Ловецът на глави

43.

На Лонгстрийт му беше отнело известно време да проведе телефонните разговори и да окаже нужния натиск, особено необходим по празници, но в един часа на обед през първия ден от Новата година ролсът на Пендъргаст отново се промъкваше в подземния паркинг на комплекса на „Дигитален потоп“ в Долен Манхатън. Охраната, която посрещна колата, ги насочи към, както им се стори, най-отдалеченото от асансьорите място. Това наложи да вървят пет минути обратно до входа, където им беше отказан достъп до частните асансьори. Вместо това им казаха да се качат по стълбите на приземния етаж и да влязат през главното фоайе. Тук бяха избрани от охраната за допълнителна проверка. Хауърд Лонгстрийт усещаше как раздразнението му нараства, но си мълчеше. Това беше работа на Пендъргаст, той, изглежда, приемаше случващото се в крачка и невъзмутимо, без да възразява срещу отношението, което според Лонгстрийт целеше да бъдат унижени.

Най-накрая проверката им завърши и се качиха с асансьора на последния етаж. Заведоха ги в малка стая без прозорци, където им предложиха да седнат и да почакат, наблюдавани от млад, безстрастен търтей в скъп костюм.

След час, прекаран в помещението без признак на раздразнение у Пендъргаст, Лонгстрийт най-накрая изпусна нервите си.

— Това е възмутително! – каза той на търтея. – На двама висши служители на ФБР, провеждащи разследване, им се пречи! Правим услуга на Озмиян, като се опитваме да разкрием убийството на неговата дъщеря, а сме принудени да висим тук просто така?

Търтеят само кимна:

— Съжалявам, заповед.

Лонгстрийт се обърна към Пендъргаст.

— Бих ти предложил да се върнем колкото може по-бързо на „Федерал Плаза“ и да вземем съдебна заповед. И екип от спецчастите, който да му разбие вратите с таран.

— Успокой се, Хауърд. Успокой се. Всичко това е пресметнато така, че да създаде определен ефект. Както стана, когато бях тук преди два дни. Господин Озмиян иска да демонстрира пълен контрол върху положението. Да му позволим да си мисли така. Не забравяй какво ми каза по-рано: това е моя работа, а ти си тук само като наблюдател. Дори в чакането ни беше показана ценна информация.

Лонгстрийт преглътна и се облегна, решен да остави на Пендъргаст да се справя както намери за добре. Двамата седяха в помещението още половин час, преди вратата да се отвори отново и да ги заведат в частното орлово гнездо на Озмиян. Докато се приближаваха към огромната двойна врата през ширналите се пространства, Лонгстрийт се изненада от многото хора, работещи деловито около тях в един толкова празничен ден. Подробности като празниците вероятно не значеха почти нищо за човек като Антон Озмиян.

Той самият беше седнал зад огромното си писалище с кръстосани ръце и сплетени пръсти върху черния гранит. Гледаше ги безстрастно.

На кресло от хром и кожа пред бюрото вече беше седнала една жена. Изглежда нея повече я интересуваше гледката към нюйоркското пристанище през френските прозорци от пода до тавана, отколкото двамата новодошли.

След неловко проточило се мълчание Озмиян ги покани с жест да седнат.

— Специален агент Пендъргаст – каза той лаконично, – колко приятно, че ви виждам отново. После се обърна към Лонгстрийт. – А вие кой сте?

— Хауърд Лонгстрийт, асоцииран изпълнителен директор по разузнаването.

— О, разбира се. Вие сте човекът, отговорен за ускоряването на тази среща.

Лонгстрийт се опита да отговори, но Пендъргаст го възпря с внимателно докосване на ръката.

Озмиян се подсмихна на Лонгстрийт.

— Радвам се, че сте тук, защото на това разследване малко разузнаване със сигурност ще му бъде от полза. – После главният изпълнителен директор насочи своето внимание отново към Пендъргаст. – Без съмнение сте дошли да ме информирате за бързината, напомняща на блицкриг, и за острата като шпага интелигентност, с които напредвате при решаването на случая.

— Не – отговори агентът. Лонгстрийт забеляза, че отново заема почтителната поза, която беше демонстрирал, докато чакаха проверката на охраната да завърши.

Когато чу това, Озмиян си придаде вид на изненадан. Облегна се и се вторачи в Пендъргаст с немигащи очи.

— За какво сте дошли тогава?

— Господин Озмиян, във вашата професия вие изкупувате, превземате или по друг начин поглъщате фирми и техните технологии.

— Това е известно.

— Справедливо ли ще бъде, ако се каже, че не всички тези фирми горят от желание да бъдат погълнати?

По лицето на Озмиян се изписа веселие.

— Точно така. Това се нарича враждебно превземане.

— Простете невежеството ми. В тези бизнес дела съм като дете. Такива ли са повечето от вашите поглъщания? Враждебни?

— В много случаи главният изпълнителен директор и акционерите са доволни да забогатеят.

— Разбирам. – Пендъргаст сякаш обмисляше чутото известно време, все едно тази мисъл не му беше хрумвала досега. – Но сигурно има и някои, които не са толкова доволни?

Озмиян сви рамене, все едно това е нещо толкова очевидно, че не си заслужава да отговори.

— Пак се извинявам за невежеството си – продължи Пендъргаст със същия почтителен тон. – Ако тези хора се недоволни – много недоволни – вероятно ли е да започнат да мразят вас лично?

Настъпи кратко мълчание и Пендъргаст едва забележимо се премести напред в креслото си.

— Накъде биете?

— Позволете да перифразирам. Признавам, че въпросът ми беше твърде неясен, защото съм сигурен, че много хора ви мразят. Господин Озмиян, кой ви мрази най-много?

— Въпросът е смешен. Превземанията са насъщният хляб за корпоративния живот и аз не обръщам внимание на ревльовците, чиито компании съм придобил.

— Тогава може би сте допуснали сериозна грешка. Грешка, която ви постави в днешните злощастни обстоятелства.

— Злощастни обстоятелства? За смъртта на моята дъщеря ли намеквате? – Лицето му потъмня. Лонгстрийт видя, че е вбесен.

Пендъргаст се премести още малко напред.

— Господин Озмиян, обмислете моя въпрос много внимателно, защото отново ще попитам: кой ви мрази най-много?

По лицето на Озмиян се изписа изражение, което Лонгстрийт не можа съвсем да разчете. После той успя да овладее гнева си и си върна предишното дистанцирано, леко надменно излъчване.

— Помислете внимателно – настоя отново Пендъргаст, а в гласа му се беше прокраднал доловим леден тон. – Кой ви мрази толкова, че е убил дъщеря ви и не само не се ограничава с това, а по-късно се връща, за да отнесе главата й?

Озмиян не отговори. Лицето му беше силно потъмняло.

Пендъргаст се изправи в креслото си и насочи белия си пръст срещу председателя на „Дигитален потоп“.

— Кой ви мрази толкова много, господин Озмиян? Зная, че в главата си имате едно име. Като не ми го казвате, непряко помагате на човека, който може да е убия вашата дъщеря.

Странна задушливо отровна атмосфера изпълни помещението. Сега Озмиян и жената, която си остана непредставена, гледаха Пендъргаст с неотслабващо внимание. Изражението на Озмиян отново стана заучено неутрално, но Лонгстрийт усещаше, че зад тази фасада фучат яростни мисли. Мина една минута, после още една, преди да заговори.

— Робърт Хайтауър – каза най-накрая Озмиян с равен тон.

— Пак? – каза Пендъргаст. Беше заповед, не молба.

— Робърт Хайтауър. Бившият председател на „Байсинхрони“.

— Защо ви мрази?

Озмиян се размърда на стола си.

— Баща му беше дългогодишен патрулен полицай от цяла фамилия патрулни полицаи в Нюйоркското полицейско управление. Израснал в Бруклин в бедност. Но е математически гений. Изобрети алгоритъм за свиване на файлове, докато се излъчват в реално време. Продължи да го подобрява, като увеличи широколентовото използване, като същевременно уголеми бинарната резолюция. Когато алгоритъмът стана способен да обработва дълбочина от трийсет и два байта, аз проявих интерес. Той не искаше да е част от семейството на „Дигитален потоп“. Няколко пъти увеличавах офертата, но всеки път ме отхвърляше.

Каза, че алгоритъмът е неговият домашен любимец. Творението на живота му. Най-накрая бях принуден да сваля цената на акциите на „Байсинхрони“ – няма значение как. Беше принуден да ми продаде всичко. Тогава ме обвини в онова, което мелодраматично нарече „разруха на неговия живот“. Води няколко дела срещу мен, с които не постигна нищо, освен че си пресуши банковата сметка. Обаждаше ми се отново и отново по телефона, заплашваше ме с убийство, да съсипе бизнеса ми и да разруши семейството ми. Накрая извадих ограничителна заповед срещу него. Колата на жена му падна от скала около година след поглъщането. Тя беше зад волана пияна. Разбира се, това няма нищо общо.

— Разбира се – сухо повтори Пендъргаст. – Защо не споделихте тази информация по-рано с полицията?

— Попитахте ме кой ме мрази най-много. Отговорих на въпроса ви.

Има обаче и стотици други, които също ме мразят. Не мога да си представя някой от тях да убие невинно момиче и да му отреже главата.

— Обаче казахте, че Робърт Хайтауър е заплашвал да убие вас и вашето семейство. Повярвахте ли му?

Озмиян поклати глава. Имаше вид на победен.

— Не знам. Хората говорят глупости. Но Хайтауър… се държеше съвършено налудно. – Той погледна от Пендъргаст към Лонгстрийт и обратно. – Отговорих на въпроса ви. Сега си вървете.

Лонгстрийт беше наясно, че няма да каже нищо повече по въпроса.

Пендъргаст се изправи и се поклони леко, без да протегне ръка за сбогуване.

— Благодаря, господин Озмиян. Желая ви хубав ден.

Озмиян му отговори с леко кимване.

Минути по-късно, когато вратите на асансьора се отвориха с въздишка и те излязоха в главното фоайе, Лонгстрийт не можа да сдържи кикота си.

— Алойшъс – каза той и плесна събеседника си по тесния гръб, – това беше истинска проява на сила. Не бях виждал някой така чисто да обръща играта. Смятай, че от днес вече не си в немилост.

Пендъргаст прие похвалата мълчаливо.

В другия край на просторното фоайе Брайс Хариман, който току-що беше влязъл от ледената улица през черната въртяща се врата, се закова на място. Позна един от мъжете, който излезе от асансьора. Беше специален агент Пендъргаст, изплъзващият се федерален служител, който беше участвал по един или друг начин в много от разследванията на убийства, за които беше писал през последните години.

Агентът на ФБР можеше да прави едно–единствено нещо тук, в небостъргача на „Дигитален потоп“: да разследва случая с обезглавяванията. Може би дори беше разпитвал Озмиян. Миг по-късно Брайс вече бързаше към пропуска с охраната.