Ловецът на глави

2.

Лейтенант Винсънт Д’Агоста, командир на отряда детективи, стоеше под прожекторите пред гаража в „Кю Гардънс“ в Куинс и наблюдаваше работата на криминалистите на местопрестъплението. Беше раздразнен, че го бяха извикали толкова късно през нощта точно преди свободния му ден. За трупа беше съобщено в 23:38. Само двайсет и две минути по-късно обаждането щеше да бъде за лейтенант Паркхърст.

Д’Агоста въздъхна. Тази работа щеше да се окаже кофти: обезглавена млада жена. Той започна да прехвърля наум възможни заглавия в жълтите вестници: нещо като „Труп без глава в бара с голи до кръста келнерки“ – най-известното заглавие в историята на „Ню Йорк Поуст“.

Джони Карузо, началникът на екипа криминалисти, излезе от кръга ярка светлина, като прибираше своя айпад в калъфа.

— Какво открихте? – попита Д’Агоста.

— Проклетите листа. Искам да кажа, я се опитай да търсиш косми, фибри и пръстови отпечатъци или каквото и да е в тази каша. Все едно да дириш игла в купа сено.

— Смяташ ли, че извършителят е предвидил това?

— Не. Освен ако не е работил някога в криминалистки екип. Мисля, че става дума просто за съвпадение.

— Без глава?

— Да. Освен това не е била обезглавена тук, защото няма кръв.

— Причина за смъртта?

— Единичен изстрел в сърцето. Голям калибър, високоскоростен патрон, минал е право през него от гърба до гърдите. И това не се е случило тук. Като се вземат предвид студът и останалите подробности, предполагам, че тялото е изхвърлено тук преди три, може би четири дни.

— Сексуално нападение?

— Засега не се открити очевидни следи, но трябва да изчакаме патологът да прегледа… нали разбираш, различните…

— Точно така – бързо го прекъсна Д’Агоста. – Без лична карта или нещо друго?

— Да. Никакви документи, празни джобове. Бяла жена, висока може би метър и шейсет и седем. Трудно е да се каже. В началото на двайсетте, тялото със слънчев загар, в добра физическа форма. Носи джинси „Долче и Габана“. А шантавите маратонки на краката й? Току-що ги проверих в интернет. „Лубутен“. Почти хиляда кинта.

Д’Агоста подсвирна.

— Маратонки за хиляда долара? Мамка му!

— Аха. Богато бяло момиче. Без глава. Знаеш какво значи това, нали, лейтенанте?

Д’Агоста кимна. Медиите щяха да цъфнат всеки момент и наистина, щом си го помисли, сякаш изпълняващи негова магическа заповед, запристигаха: начело с бус на „Фокс 5“. След това се появи още един и накрая с лимузина на „Юбер“ не някой друг, а добрият стар Брайс Хариман, репортерът на „Поуст“, който слезе от колата, все едно беше самият господин Пулицър.

— Мили боже. – Лейтенантът потърси по радиото говорителя на управлението, но той вече беше на мястото си при полицейските ограждения и сипеше любезности.

Карузо не обърна внимание на усилващия се хор отвъд огражденията.

— Работим по въпроса с разпознаването, преглеждаме базите данни с изчезнали лица, пръстовите отпечатъци – с една дума, правим всичко възможно.

— Съмнявам се, че ще имате попадение.

— Човек никога не знае. Подобно момиче – кокаин, метамфетамини. Може и да е скъпа проститутка. Всичко е възможно.

Д’Агоста кимна отново. Недоволството му започна да намалява. Това щеше да е случай, който ще предизвика голямо обществено внимание. Разбира се, последствията можеше да са двояки. Но той никога не отстъпваше пред предизвикателствата и беше почти сигурен, че този път ще се окаже победител. Обезглавяване: това означаваше, че извършителят е някой болен, извратен тип, когото лесно ще пипне. А ако тя се окаже дъщеря на някое богато семейство, лабораторните изследвания трябва да станат приоритет. Това щеше да му позволи да остави зад гърба си всички лайняни случаи, подредени на опашка пред прословутите със своята бавност криминалистични лаборатории на Нюйоркското полицейско управление.

Облечените с хирургически костюми хора от криминалисткия екип за събиране на доказателства продължаваха своята работа. Навеждаха се тук-там, прегърбени се тътреха наоколо като големи бели маймуни, докато прехвърляха листата едно по едно, проучваха бетонния под на гаража, след това кръглата дръжка на вратата и прозореца. Вземаха отпечатъци от строшеното стъкло на пода – всичко като по учебник. Изглеждаха в час, а Карузо беше най-добрият. Те също усещаха, че това ще бъде важен случай. Поради скорошните скандали около лабораториите полагаха извънредни грижи. А двете деца, намерили трупа, бяха разпитани на място, преди да бъдат освободени и предадени на родителите си.

Никакво претупване на процедурите при този случай.

— Продължавайте все така. – Д’Агоста потупа Карузо по рамото, докато се отдръпваше назад.

Студът започваше да си казва думата и лейтенантът реши да направи една бърза обиколка покрай оградата от телена мрежа, която обграждаше старата автокъща, за да се увери, че не са пропуснали някое място, откъдето е възможно да се проникне. Когато излезе от осветения район, имаше достатъчно естествена светлина, за да вижда. Въпреки това светна фенерчето си и пое, спирайки се да огледа едно или друго място. Когато зави зад сградата в дъното на двора и мина покрай купчина пресовани на кубчета автомобили, видя приклекнала до оградата фигура – от вътрешната страна. Не беше полицай или някой друг от неговия екип: човекът беше облечен в смешно дебело пухено яке с качулка, прекадено голяма за главата, която стърчеше като парче хоризонтален кюнец.

— Ей, ти! – Д’Агоста се впусна към фигурата с едната ръка върху ръкохватката на служебното оръжие, а в другата стиснал фенерчето. – Полиция! Изправи се и вдигни ръцете, за да ги виждам!

Човекът се изправи с вдигнати ръце, но лицето му остана неясно под сянката на опасаната с пухкава кожа качулка, и се обърна към него. Не се виждаше нищо друго освен две пламтящи очи в мрака под качулката.

Смутен от злокобната фигура, лейтенантът извади пистолета си.

— Какво правите тук? Не видяхте ли полицейската лента? Покажете си личната карта.

— Драги Винсънт, можеш спокойно да прибереш оръжието си.

Д’Агоста веднага разпозна гласа. Свали пистолета и го прибра в кобура.

— Пендъргаст, какви ги вършиш, за бога? Знаеш, че трябва да представиш документите си, преди да започнеш да ровиш наоколо.

— Щом се налага да бъда тук, защо да се лишавам от такава драматична поява? И какъв късмет имам, че ти се оказа този, който попадна на мен.

— Да, точно така, късметлия си. Можех да ти пусна куршум в задника.

— Колко ужасно: куршум в задника. Продължаваш да ме удивяваш със своя цветист начин на изразяване.

Известно време те останаха вторачени един в друг, после Д’Агоста свали ръкавицата си и протегна ръка. Пендъргаст свали своята, черна кожена, и двамата си стиснаха ръцете, а Д’Агоста го прихвана за лакътя. Ръката на Пендъргаст беше студена като парче мрамор, но той свали качулката и откри бледото си лице, платиненорусата си коса, пригладена назад, и сребристите очи, греещи необичайно ярко в мрака.

— Спомена, че ти се е наложило да си тук? – попита Д’Агоста. – Служебно ли?

— Да, като наказание за греховете ми. Боя се, че в момента акциите ми в бюрото са изгубили голяма част от своята стойност. Аз съм, как беше този цветист твой израз? Временно в ямата с лайна.

— Имаш неприятности или си затънал до шия в септичната яма?

— Точно така. До шия.

Д’Агоста поклати глава.

— Защо федералните са набъркани в това?

— Моят началник, асоциираният изпълнителен директор по разузнаването Лонгстрийт, разви хипотезата, че трупът може да е донесен тук от Ню Джърси. Значи има прекосяване на щатските граници. Смята, че може да е замесена организираната престъпност.

— Организираната престъпност? Та ние още не сме събрали доказателствата. Ню Джърси? Какви са тези тъпотии?

— Да, Винсънт, боя се, че това са фантазии. С една-единствена цел: да ми бъде даден урок. Чувствах се малко като Брат Заек^{2}, хвърлен в шипковия храст, докато не те видях тук да отговаряш за следствието. Както едно време, когато се срещнахме за пръв път в Музея за естествена история.

Д’Агоста изръмжа. Макар да му беше приятно да види Пендъргаст, изобщо не се радваше, че ФБР е намесено. Освен това въпреки нетипичната лека шега, която прозвуча доста насилено, Пендъргаст не изглеждаше добре… дори никак. Беше слаб, почти скелет, лицето му хлътнало, а под очите имаше черни сенки.

— Осъзнавам, че това не е желаното от теб развитие – продължи Пендъргаст. – Ще направя всичко възможно, за да не ти се пречкам.

— Няма проблем. Знаеш как е с Нюйоркското полицейско управление и ФБР. А сега нека те заведа на местопрестъплението и да те представя на хората. Искаш ли сам да го огледаш?

— С удоволствие, след като криминалистите си свършат работата.

С удоволствие? Не звучеше така. Още по-малко удоволствие щеше да изпита, когато види тридневния обезглавен труп.

— Откъде е влязъл и излязъл?

— Струва ми се очевидно. Човекът е имал ключ от задната врата, вкарал е колата, изхвърлил е трупа и си е заминал.

Върнаха се обратно пред отворения гараж и влязоха под блясъка на прожекторите. Криминалистите почти бяха свършили, защото вече си събираха нещата.

— Откъде са се появили всички тези листове? – попита Пендъргаст без особен интерес.

— Смятаме, че трупът е бил скрит в каросерията на някой пикап под голяма купчина листа, покрити с парче брезент. Брезентът е оставен в един от ъглите, а трупът и шумата са стоварени при задната стена. Работим по разпита на съседите, за да се опитаме да установим дали някой не е видял тук вътре пикап или автомобил. Досега нямахме успех.

В този район през цялото време има доста оживено движение.

Д’Агоста представи специален агент Пендъргаст на своите детективи и Карузо. Никой от тях не се постара кой знае колко да прикрие недоволството си от появата на ФБР. А и видът на Пендъргаст не помагаше в това отношение, защото приличаше на човек, който току-що се е върнал от експедиция в Антарктика.

— Добре, местопрестъплението е свободно – обяви Карузо, без дори да поглежда към Пендъргаст.

Д’Агоста го последва в гаража, когато той закрачи бавно към трупа. Листовете бяха изметени и трупът лежеше по гръб. Голямата изходна рана на ключицата несъмнено беше причинена от излезлия оттам куршум с висока мощност. Сърцето беше унищожено и смъртта бе настъпила веднага. Дори след толкова години следователска работа Д’Агоста още не беше обръгнал дотолкова, за да не сметне това за утешително, макар в смъртта на толкова млад човек да нямаше никаква утеха.

Той отстъпи назад, за да остави Пендъргаст да си свърши работата. Обаче с изненада видя. че агентът не минава през обичайната си рутина с лабораторните епруветки, пинсетите и лупите, които се появяваха сякаш от нищото, плюс безкрайното суетене наоколо. Вместо това специалният агент само обиколи тялото, огледа го почти равнодушно от различни ъгли, накланяйки бледата си глава. Обиколи го два пъти. После още веднъж. По време на четвъртата обиколка дори не се опита да скрие отегчението, което се беше изписало на лицето му.

След това се върна при Д’Агоста.

— Откри ли нещо?

— Винсънт, това е истинско наказание. Като изключим обезглавяването, не виждам какво може да направи това убийство дори в известна степен интересно.

Стояха рамо до рамо, вторачени в трупа. След миг Д’Агоста чу леко вдишване. Пендъргаст внезапно коленичи и най-накрая на бял свят се появи лупата. След това той се наведе да проучва бетонния под на около петдесетина сантиметра от трупа.

— Какво има?

Специалният агент не отговори, а се втренчи старателно в мръсната ивица цимент, сякаш там се виждаше усмивката на Мона Лиза. Премести се до трупа и извади пинсети. След като се наведе над срязания врат и лицето му се озова на по-малко от два сантиметра от раната, премести пинсетите под лупата, заби ги във врата – Д’Агоста за малко не се обърна – и опъна нещо, което приличаше на гумена лента, но очевидно беше голяма вена. Отряза малко парче и го пусна в лабораторна епруветка, порови още малко, издърпа друга вена, отряза от нея парче и също го прибра. После прекара още няколко минути в проучване на голямата рана, използвайки пинсетите и лабораторните епруветки.

Най-накрая се изправи. Отегченият и далечен поглед бяха изчезнали донякъде.

— Какво?

— Винсънт, изглежда си имаме работа с истински проблем.

— Какъв?

— Главата е била отрязана тук. – Той посочи надолу. – Виждаш ли тази резка на пода?

— По пода има много резки.

— Да, но в тази има малки фрагменти тъкан. Нашият убиец е положил големи усилия да отреже главата, без да остави следи, но това е трудна работа и в един момент се е подхлъзнал и е оставил тази малка резка.

— Тогава къде е кръвта? Искам да кажа, че ако главата е отрязана тук, трябва да има поне малко кръв.

— Аха! Няма кръв, защото главата е била отрязана много часове или може би дори дни след като е застреляна жертвата. Кръвта й вече е била изтекла някъде другаде. Погледни тази рана!

— След това? Колко време след убийството?

— Като се съди по ретракцията^{3} на тези вени във врата, бих казал най-малко двайсет и четири часа.

— Искаш да кажеш, че убиецът се е върнал един ден по-късно, за да отреже главата?

— Възможно е. Или си имаме работа с двама души, които може да са или да не свързани.

— Двама извършители? Какво искаш да кажеш?

— Първият, който я е убил и изхвърлил, и вторият… който я е намерил и е взел главата й.