котелното помещение трябваше да запишат най-малко по осем клиенти дневно, четиресет седмично, или ги грозеше уволнение.

Дей си търсеше друга работа от мига, когато разбра с какво всъщност се занимава компанията. Много искаше да се махне от „Файненшъл“ не защото не му плащаха достатъчно или го бяха съсипали от работа – в това отношение нямаше никакви оплаквания – а заради обирджийската схема, в която участваха. Когато за пръв път се присъедини към „Файненшъл“ като ръководител на екип в звучащия внушително отдел „Анализи“ и осъзна какво се върши, се почувства зле. Това просто не беше справедливо.

Освен това винаги съществуваше вероятността правителството да прояви по-голям интерес към тайните операции на ЛФК. В края на краищата той работеше за семейство Бърч.

Тези мисли се въртяха из главата му, когато се качи в претъпкания асансьор, плъзна пропуска си по четеца и натисна бутона за последния етаж. Във фирмата мерките за безопасност бяха много строги, откакто един уволнен войник, пострадал в Ирак от импровизирано взривно устройство, нахлу във фоайето с пистолет и простреля и рани трима души, преди да насочи оръжието срещу себе си. Името му беше в един от онези списъци, които Дей бе пратил на последния етаж три месеца преди нападението. Толкова време трябваше на ЛФК да отнеме къщата на човека: три кратки месеца. След стрелбата нищо не се промени в „ЛФК Файненшъл“, в практиките и подбудите на фирмата. С изключение на това, че беше въведен фанатичен режим за сигурност, а въздухът натежа от известна доза параноя. Част от този режим бяха изолацията и разделянето на сектори на компютърните мрежи. Затова сега трябваше да занесе данните на директорския етаж по старомодния начин: на крака.

Вратите на асансьора се отвориха към елегантното фоайе на последния етаж на крайбрежната сграда. Семейство Бърч беше заложило на свръхпищност, с много ламперии от тъмно дърво, варак, изкуствен мрамор, дебели килими и фалшиви стари майстори по стените. Дей мина през фоайето, кимайки на рецепционистите, и отново плъзна пропуска си по четеца до вратата. Когато чу командата, залепи пръста си върху скенера за пръстови отпечатъци. Дървената врата се отвори и в далечината се показаха началническите кабинети, които кипяха от влизането и излизането на секретарки и асистенти. В „ЛФК Файненшъл“ това време на деня беше най-натоварено, защото от „котелното помещение“ започваха да се леят договорите.

Дей се усмихваше и кимаше на различните помощници и секретарки, докато минаваше покрай тях на път за частния кабинет на семейство Бърч.

Той се яви при Айрис, началничката на кабинета, която стоеше до вратата. Айрис беше от стара коза яре, добрячка, но корава. Всеки, който успяваше да оцелее, докато работи рамо до рамо със семейство Бърч, трябваше да бъде способен и корав.

— Мисля, че Бърч се съвещават – му каза тя. – Или поне Роланд излезе преди няколко минути.

— Знаеш, че трябва лично да го доставя.

— Само те предупреждавам, нищо повече. – Тя го погледна над очилата си и го дари с кратка усмивка.

— Благодаря ти, Айрис.

Прекоси елегантния килим до комплекта двойни врати, които водеха към светая светих, и постави ръка върху хладната месингова топка. Винаги в този миг преди да влезе, имаше пристъп на угризение. Зад вратата го очакваше чудовищен варакосан простор, аранжиран в златисто и черно, във владение на два наистина ужасни трола. Девет пъти от десет дори не го поглеждаха, когато оставяше диска. От време на време подмятаха по някоя пренебрежителна забележка, а няколко пъти го бяха кастрили за някакви въображаеми нарушения.

Когато завъртя топката, вратата се оказа заключена. Това беше необичайно.

— Айрис? – Той се обърна. – Вратата е заключена.

Секретарката се наведе над интеркома на бюрото си и натисна бутона.

— Господин Бърч? Господин Дей е тук, за да остави данните.

Тя зачака, но отговор нямаше.

— Господин и госпожо Бърч? – повика Айрис отново.

Пак нямаше отговор.

— Може би е повреден – Тя се изправи, закрачи енергично към вратата и почука решително два пъти.

Почака малко.

Отново двойно почукване, повторено два пъти.

И пак чакане.

— Колко странно. Зная, че са вътре. – Тя опита топката на вратата, после още веднъж. След това взе електронната карта, която висеше на врата й, плъзна я по четеца и притисна и палеца си.

С щракване вратата се отвори.

Дей последва Айрис в огромното вулгарно пространство. За част от секундата му мина през ума, че има нова аранжировка на кабинета в преобладаващо червено. После осъзна, че всъщност се е вторачил в кръв. Повече кръв, отколкото беше виждал някога в своя живот. Повече кръв, отколкото би предположил, че може да има в два обезглавени трупа, които лежаха на подгизналия килим пред краката му.

Дей чу въздишка и се обърна точно навреме, за да подхване Айрис, която се готвеше да рухне на пода. Той я издърпа навън от помещението, шляпайки с крака по мокрия килим. Вратата се затвори автоматично след него, докато я слагаше на един диван в приемната, за най-голямо смайване на всички в предофисното пространство. След това той потърси къде да седне и се отпусна на стола, подпирайки глава с треперещите си ръце.

— Какво има? – попита рязко една секретарка. – Какво се е случило?

Съзнанието на Дей не беше достатъчно бистро, за да отговори. Обаче

вече беше очевидно какво се е случило.

— Какво е станало? – попита тя отново, докато той се опитваше да се съвземе достатъчно, за да отговори. През това време хората бяха започнали колебливо да се събират пред затворената врата на кабинета.

— За бога, кажи ни какво се е случило!

Сега други от хората във външния офис се втурнаха към вратата и опитаха да я отворят, но тя се беше заключила отново автоматично, след като излязоха.

— Отмъщение – успя най-накрая да каже Дей. – Случило се е отмъщение.