Ловецът на глави

41.

Брайс Хариман излезе на предната веранда на малката спретната къща в колониален стил, издигаща се в жилищния район на Дедам, Масачузетс. След това се обърна, за да стисне ръката на собственика – физически слаб мъж на около осемдесет, но с напълно ясна глава, чиято оредяла бяла коса беше прилепена към главата му с брилянтин.

— Господин Сандертън, много благодаря за отделеното време и вашата прямота – каза Хариман. – Сигурен ли сте за писмената клетвена декларация?

— Ако смятате, че е необходима. Беше гадно нещо и съжалявам, че трябваше да бъда свидетел на случилото се.

— Ще се погрижа около обед нотариусът да ви донесе екземпляра за подпис и да ми го изпрати заедно с пътната чанта.

След още благодарности и топло ръкостискане Хариман слезе по стъпалата и се насочи към колата на „Юбер“, която го чакаше с работещ на празен ход двигател до бордюра. Вече беше късен следобед в навечерието на Нова година и заради празничния ден връщането в Ню Йорк и в неговия апартамент в Горен Ийст Сайд щеше да е ужасно. Но на Хариман не му пукаше. Всъщност в момента за нищо не му пукаше особено освен за триумфа, който щеше да отприщи.

Придържаше се към старата максима, че ако се наложи да прати на неколцина от „стълбовете на обществото“ посланието: разкрити сме, спасявайте се веднага, всички ще хукнат, накъдето им видят очите. В случая беше нужна мръсотия. И като се изключи неговата Немезида напоследък – Бил Смитбак – никой не беше по-добър в изравянето на скелетите в гардероба от Брайс Хариман.

Стигна до своя пробив веднага след закуска, докато преглеждаше онлайн стари вестници от бостънските покрайнини, където беше израснал Озмиян. И в „Дедам Таунсмен“ попадна на онова, което търсеше. Преди близо трийсет години Озмиян бил арестуван за унищожаването на собственост на католическата черква „Нашата Света Богородица милостива“ на улица „Браянт“. Това беше единственото, на което попадна. Малка бележка в стар вестник, но беше всичко, от което Хариман се нуждаеше. Позвъняването в Масачузетс разкри, че Озмиян е бил освободен бързо, а обвинението в хулиганство оттеглено, но това не го разколеба. В единайсет вече се возеше на совалката за Бостън. В два беше в „Нашата Света Богородица милостива“ и се сдоби със списък на енориашите по време на произшествието и техните адреси. Трябваше да почука само на три врати, преди да попадне на Джайлс Сандертън, който не само си спомняше случилото се, но го беше видял със собствените си очи.

А историята, която му разказа, беше изключителна.

Когато таксито пое към летище „Логан“, Хариман се настани удобно на задната седалка и започна да преглежда бележките си. Преди три десетилетия Сандертън бил на обедната литургия, отслужвана от отец Анселм, един от по-уважаваните свещеници, когато по средата на проповедта вратата на черквата се отворила и се появил тийнейджърът Антон Озмиян. Без да каже и дума, закрачил към предната част на черквата, съборил олтарната маса, грабнал един кръст, замахнал с него като с бейзболна бухалка, повалил отец Анселм и започнал да го налага жестоко, оставяйки бедния човек в безсъзнание и кървящ в основата на катедрата. Озмиян пуснал окървавения кръст върху проснатата му фигура и обръщайки се, излязъл от църквата така спокойно, както влязъл. На лицето му нямало израз на гняв, а само хладнокръвна преднамереност. Минали месеци преди отец Анселм да може отново да говори нормално и да ходи. После се преместил в дом за възрастни свещеници и починал скоро след това.

Хариман потърка ръце в едва прикрито веселие. Всичко беше станало толкова бързо, все едно по магия. На закуска нямаше нищо, а сега, в ранния следобед, разполагаше с история за Озмиян, и то толкова грозна и брутална – да пребиеш почти до смърт свещеник с кръста! Това му беше нужно, за да наложи волята си на Озмиян. Макар онзи да твърдеше, че общественото мнение му е безразлично, това ужасяващо разкритие със сигурност щеше да принуди управителния съвет да го освободи от поста. В началото „Дигитален потоп“ се ползваше с подкрепата на няколко фонда за рисков капитал и хедж фондове, да не говорим за значителната инвестиция от „Майкрософт“. Тези компании трябваше да защитават доброто си име, при това държаха повече от петдесет процента от акциите на „Дигитален потоп“. Да, Хариман беше сигурен, че след отпечатването на неговото разкритие Озмиян ще бъде изхвърлен.

Беше странно, че не му е било повдигнато обвинение за нанасяне на средна или тежка телесна повреда, но скоро Хариман откри, че семейство Озмиян бе дарило значителна сума на местната енория. Това беше последното късче на пъзела.

Прекрасно. Не, беше повече от прекрасно. Първо, откриваше му възможност да пише и за нещо друго освен за Адейеми, чиято неоспорима святост се оказа много неудобна. Второ, беше история, която Озмиян не можеше да си позволи да пренебрегне. Когато колата свърна към летището, на Хариман му оставаше да си отговори само на един въпрос. Дали първо да публикува историята и така да обезвреди Озмиян? Или първо да му я покаже и да го заплаши, че ще я пусне, за да го принуди да се откаже от своя план да го изнудва?

Докато обмисляше въпроса, си спомни презрителните думи на Озмиян: … всичко е много просто. Единственото, което трябва да направите, е да се съгласите с нашите две условия. Нито едно от тях няма да ви затрудни. Ако го направите, всички ще бъдем доволни и никой няма да влезе в затвора. Това разреши дилемата. Щеше да занесе историята лично на Озмиян и да заплаши да го съсипе с нея. Да, това щеше да е поетическа справедливост. Нямаше търпение да види лицето на Озмиян, когато размаха всичко това под носа му.

Хариман отново се наслади на удоволствието от това колко блестящо бе намерил средство да подхване този електронен магнат и да го размаже в неговата собствена игра.