Ловецът на глави

4.

Ретро ролс-ройсът „Силвър Рейт“ с Проктър на волана – нелеп в тесния, претъпкан с хора лабиринт на Долен Манхатън – се промъкваше през задръстването по Уест Стрийт и наближаваше седалището на „Дигитален потоп“ в средата на Силикон Али. Кампусът на компанията се състоеше от две големи сгради, заемащи цяла пряка между „Уест“, „Норт Мор“ и „Гринуич“. Едната беше масивна някогашна печатница, построена през XIX век, а другата чисто нов небостъргач, издигащ се петдесет етажа. И от двете сгради, помисли си Д’Агоста, вероятно се откриват убийствени гледки към река Хъдсън и в другата посока към силуета на Долен Манхатън.

Д’Агоста се беше обадил предварително, че идват да се срещнат с Антон Озмиян и че разполагат с информация за неговата дъщеря. Сега, когато влязоха в подземния паркинг под небостъргача на „Дигитален потоп“, служителят, който говори с Проктър, посочи паркомястото точно до будката, маркирано „Озмиян 1“. Още преди да бяха успели да слязат от колата, се появи мъж в тъмносив костюм.

— Господа? – Той се приближи, без да протегне ръка. – Мога ли да видя вашите служебни документи?

Пендъргаст извади значката си и с движение на китката отметна капака на калъфчето. Д’Агоста направи същото. Без да ги докосва, мъжът ги проучи внимателно.

— Моят шофьор ще остане в колата – каза Пендъргаст.

— Добре. Господа, последвайте ме.

На Д’Агоста му хрумна, че ако мъжът се беше изненадал да види агент на ФБР и ченге да пристигат с „Ролс-Ройс“, не го показа.

Последваха го в частния асансьор до паркинга, който техният придружител задейства с ключ. Със свистене, приглушавано от дебелата тапицерия на стените, асансьорът се понесе стремително нагоре и след минута се озоваха на последния етаж. Вратите се отвориха безшумно към онова, което очевидно беше шефският етаж. Д’Агоста видя, че интериорът е решен в матирано стъкло, полиран черен гранит и полиран титан. Пространството имаше дзен излъчване със своята празнота. Мъжът закрачи енергично и те го последваха през широката чакалня, извита като корабен мостик, който водеше към двукрила врата от бреза, чиито крила безшумно се плъзнаха встрани, когато ги наближиха. Зад нея се простираха група външни офиси, заети от мъже и жени, облечени, както Д’Агоста реши, според дрескода на Силициевата долина: ежедневен шик от черни тениски, ленени сака, тесни джинси и онези испански обувки, които бяха толкова популярни. Как се наричаха? А, да – „Пиколинос“.

Най-накрая стигнаха до онова, което Д’Агоста предположи, че е бърлогата на предприемача: друга извисяваща се двукрила врата от бреза. Тя беше толкова голяма, че в нея беше вградена по-малка врата за ежедневно ползване.

— Господа, моля изчакайте тук за малко. – Мъжът се промуши през по- малката врата и я затвори зад себе си.

Д’Агоста стрелна поглед към Пендъргаст. Иззад затворената врата се чу приглушен глас, който се извиси в обуздан гняв. Д’Агоста не можеше да различи думите, но значението им беше напълно ясно: на някой нещастник му триеха сол на главата. Гласът се издигаше и снишаваше, сякаш каталогизираше цял списък от оплаквания. И тогава се възцари неочаквана тишина.

Миг след това вратата се отвори. От нея излезе мъж с побелели коси, висок, привлекателен, облечен безукорно, който плачеше като дете. Лицето му беше мокро от сълзите.

— Не забравяй, че държа теб отговорен! – извика един глас след него от офиса зад вратата. – Заради това шибано изтичане от вътрешен човек бълваме кода за платения софтуер из целия интернет! Намери копелето, което е решило да се прави на благодетел, или ще го отнесеш ти!

Мъжът залитна край тях като слепец и продължи нататък към района на чакалнята.

Д’Агоста стрелна отново поглед към Пендъргаст, за да види неговата реакция, но такава нямаше. Лицето му както обикновено беше безизразно. Полицаят се зарадва да види агента отново във форма, поне на пръв поглед. Фино изваяното му лице беше толкова бледо, сякаш бе направено от мрамор, а очите му грееха особено ярко в студената естествена светлина, заливаща помещението. Обаче беше слаб като някое проклето бостанско плашило.

При вида на изпосталелия до такава степен мъж Д’Агоста леко се изнерви и набързо се смъмри наум. След женитбата му неговата съпруга Лора Хейуърд се бе погрижила да си купува само двуредни костюми от по-добрите италиански производители на мъжка мода като „Бриони“, „Равацоло“ и „Дзеня“, както и ризи от лен и памук от „Брукс Брадърс“. Единственият намек за униформа беше лейтенантската лента на ревера му. Трябваше да признае, че Лора наистина беше променила неговото отношение към облеклото, изхвърляйки всички кафяви костюми от полиестер. Откри, че обличайки се като звезда, се чувства уверен, макар колегите да го закачаха, че с тези двуредни костюми прилича на мафиот. Всъщност това донякъде дори му беше приятно. Трябваше само да внимава да не засенчи своя началник, капитан Глен Сингълтън, който беше известен в Нюйоркското полицейско управление като конте.

Техният придружител се появи.

— Господин Озмиян ще ви приеме сега.

Последваха го през малката врата в голям ъглов офис, който, макар и огромен, не създаваше усещането, че си в пещера. Големите прозорци гледаха на юг и на запад. Хладните, елегантни страни на Фрийдъм Тауър^{4} изпълваха единия от прозорците. Изглеждаше толкова близо, че на Д’Агоста се стори, че може да я докосне с ръка. Иззад черното гранитно писалище, което приличаше на струпани за гробница каменни плочи, излезе мъж. Беше слаб, висок, аскетичен, много красив. Черната му коса бе започнала да посивява на слепоочията. Прошарената му брада беше ниско подстригана. На носа му имаше очила със стоманени рамки. Носеше дебело плетено на фигури поло от кашмир, черни джинси и черни обувки. Монохроматичният ефект беше драматичен. Нямаше вид на човек, който току-що е набивал обръчите на някого, но не изглеждаше и много дружелюбен.

— Крайно време беше – каза той и посочи към мястото за сядане до писалището си с жест, който не беше предложение, а по-скоро заповед. – Дъщеря ми е изчезнала от четири дни. И най-накрая съм удостоен с посещението на властите. Седнете и ми кажете какво става.

Д’Агоста погледна към Пендъргаст и видя, че той не се готви да седне.

— Господин Озмиян – започна агентът, – кога за последен път видяхте дъщеря си?

— Няма да минаваме отново през това. Разказах тази история над дузина пъти по телефона на…

— Моля ви, само два въпроса. Кога за последен път видяхте дъщеря си?

— Преди четири дни на вечеря. След това излезе с приятели. И повече не се върна.

— А вие кога точно се обадихте на полицията?

Озмиян въздъхна.

— Около десет часа на следващата сутрин.

— Не бяхте ли свикнали да се прибира късно?

— Не и толкова късно. Какво точно…

Изражението на мъжа се измени. Д’Агоста си помисли, че трябва да е прочел нещо по лицата им. Този тип имаше страхотни инстинкти.

— Какво има? Намерихте ли я?

Д’Агоста се приготви да заговори, когато за най-голяма негова изненада Пендъргаст го изпревари.

— Господин Озмиян – каза той с тих и равен глас, – имаме лоши новини. Дъщеря ви е мъртва.

Мъжът изведнъж заприлича на прострелян. Действително залитна и трябваше да се хване за облегалката на един от столовете, за да остане прав. Лицето му на мига пребледня, устните му започнаха да мърдат, но от устата му се чуха само нечленоразделни звуци. Залитна отново и Д’Агоста пристъпи към него и го хвана под ръка.

— Сър, хайде да седнем.

Мъжът кимна безмълвно и се остави да бъде отведен при един от столовете. Както го беше хванал под мишницата, Д’Агоста го усети лек като перце.

Устните на Озмиян оформиха наречието „как“, но се чу само струята въздух.

— Била е убита – отговори Пендъргаст много тихо. – Трупът й беше открит снощи в един изоставен гараж в Куинс. Тази сутрин успяхме да установим нейната самоличност. Дойдохме тук, защото искахме да го чуете официално, преди да излезе в медиите, което ще стане всеки момент. – Въпреки прямотата на думите гласът на Пендъргаст успяваше по някакъв начин да изрази дълбоко съчувствие и тъга.

Устните на мъжа отново се раздвижиха. Чу се една-едничка сподавена дума:

— Убита?

— Да.

— Как?

— Била е застреляна в сърцето. Смъртта е настъпила веднага.

— Застреляна? Застреляна? – Лицето му бе започнало да си възвръща цвета.

— След няколко дни ще знаем повече. Боя се, че трябва да разпознаете трупа. Разбира се, ще се радваме да ви съпроводим дотам.

По лицето на мъжа бяха изписани объркване и ужас.

— Но…убита? Защо?

— Разследваме само от няколко часа. Изглежда е убита преди четири дни и трупът е оставен в гаража.

В този момент Озмиян стисна подлакътниците на креслото и отново се изправи на крака. Лицето му от бледо беше порозовяло и сега стана огненочервено. Остана известно време неподвижен, като местеше очи от Пендъргаст върху Д’Агоста и обратно. Д’Агоста видя, че се е съвзел, и усети, че всеки момент ще изригне.

— Вие – започна той, – копелета мръсни!

Мълчание.

— Къде беше ФБР през изминалите четири дни? Грешката е ваша! Вие сте виновни! – Гласът му, който започна като шепот, прерасна в рев, слюнка пръскаше от устните му.

Пендъргаст го прекъсна с тих глас:

— Господин Озмиян, вероятно когато сте съобщили за нейното изчезване, е била вече мъртва. Мога да ви уверя, че беше направено всичко, за да бъде намерена. Всичко.

— О, вие, некадърни задници, винаги казвате това. О, вие, лъжливи… – Гласът му пресекна, все едно беше глътнал прекалено голяма хапка. Той се закашля, пръскайки слюнки, а лицето му стана лилаво. С яростен рев пристъпи напред, грабна тежката скулптура от близката стъклена маса, вдигна я и стовари на земята. Залитайки, стигна до една бяла дъска и я блъсна настрани, с ритник събори стоящата лампа, грабна някаква награда, направена от глина, от писалището и я запрати върху стъклената маса. И двете се пръснаха с ужасен трясък, запращайки на всички страни късчета стъкло и чирепчета, които се посипаха като дъжд по пода.

В този момент техният придружител в тъмносивия костюм влетя през вратата.

— Какво става? – извика той диво, смаян от съсипията, която се откри пред очите му, и от вида на своя началник, толкова изгубил контрол. Човекът трескаво местеше очи между Озмиян, Д’Агоста и Пендъргаст.

Влизането му сякаш изключи нещо в Озмиян и той прекрати бесуването, като спря по средата на помещението, дишайки тежко. Челото му беше одрано от парче стъкло и от раната се стичаше струйка кръв.

— Господин Озмиян?

Предприемачът се обърна към мъжа и заговори с дрезгав, но спокоен глас.

— Излез. Заключи вратата. Намери Исабел. Никой освен нея не може да влиза.

— Да, сър. – Мъжът излезе почти на бегом.

Изведнъж Озмиян заплака, хълцайки истерично. След известно колебание Д’Агоста го приближи, хвана го под ръка и го заведе да седне отново на креслото, където той рухна. Обгърна гръдния си кош с ръце се и започна да се клати напред–назад, хълцайки и зяпайки за въздух.

Минута–две по-късно излезе от това състояние. Измъкна носна кърпа от джоба и грижливо подсуши лицето си. След това дълго седя неподвижно, докато се съвземаше.

Най-накрая поиска с равен глас:

— Разкажете ми всичко.

Д’Агоста прочисти гърло и започна. Разказа как двете деца са намерили трупа в гаража, скрит под листовете хартия, и как с него се зае отдел „Убийства“. Беше пратил пълен екип криминалисти на мястото, оглавяван от най-добрите в професията, и описа как в момента върху случая работят повече от четиресет детективи. Отдел „Убийства“ е определил случая като приоритетен с пълното сътрудничество на ФБР. Той украсяваше нещата колкото може, докато мъжът слушаше с наведена глава.

— Имате ли някакви теории кой го е извършил? – попита той, когато Д’Агоста свърши.

— Още не, но ще имаме. Давам ви дума, че ще намерим човека, който го е извършил. – Д’Агоста заекна, чудейки се как ще му каже за обезглавяването. Не можеше да задълбае в тази подробност, но знаеше, че трябва да го направи, преди тази среща да свърши. Медиите вече щяха да са я оповестили. И най-ужасното от всичко: как щяха да поискат от човека да разпознае безглав труп. Трупът на неговата дъщеря. Знаеха, че е тя, от пръстовите отпечатъци, но законът още изискваше физическо разпознаване дори когато, както в този случай, това е безсмислено и жестоко.

— След като разпознаете трупа – продължи Д’Агоста, – ако се чувствате способен, бихме искали да разговаряме с вас. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Трябва да научим всичко за нейните познати, за които знаете: имена и информация как да се свържем с тях. Бихме искали да научим за трудностите в живота й или във вашия бизнес и личен живот – всичко, което би могло да има връзка с убийството. Колкото и неприятни да са тези въпроси, сигурен съм, вие осъзнавате, че трябва да ги зададем. Колкото повече знаем, толкова по-скоро ще хванем лицето или лицата. Разбира се, ако искате, може да присъства адвокат, но това не е нужно.

Озмиян се поколеба.

— Сега?

— Бихме предпочели да разговаряме в управлението на „Полис Плаза“. След като разпознаете трупа. Може би по-късно днес следобед, ако се чувствате способен?

— Вижте, аз… аз съм готов да помогна. Убита… о, Боже, помогни ми…

— Има още нещо – каза с тих глас Пендъргаст, който веднага накара Озмиян да млъкне. Магнатът вдигна лице от дланите, в които го беше захлупил, и погледна към агента със страх в очите.

— Какво? – попита той.

— Трябва да се подготвите да разпознаете своята дъщеря по телесни особености: дерматологични характерни черти, татуировки, белези от операции. Или с помощта на други средства. Например нейните дрехи и лични вещи.

Озмиян примигна.

— Не разбирам.

— Дъщеря ви е намерена обезглавена. Ние… още не сме намерили главата.

Озмиян дълго остана вторачен в Пендъргаст, после погледът му се измести и се спря на Д’Агоста.

— Защо?– прошепна той.

— Това е въпрос, чийто отговор и ние много искаме да намерим – каза Пендъргаст.

Озмиян остана свлечен на креслото. Най-накрая каза:

— На излизане оставете на моя асистент адреса на моргата и на мястото, където искате да ме разпитате. Ще бъда там в два следобед.

— Добре – каза Пендъргаст.

— А сега ме оставете сам.