Ловецът на глави

32.

До входа от асансьора към последния етаж екипът криминалисти беше организирал гардероб с окачалки с лекарски гащеризони за еднократна употреба, маски, ръкавици и калцуни. Лейтенант Д’Агоста облече целия комплект. Същото направи и агент Пендъргаст. Д’Агоста не можеше да не забележи, че той не изглежда добре в белия гащеризон. Изобщо нямаше добър вид. В съчетание с обичайната му бледност и кльощавото тяло, торбестото работно облекло върху него приличаше повече на погребална плащаница.

Влязоха през импровизирания вход, където ги очакваше сержант Къри, който вече се бе екипирал. Целият етаж беше затворен като местопрестъпление и криминалистите събираха следи с пълна пара. Мнозина бяха на четири крака и обработваха всичко с пинсети, епруветки и найлонови пликчета с цип. Щом се облече, Д’Агоста се спря да гледа. Да, изглеждаха много добре, много професионално. Разбира се, в негово присъствие и това на ФБР всички се стараеха за пред тях. Въпреки това бяха най-добрите, които Нюйоркското полицейско управление можеше да предложи, и техният професионализъм се виждаше с просто око. Ужасно му се искаше да намерят нещо, което да представи на кмета колкото може по-бързо. Това ново двойно убийство вероятно означаваше, че случаят ще му бъде отнет, ако екипът му не покаже сериозен напредък. С малко късмет можеше да научат нещо от двамата, които бяха открили труповете.

Д’Агоста се огледа и накрая отбеляза:

— Идиотско място да извършиш убийство.

Пендъргаст наклони глава настрани.

— Може би, строго погледнато, това не е убийство.

Д’Агоста го пусна край ушите си, както постъпваше с много от загадъчните му подхвърляния.

— Какво искате? – попита Къри. – Да обиколите целия етаж или да видите само мястото на убийството?

Д’Агоста погледна Пендъргаст, който сви рамене почти безразлично.

— Както решиш, Винсънт.

— Нека видим мястото на убийството – отговори Д’Агоста на Къри.

— Добре, сър – отговори сержантът и ги поведе през приемната. Мястото излъчваше приглушеното усещане за болнична стая или отделение за неизлечимо болни, защото миришеше силно на криминологични химикали.

— Навсякъде има камери – каза Д’Агоста. – Изключени ли са били?

— Не – поклати Къри глава. – В момента сваляме записите от твърдите дискове. Изглежда са заснели всичко.

— Идването и измъкването на убиеца?

— Ще разберем веднага щом ги изгледаме. Ако искате, след това ще слезем в помещението на охраната.

— Аз искам – отговори Д’Агоста и добави: – Чудя се как извършителят е излязъл оттук с две глави под мишница?

В далечния край на външните офиси Пендъргаст забеляза мъж, също облечен в лекарски гащеризон, който правеше снимки с мобилен телефон, затворен в найлонов плик с цип. Лицето му изглеждаше леко зелено.

— Кой е този човек? – попита той.

— Той е от екипа криминалисти – отговори Къри.

— Криминалист? За какво? Как е получил разрешение?

Къри сви рамене.

–Доведи го.

Къри отиде и се върна с него. Мъжът беше едър и плешив, имаше очила с костена рамка. Под гащеризона носеше сив костюм и здраво се беше изпотил.

— Аз съм лейтенант Д’Агоста, командир на отряда детективи, а това е специален агент Пендъргаст от ФБР.

— Надзираващ агент Мелдръм от отдел „Финансови престъпления“ при Комисията по ценните книжа и борсите. Радвам се да се запознаем. – Мъжът протегна ръка.

— Съжалявам, но на местопрестъпление не се здрависва – обясни Д’Агоста. – Нали разбирате, може да се стигне до размяна на ДНК.

— Да, бе, споменаха ми го. Съжалявам – мъжът дръпна ръката си с глуповато изражение.

— Ако ми позволите да попитам – продължи лейтенантът, – защо отделът по финансови престъпления проявява интерес и кой ви разреши да влезете на местопрестъплението?

— Разрешението е от кабинета на щатския прокурор за Южния район. От дълго време бяхме по следите им.

— Вярно? – учуди се Д’Агоста. – Какво са направили?

— Много неща.

— Добре. Когато свършим огледа и свалим тези гадни гащеризони, бих искал да ни информирате.

— Ще се радвам да го направя

Те прекосиха откритото пространство към двете натруфени дървени врати, които бяха отворени и подпрени с клинове. От вътрешността на външния офис се лееше светлина и основният цвят, който Д’Агоста можеше да види зад вратите, беше тъмночервен. Вътре имаше екип, който се придвижваше крайно внимателно на подложки, сложени върху подгизналия килим.

— Мили боже, извършителят ли е оставил труповете така аранжирани?

— Не са местени, сър.

Двата трупа лежаха прострени един до друг на пода със скръстени на гърдите ръце, грижливо нагласени от убиеца или убийците. Под силната светлина на прожекторите, сложени от криминалистите, сцената изглеждаше фалшива като на снимачна площадка. Но миризмата на кръв беше истинска – смесица от влажен метал и месо, тръгнало да се разваля. Макар гледката да беше сама по себе си достатъчно ужасна, Д’Агоста така и не успя да свикне с миризмата. Никога. Усети как му се повдига и направи усилие да потисне внезапната спазматична реакция на стомаха си. Навсякъде имаше кръв. Това беше лудост. Къде беше експертът по кървави пръски? А, ето го там.

— Ей, Мартинели, нещо да кажеш?

Мъжът стана и се приближи.

— Каква е историята с тази кръв? Да не се е опитал да боядисва с нея?

— Има още доста анализи, които не съм направил.

— Някаква предварителна информация?

— Изглежда двете жертви са били обезглавени изправени.

— Откъде знаеш?

— От кръвта на тавана. Това са пет метра. Изригнала е право нагоре. Артериално налягане. За да стигне толкова високо, кръвното им налягане и пулсът трябва да са били на максимум.

— Това какво би причинило? Имам предвид високото кръвно налягане.

— Бих казал, че двамата са знаели какво ги очаква. Поне през последните няколко мига. Накарани са да се изправят и са знаели, че ще бъдат обезглавени. Изпитвали са краен ужас, а това е довело до повишено кръвно налягане и ускорен пулс. И отново: това е първото ми впечатление.

Д’Агоста се опита да проумее чутото.

— Отсечени с какво?

Мартинели кимна.

— Ето там.

Д’Агоста се обърна и го видя. На пода лежеше някакво средновековно оръжие, чието острие беше покрито с кръв.

— Викингска брадва. Разбира се, реплика. Остра като бръснач.

Д’Агоста погледна към Пендъргаст, но в този лекарски гащеризон

беше дори по-неразгадаем от обичайното.

— Защо не са викали? Никой нищо не е чул.

— Почти сме сигурни, че е използвано и друго оръжие. Вероятно огнестрелно. За сплашване да не викат. Освен това вратите са много дебели, а целият кабинет е отлично звукоизолиран.

Д’Агоста поклати глава. Луда работа. Да убиеш двамата изпълнителни директори в техния собствен кабинет в най-натовареното време на работния ден сред камери за видеонаблюдение и хиляди хора наоколо. Погледна отново Пендъргаст. За разлика от друг път, когато проучваше и взимаше проби с пинсетите, сега той мълчеше и стоеше спокойно, все едно е излязъл на разходка в парка.

— Е, Пендъргаст, имаш ли някакви въпроси? Нещо, което искаш да видиш? Улики?

— Благодаря, засега не.

— Аз съм само специалист по пръските от кръв – обади се Мартинели, – но ми се струва, че убиецът праща някакво послание. В „Поуст“ пише, че…

Д’Агоста го прекъсна с жест.

— Чел съм го.

— Извинете.

В този момент Пендъргаст най-накрая заговори:

— Господин Мартинели, извършителят бил ли е залят с кръв, след като е отсякъл главите на двете изправени жертви?

— Така мисля. Но дръжката на тази брадва е необичайно дълга и ако е стоял на известно разстояние и е успял да обезглави всеки от тях с един чист удар, реагирайки достатъчно пъргаво всеки път, като отскача назад при изригването на артериалната кръв… Мисля че може да се е измъкнал, без дори да бъде изпръскан.

— Бихте ли казали, че е бил изкусен в използването на тази брадва?

— Ако го погледнеш от тази гледна точка – да. Не е лесно да отсечеш главата на човек с един-единствен удар, особено ако е прав. И да го направиш, без да те изпръска кръвта? Да, бих казал, че това изисква сериозна практика.

Д’Агоста потрепери.

— Благодаря ви, това беше всичко – кимна Пендъргаст.

Срещнаха се с човека от Комисията по ценните книжа и борсите в стаята на охраната в мазето. По пътя надолу, докато прекосяваха фоайето, видяха отвън пред сградата струпана тълпа. В началото Д’Агоста си помисли, че това е непокорната преса. Разбира се, имаше хора и от медиите, но повечето бяха други. Размахваните плакати и приглушеното скандиране показваха, че беше демонстрация срещу единия процент богаташи. Проклетите нюйоркчани използваха всяка възможност да протестират.

— Искате ли да седнем там да поговорим? – попита той и посочи зоната за сядане в чакалнята. Техниците от Нюйоркското управление на полицията привършваха свалянето и подготовката на последния запис от охранителните камери.

— Защо не?

Тримата седнаха на столовете: мъжът от комисията, Пендъргаст и той.

— И така, агент Мелдръм – започна Д’Агоста, – информирайте ни за разследването на Комисията за ценните книжа и борсите.

— С най-голямо удоволствие. – Мелдръм му подаде визитката си. – Разпоредих се да ви изпратят копие на нашите файлове.

— Благодаря.

— Бърч са или по-скоро бяха съпружеска двойка от двайсет и две години. По време на финансовата криза изградиха инвестиционна схема, която се възползваше от хора с проблемни ипотеки. През 2012 схемата рухна и те бяха арестувани.

— Не са ли влезли в затвора?

Мелдръм разтегна устни в невесела усмивка.

— Затвор? Съжалявам, лейтенант, но къде сте прекарали последните десет години? Не мога да изброя случаите, по които съм работил, когато вместо да ги даваме под съд, ние договаряхме споразумение и налагахме глоба. Тези двама мошеници бяха плеснати през ръцете, но бързо отвориха нова схема за ограбване: „ЛФК Файненшъл“.

— Какво са правили?

–Атакуват съпрузите на войници и пенсионирани ветерани. Работят с две основни схеми на измама. Имате войник в чужбина – обикновено съпругата е тук и преживява финансови затруднения. Караш жената да поеме ипотека върху къщата с балонно плащане. В началото се връщат малки суми, които постепенно нарастват до размер, който хората не могат да изплащат. ЛФК й взимат къщата, продават я и прибират парите.

— Това законно ли е?

— В повечето случаи. Освен ако няма специални правила за възбрана на публичната продан на имота на действащ войник и те са ги нарушили. Тук се появявам аз.

— А втората схема?

— ЛФК откриват вдовица на ветеран, която живее в хубава и напълно изплатена къща. Те я притискат да поеме малка обратна ипотека върху къщата^{25}. Нищо работа, прави се непрекъснато. Обаче ЛФК налага неустойка на обратната ипотека по някаква измислена причина: неплащане на жилищна застраховка и други фиктивни или дребни нарушения на условията. Достатъчни да вземат къщата, да я продадат и да задържат неприличен процент от реализираната сума за такси, глоби, лихви, наказателни плащания и други измислени разноски.

— С други думи, тези двамата са били чиста проба измет.

— Точно така.

— Вероятно са имали много врагове.

— О, да. Преди време в тази сграда имаше престрелка. Войник, който беше изгубил дома си, дойде и обстреля мястото, преди са се самоубие.

— Да, спомням си – кимна Д’Агоста. – Значи смятате, че двамата са били убити от жертва, която е искала да си отмъсти?

— Това е разумна хипотеза и е първото, което си помислих, когато ми се обадиха от кабинета на главния прокурор.

— Обаче сега не мислите, че е вярно?

— Не. Струва ми се напълно ясно, че е същият психар, който е обезглавил другите три жертви. Отмъстителят е наказал богатите боклуци. Точно както беше описано в „Поуст“.

Д’Агоста поклати глава. Колкото и да му беше неприятно това копеле Хариман, теорията му започваше да изглежда все по-логична. Погледна към Пендъргаст и не можа да се сдържи да не попита:

— Ти какво мислиш?

— Чудесна идея.

Д’Агоста изчака малко, но скоро стана ясно, че агентът няма да каже нищо повече.

— Това е лудост. В оживена офис сграда посред бял ден са обезглавени двама души! Как е минал убиецът през охраната, как е влязъл в кабинета на двойката, как ги е убил, как е отсякъл главите им и е излязъл? Без никой да види нещо? Изглежда направо невъзможно. Като в историите за затворени помещения на… как се казваше… Диксън Кар^{26}.

Пендъргаст кимна.

— По мое мнение важните въпроси са не толкова кои са били жертвите, защо са били избрани или как е извършено убийството.

— При убийство какво друго може да се пита освен кой, защо и как?

— Драги Винсънт, има и къде.