Ловецът на глави

18.

Седнал на пътническата седалка в патрулката, шофирана от сержант Къри, Д’Агоста разполагаше с рядката възможност да помисли на спокойствие. Този път набиването на обръчите в кабинета на Сингълтън не мина толкова зле, колкото се опасяваше. Капитанът беше посочил по един по-скоро бащински начин, отколкото като порицание, че е позволил на Хариман да завладее пресконференцията точно така, както го беше предупредил да не прави. Разбира се, можеше да е и много по-лошо и той бил сигурен, че Д’Агоста е получил ценен урок.

— Намери ни каквото и да е до края на утрешния ден, което да можем да пуснем в медиите. Трябва да покажем напредък. Донеси ми нещо и ще ти бъде простено.

Когато Д’Агоста си тръгваше, той го потупа отново бащински по гърба, обаче след това го стисна предупредително за подмишницата.

Това беше вчера следобед. На Д’Агоста му оставаха дванайсет часа, за да измисли нещо.

Почти веднага след искането на Сингълтън подобно на проклятие пристигнаха резултатите от камерата за видеонаблюдение от бар „Изворът“ в Пиърмонт. Те потвърждаваха без всяка сянка на съмнение, че Боу е сервирал напитки в бара от три следобед до дванайсет вечерта през същата нощ, когато Грейс Озмиян е била убита. Когато Д’Агоста изчисли времето, нужно за да стигнеш от Пиърмонт до Куинс и обратно, и го сравни с прозореца на несигурност кога точно момичето е било застреляно, осъзна, че няма начин Боу да го е извършил. Така че тази следа, която изглеждаше толкова обещаваща, излезе ЗУ – задънена улица. Освен ако Боу не е наел убиец… но според преценката на Д’Агоста това беше малко вероятно. Боу беше от хората, които биха предпочели лично да свършат работата.

Къри изруга и натисна спирачките, когато една черна лимузина го засече, докато се промъкваше в задръстването, което водеше към тунела „Холанд“. Най-голямата надежда на Д’Агоста беше разговорът, който сега отиваше да проведе – една многообещаваща следа в убийството на Кантучи. Знаеше, че убиецът без съмнение е човек, свързан с охранителната фирма „Шарпс & Гънд“ – настоящ или бивш служител. Щеше да разговаря с някой си Уилям Пейн – единия от двамата техници, инсталирали охранителната система в къщата на Кантучи. Макар Д’Агоста да знаеше, че мъжът не е заподозрян, и лично провери, че е бил в Дубай през последните три седмици за инсталирането на голяма система, някак си усещаше увереност, че той може да му посочи други възможни заподозрени. Нещо по-важно: Пейн можеше да потвърди, че това е било работа на вътрешен човек. Онова, от което най-много се нуждаеше, беше сигурна информация, която свързва „Шарпс & Гънд“ с убийството на Кантучи. Не просто предположения, а нещо солидно, с което можеше да се излезе пред обществеността.

Излязоха от тунела „Холанд“ и продължиха през окръг Хъдсън, пресякоха Нюарк Бей и пустошта на Порт Нюарк и накрая стигнаха до анклава Мапълуд. Един завой, после още един и трети, и накрая се озоваха пред своята цел. Там стоеше паркиран до бордюра ролсът на Пендъргаст. Зад волана се виждаше черната униформа на Проктър.

Къщата беше скромна бяла сграда в колониален стил, с ламперия от застъпващи се дъски, кафява морава и повехнала от първите студове градина. Вероятно миналата седмица тук в Джърси е валял сняг, помисли си Д’Агоста, докато гледаше ледените корички, останали тук-там като петна по моравата.

Къри спря зад ролса, те слязоха, изкачиха се по стълбите, водещи към входната врата, и натиснаха звънеца. Отвори едър, тромав мъж и се представи като Пейн.

— Колегата ви от ФБР е вече тук – каза той кисело, докато го следваха към всекидневната.

Бял и кльощав както винаги, Пендъргаст седеше на дивана. Д’Агоста извади своя айпад, на който от време на време си водеше бележки, а Къри – стенографския си бележник. Пендъргаст никога не си записваше и изглежда въобще не носеше хартия и химикалка.

— Лейтенант – каза агентът, – чаках ви и устоях на подтика да задавам въпроси, преди да дойдете.

Д’Агоста кимна в знак на благодарност. Той, Къри и домакинът седнаха.

— Нека започна с уточнението, че не сте заподозрян – каза Д’Агоста. – Разбрахте ли?

Пейн кимна със сплетени пръсти. Имаше леко занемарен вид, очите му бяха зачервени, дрехите измачкани, а косата чорлава. Може би причината беше в часовата разлика?

— Искам да помогна, колкото е възможно – обяви той с тон, който внушаваше точно противоположното.

Д’Агоста го прекара през предварителните въпроси за възраст, местоживеене, откога работи за „Шарпс & Гънд“ и така нататък. Получаваше къси, лишени от информация отговори. Най-накрая Д’Агоста стигна до същността на разговора.

— Бих искал да ни опишете охранителната система на Кантучи: как е работела, как е била настроена и най-важното – как е била надхитрена.

Пейн започна да я описва в общи линии, както по-рано беше направил Марвин. Д’Агоста слушаше, от време на време си водеше бележки и докато го правеше, впечатлението му, че този тип крие нещо, се засилваше. Зададе още няколко сондиращи въпроса за подробности, свързани със системата. В отговор получи още мъгляви отговори и увъртания. Накрая Пейн заяви:

— Не мога да отговарям на други технически въпроси.

— Защо не?

— Трябва да знаете, че подписах декларация за неразкриване на информация и не трябва да говоря за това. Може да бъда уволнен и дори съден…

— Ингмар заплаши ли ви с наказание, ако разговаряте с нас? – попита Д’Агоста.

— Не открито, но общото послание беше напълно ясно.

— Господин Пейн, желаете ли да прекратим разговора? Искам да разберете, че ако го направите, ще вземем призовка, ще ви заведем в управлението и ще бъдете принуден да отговаряте на въпросите под клетва.

— Разбирам.

— Това ли искате да направим?

— Да, точно това, защото тогава гърбът ми ще бъде защитен.

Кучи син. Копелето блъфираше. Д’Агоста се наклони към него.

— Да знаете, че няма да забравим вашата услужливост и ще ви върнем любезността.

Пейн отвърна на погледа му, а очите примигваха зад големите му очила.

— Така да бъде. Колкото по-зле се отнасяте с мен, толкова по-добре ще изглеждам в очите на Ингмар. Вижте, лейтенант, имам нужда от работата си.

В този момент се включи Пендъргаст с мек, сиропиран глас.

— Значи, господин Пейн, онова, което искате, е да бъдете принуден?

— Точно така.

— След като нямаме време, а да получим призовка ще ни отнеме няколко дни, питам се дали няма начин да ви принудим тук и сега?

Пейн се вторачи в него.

— Как така? Това заплаха ли е?

— За бога, не. Аз мисля за разиграването на малка драма. Сержант Къри, предполагам във вашата патрулка има таран?

— Разбира се.

— Чудесно. Ето какво ще направим. Ще си тръгнем и скоро след това ще се върнем с включена сирена и сигнални лампи. Господин Пейн, вие ще откажете да ни отворите вратата. Сержант Къри, тогава ти се появяваш на сцената и започваш да блъскаш с тарана вратата по драматичен и разрушителен начин, така че всички съседи да чуят и видят. Ще изведем господин Пейн от къщата с белезници, като разбъркаме подходящо дрехите и косата му, а може да скъсаме и няколко копчета на ризата му. След това ще го отведем в управлението, където ще довършим разговора. И това без нужда от призовка, защото вие, господин Пейн, ще изразите съгласие, записано на видео – нали разбирате, заради законовите изисквания към полицейската работа, и това няма да стигне до вашия работодател – че всичко случило се е напълно доброволно и че разбирате своите права и така нататък.

Мълчание. Пейн погледна Д’Агоста, след това насочи погледа си към Пендъргаст.

— Кой ще плати вратата?

Пендъргаст се усмихна.

— Помислете кое ще струва повече: адвокатът за по четиристотин долара на час, когото ще се наложи да наемете, ако лейтенантът ви връчи призовка и ви заведе в управлението за разговор от най-малко дванайсет часа, който може да се проточи и няколко дни. Разбира се, ако не приемете да ви обслужва някой от безплатните прависти, предоставяни от щата.

Настъпи дълго мълчание.

— Добре – каза Пейн, който пусна кратка, цинична усмивка. – Това ще бъде интересно.

— Чудесно – кимна Пендъргаст и стана. – Ще се върнем след… да кажем един час?