Ловецът на глави

17.

Конферентната зала в сградата на „Полис Плаза“ №1 беше светло и просторно място на третия етаж. Д’Агоста беше дошъл рано заедно със Сингълтън, заместник–комисаря по връзките с обществеността, кмета Делило и група униформени офицери, така че щом дойдат хората от медиите, да видят впечатляваща и мощна стена от синьо и златно, подкрепена от цивилни костюми и лично от кмета. Идеята беше да се създаде успокояващ образ във вечерните новини. През годините, прекарани в Нюйоркското полицейско управление, Д’Агоста беше видял как отделението мина от несръчни, прибързани отговори за медиите към това: професионална, добре организирана и бърза реакция на последните събития.

Дощя му се да изпитва същата увереност. Факт беше, че с възхода на блогърите и дигиталните дрънкала на типичната пресконференция имаше много повече медии, които се държаха много по-невъзпитано. Честно казано, повечето от тях бяха откровени задници, особено онези сред тълпата представители на социалните медии. Това бяха хората, на чиито въпроси Д’Агоста трябваше да отговаря със самоувереност, каквато не изпитваше.

Докато представителите на медиите се тълпяха в залата, а телевизионните камери започнаха да се издигат в задния й край, подобно на черни насекоми – Ен Би Си, Ей Би Си, Си Ен Ен и останалата част от този миш-маш на съкращения, печатните медии отпред, а дигиталните глупаци навсякъде – стана ясно, че това ще бъде изключителна пресконференция. Д’Агоста беше благодарен, че Сингълтън ще води брифинга, но въпреки това започна да се поти, когато си помисли, че и той трябва да се изправи на подиума.

Избухваха малки спорове, докато всички се надпреварваха за най- добрите места. Преди да започнат да пристигат масите хора, помещението беше топло, а сега започна да става направо горещо. Една тъпа наредба на градската управа на Ню Йорк им забраняваше през зимата да включват климатиците въпреки факта, че вентилацията в помещението очевидно беше ужасна.

Когато голямата стрелка на часовника се плъзна да отбележи кръглия час, кметът се качи на подиума. Телевизионните прожектори светнаха, а тълпата фотографи се хвърли напред, блъскайки се с лакти и обменяйки приглушени псувни, и плющенето на техните обтуратори напомняше шумоленето на крилете на безброй скакалци.

Кметът Делило стисна с двете си големи ръце краищата на катедрата и плъзна поглед из помещението с изражение на компетентност, решителност и достойнство. Той беше едър мъж във всяко отношение – висок, широк, с гъста бяла коса, огромни ръце, очебийни челюсти и големи очи, проблясващи под рунтави вежди.

— Дами и господа от медиите и жители на великия град Ню Йорк – избоботи той със своя легендарно дълбок глас. – Политиката на нашето полицейско управление е да информира общността за събития от публичен интерес. Затова днес сме тук. Мога да ви уверя, че всички ресурси на града са поставени в услуга на това разследване. А сега капитан Сингълтън ще представи пред вас подробности за случая.

След казаното освободи подиума. Нямаше ръкостискания, защото работата беше сериозна.

Сингълтън зае мястото зад катедрата и изчака шумът да намалее до тихо шумолене.

— Днес сутринта в два и четиринайсет – започна той – полицията в Източен Хамптън реагира на множество задействани аларми в жилището на „Фърдър Лейн“. При пристигането си открива седем трупа из парцела и къщата на голямото имение. Те са станали жертва на масово убийство – шест пазачи и собственикът на имота, руски гражданин на име Виктор Богачев. Освен това господин Богачев е намерен обезглавен, главата му я няма.

Това предизвика бурна реакция у публиката. Сингълтън се гмурна в дълбокото.

— Полицията в Източен Хамптън помоли за помощ Нюйоркското полицейско управление за установяване дали това престъпление е свързано със скорошното убийство и обезглавяване на господин Марк Кантучи в Горен Ийст Сайд…

Сингълтън монотонно заговори за случая с общи приказки, като от време на време хвърляше поглед в папката с бележки, които Д’Агоста беше подготвил за него. За разлика от кмета, капитанът говореше с равен глас и речта му беше изпълнена с безстрастен полицейски жаргон. Тонът му сякаш казваше: аз се придържам само към фактите, затова подчертано обръщаше страниците. Той говори в продължение на около десет минути, очертавайки голите факти за трите убийства – започна от последните, за да стигне по обратния път до момичето. Докато снасяше информация, която всички вече знаеха, Д’Агоста почувства как нетърпението на тълпата започна да се усилва. Знаеше, че той ще бъде следващият.

Най-накрая Сингълтън завърши, обявявайки:

— А сега давам думата на лейтенант Д’Агоста, командир на отряда детективи, който ще говори по-подробно и ще отговори на въпросите ви за убийствата, възможните връзки между тях и някои от следите, които неговият екип разработва.

Той отстъпи и Д’Агоста се качи на подиума, опитвайки се да излъчва същото достойнство като кмета и Сингълтън. Плъзна поглед по събралите се представители на медиите, но те му се видяха като трепкаща сива маса. Знаеше от предишния си опит, че не го бива кой знае колко в това. Опита се да го обясни на Сингълтън, за да се измъкне, но капитанът не прояви съчувствие.

— Излез и го направи. Ако искаш моя съвет: опитай се да бъдеш колкото може по-скучен. Давай им само информацията, която се налага да споделиш. И за бога, не позволявай на някой от тези типове да поеме контрола над залата. Ти си алфа мъжкарят тук и те не бива да го забравят. – Този назадничав съвет беше съпроводен с мъжко потупване по гърба.

И ето го сега тук на подиума.

— Благодаря, капитан Сингълтън. Благодаря и на вас, кмете. Отрядът детективи работи по няколко обещаващи следи. – Той си позволи да направи пауза. – Ще ми се да можех да навляза в подробности, но повечето от данните, които имаме в момента, попадат в графата „неподлежаща за разпространение информация“, която отделът определя като: първо, информация, която поставя в неоправдан риск членове на отдела, жертви или други лица; второ, информация, която може да попречи на полицейската работа, и трето, информация, която има отрицателно въздействие върху правата на обвиняем или разследването на престъпление и неговото съдебното преследване.

Той отново направи пауза и му се стори, че чува колективно стенание от тълпата. Е, нали Сингълтън му беше казал да бъде скучен.

— Тъй като знаете повечето подробности за първите две убийства, ще се спра на онова, което научихме за последното в Източен Хамптън. – Д’Агоста продължи с описанието на третото убийство с много повече подробности от капитана. Разказа за шестте мъртви телохранители, откриването на лодката и други доказателства, но пропусна да спомене отпечатъка от обувка № 46. Искаше да запази тази съществена подробност в резерва. Спомена за множеството съдебни дела и сенчести сделки на Богачев. Твърдеше се например, че Богачев е посредничил за продажбата на извадено от употреба ядрено оборудване и части за ракети чрез кухи китайски фирми, свързани със севернокорейския режим.

След това отново се върна на престъплението и оцени високо работата на районното управление в Източен Хамптън, докато някой не се провикна:

— Случаите свързани ли са?

Д’Агоста замълча, губейки самообладание. Това не беше ли онзи кучи син Хариман? Гласът прозвуча като неговия. След миг, в който плъзна очи по своите бележки, той продължи с разказ как неговият отдел поддържа връзка с управлението в Източен Хамптън, когато гласът отново го прекъсна:

— Свързани ли са, или не? Можете ли да ни отговорите?

Беше проклетият Хариман. Д’Агоста вдигна очи от бележките.

— В момента разглеждаме трите убийства като отделни случаи, но това не значи, че не могат да бъдат свързани.

— Какво означава това? – отново се провикна Хариман.

— Че още не сме решили.

— Три обезглавявания за една седмица… и казвате, че не са свързани? А това ново убийство е точно като второто, нали?

— Да, новото убийство има някои сходства с второто – потвърди Д’Агоста.

— Но не с първото? Това ли искате да кажете?

— Все още проучваме… – Изведнъж Д’Агоста осъзна, че позволява на Хариман да прави точно онова, за което Сингълтън го беше предупредил: да завладее залата. – Моля, искам да завърша онова, което бях започнал да казвам. Според управлението в Източен Хамптън уликите от разследването включват…

— Значи твърдите, че има двама убийци? Първият, който е убил Грейс Озмиян, и втори, който е извършил второто и третото убийство? С други думи, първото убийство е вдъхновило сериен убиец да извърши второто и третото. А като включим и мъртвите пазачи, които споменахте, практически жертвите стават девет.

Това започваше да излиза от контрол.

— Господин Хариман, запазете въпросите си за по-късно, когато ще може да ги зададете и да получите отговор.

Обаче дисциплината на тълпата вече беше нарушена и още няколко въпроса бяха отправени с провикване към подиума. Сингълтън пристъпи напред, вдигна ръка и тълпата утихна. Д’Агоста усети, че се изчервява.

— Мисля, че дойде време за въпросите – обяви капитанът, обръщайки се към лейтенанта.

Чу се рев и всички започнаха едновременно да крещят въпросите си.

— Госпожа Левитас от „Слейт“ – каза Д’Агоста и посочи жена в дъното възможно най-далече от Хариман.

— Бих искала да продължа предишните въпроси. Как е възможно тези убийства да не са свързани?

Проклет да е този Хариман. Дори когато не задаваше въпроси, пак дирижираше пресконференцията.

— Взимаме всички възможности под внимание – упорито повтори Д’Агоста.

— Сериен убиец ли имаме?

Този подвикнат въпрос отново долетя от Хариман. Мамка му, как беше успял да попадне на първия ред? Следващия път Д’Агоста щеше да се погрижи да бъде заровен в задния край на помещението или за предпочитане вън в коридора.

— Както вече обясних, работим върху всички възможности…

— Възможности? – прекъсна го Хариман с вик. – Значи серийният убиец е възможност?

Сингълтън се намеси решително и каза твърдо:

— Господин Хариман, има и други репортери в залата. Давам думата на господин Гаудро от „Дейли Нюз“.

— Защо ФБР участва в разследването?

— Използваме всички полицейски ресурси – отговори Сингълтън.

— Каква е гледната точка на Бюрото? – разшири въпроса си Гаудро.

— При първото убийство се говореше за възможно пренасяне на трупа през щатска граница. А третото убийство е причина за федералното участие с възможностите си за международни последици. Благодарни сме на ФБР, че ни позволява да се възползваме от техния опит.

От публиката отново изригна рев от подвиквани въпроси.

Той отново посочи:

— Госпожа Андерс от „Фокс“.

Репортерката на „Фокс“ се опита да говори, но гласът й беше заглушен от нейните колеги, които не спряха да подвикват въпроси.

— Моля, пазете тишина! – избоботи Сингълтън и това подейства. Настъпи мълчание.

— Моят въпрос е към кмета: какви мерки предприемате, за да опазите безопасността на града?

Кметът закрачи към подиума с тежки стъпки.

— Освен че придадохме към случая четиресет детективи и още сто униформени полицаи, осигурихме над две хиляди полицаи за допълнително патрулиране и предприемаме още много, много стъпки, които поради причини, свързани с безопасността, не мога да изброя.

Мога да ви уверя, че са предприети всички мерки, за да осигурим безопасността на нашите граждани.

— Лейтенант, къде са главите?

Мамка му, отново този шибаняк Хариман.

— Нали чухте капитана, никакви въпроси повече.

— Не! – чу се друг вик. – Отговорете на въпроса.

Шумът отново се усили, когато и други подеха този рефрен.

— Къде са главите? Знаете ли нещо за главите? Отговорете на въпросите!

— Работим по този проблем – каза Д’Агоста. – Сега…

— Тоест не знаете къде са, нали?

— Както казах…

Обаче те не искаха да му разрешат да довърши изречението.

— Имате ли представа защо убиецът взима главите? – изкрещя някой.

— Още не, но…

Сингълтън умело се намеси.

— Помолихме поделението по „Поведенчески науки“ на ФБР в Куонтико да ни помогне по този въпрос.

Това беше нещо ново за Д’Агоста и той осъзна, че Сингълтън може просто да го е извадил като заек от цилиндъра. Въпреки това идеята беше отлична.

— Кога ще…

— Дами и господа, много ви благодаря за въпросите. Пресконференцията свърши! – обяви капитанът и изключи микрофона. Когато шумът отново изригна, на минаване покрай него Сингълтън каза тихо:

— В моя кабинет, моля.

Д’Агоста се зае да събира книжата си, погледна към кмета и откри, че той го гледа втренчено с мрачен поглед в големите си проблясващи очи.