Ловецът на глави

59.

Озмиян изчака ехото от изстрела да се разсее бавно, докато Пендъргаст отново отвори очи.

— Опаа, не улучих.

Той не видя никаква реакция в очите на агента.

— Да ви дам ли още една преднина от десет минути, или да приключа всичко тук и сега?

Той зачака, но Пендъргаст не отговори.

— Добре, аз съм спортсмен. Ще ви дам още десет минути. Много ви моля обаче да се опитате да използвате малко повече ума си. – Погледна си часовника. – Остават един час и трийсет и пет минути от времето за лов. – Той махна с дулото на оръжието си към лежащия на пода сред боклуците „Лес Беър“ на Пендъргаст. – Хайде, вдигнете го, но само с два пръста! И вървете. Аз ще изчакам тук десет минути, за да ви осигуря нова преднина.

Плячката се наведе и протегна ръка за пистолета.

— Кротко. Не си мислете, че можете да произведете изстрел, преди да съм ви пръснал главата.

Пендъргаст вдигна пистолета с два пръста и го пъхна под колана на панталона си.

Озмиян извади ключ от джоба си и му го показа.

— Използвах част от принудителното бездействие, докато вие бяхте на перваза, и потърсих ключ за тези помещения в бюрото на дежурния. – С насочен пистолет срещу Пендъргаст, той отключи вратата и я бутна да се отвори, после запрати ключа през прозореца в нощта. – Ето, отново сме равни. Никакви предимства. А сега вървете. Имате десет минути.

Пендъргаст излезе тихо от стаята. На вратата се спря и за кратко впи очи в тези на Озмиян. За изненада на магната пораженческият поглед в тях беше изчезнал и на негово място имаше нещо дори по-лошо: нещо като житейско отчаяние… или просто си въобразяваше? После агентът изчезна.

Озмиян зачака, използвайки десетминутната пауза, за да съсредоточи мислите си и да се опита да отгатне къде ще отиде сега Пендъргаст и какво ще направи. Беше сигурен, че този път плячката му няма да пропилее скъпоценната си десетминутна преднина, за да наблюдава предполагаемо място, откъдето той би трябвало да излезе. Дали щеше да го поведе в бързо преследване из сградата, или да опита да си замете следите? Или пък да заложи друг капан? Озмиян не беше сигурен какъв ще е следващият ход на агента. Животните, намиращи се под натиска на преследване отблизо, често се държаха непредсказуемо. Беше сигурен единствено в това, че Пендъргаст ще опита да преобърне играта, да промени методите си, и тази мисъл предизвика у него тръпка на очакване.

Пендъргаст се втурна по коридора и се хвърли надолу по стълбището с намерение да се отдалечи колкото може повече от Озмиян. Можеше да тича по-бързо, отколкото Озмиян да го проследява, така че ключът беше да си осигури дълга следа и така да спечели още време. Изхвръкна от стълбището и побягна по тъмните коридори, нагоре по стълбища и отново надолу, от етаж на етаж, създавайки за своя противник дълга, случайна и объркана като лабиринт диря.

Докато тичаше, опита да потисне нехарактерно за него чувство на отчаяние. Макар да беше очаквал тази втора възможност, досега неговият противник два пъти го бе надхитрил. Беше събрал психологически прозрения за него, но как да ги използва в своя полза? Осъзна основната си грешка – че се опитва да играе играта на Озмиян и да го победи в нея. И че може да го надхитри. Играеше шах с гросмайстор и сега му стана ясно – след половин игра и загуба на повечето фигури – че със сигурност ще изгуби.

Освен ако…

Освен ако не промени изцяло играта. Да: да смени играта на шах с… игра на зарове. Игра на късмета.

Спомни си как докато се приближаваше към Постройка 93, видя че западното крило е отчасти изгоряло и нестабилно. Това беше подходящата обстановка, която предлагаше търсената от него непредсказуемост.

Той се озова в голямо помещение, където спря, за да си поеме дъх и да обмисли следващия си ход. Намираше се някъде в задната част на болницата и отново на първия етаж. Докато оглеждаше, осъзна, че се намира в зала за занимания с изкуства и занаяти. Дългите пластмасови маси бяха осеяни с недовършени проекти, опустошени от времето и плъховете. Пендъргаст бързо огледа помещението за нещо полезно. На малък тъкачен стан гниеше изтъканото: на коркова подложка бяха закачени детски акварели. Върху масата лежаха сбръчкани парчета глина в странни форми, останали недовършени. На другата маса лежаха пластмасови игли за плетене с недовършени шалове. В далечния край на помещението столове бяха подредени в полукръг пред масивен телевизионен апарат от 50-те години на миналия век. Кинескопът му беше разбит и се търкаляше на парчета по пода.

Пендъргаст прибра няколко недовършени шала, издърпа иглите за плетене от тях и ги нави около краката си. Когато продължи, установи, че има подобрение в следите, които оставя: все още бяха видими, макар и бледи, но сега бяха по-трудно различими сред тези, оставени от другите посетители, когато са идвали и са си отивали оттук. Въпреки това не си правеше илюзии: Озмиян сигурно можеше да следва и тези дири, обаче щеше да му се наложи повече да внимава. А това щеше да спечели още малко време на Пендъргаст.

Сега се насочи на запад към съсипаното крило, като се опитваше да стъпва колкото може по-леко. Докато отминаваше помещение след помещение, коридор след коридор, завой след завой, започна да усеща парливата миризма на стар пожар. И тогава, след като отмина една кухня, стигна до коридор, който определено водеше в изгорялото крило.

Сега се намираше достатъчно далеч от Озмиян, за да посмее да светне фенерчето. Насочи лъча към почернялата вътрешност.

Онова, което видя, го накара да се замисли. Стените бяха наклонени и напукани, някои рухнали отчасти. Таваните бяха пропаднали, изсипвайки купчини овъглени дървени греди и натрошени бетонни колони със зъбеща се от вътрешността им изкривена арматура. А това беше само първият етаж! Отгоре имаше струпани още девет, които едва се крепяха на тези нестабилни стени. Докато оглеждаше повредите, осъзна, че пожарът не беше отдавнашен. Вероятно беше избухнал миналата година.

Ръчен надпис, изписан със сребърен маркер върху почерняло парче шперплат, беше закован върху една странична стена:

След миг колебание Пендъргаст пристъпи в тъмния, миришещ на гнило лабиринт.