Ловецът на глави

46.

Лонгстрийт и Пендъргаст, който стоеше до него като безмълвна сянка, се намираха пред вратата на гаража на редовата къща на Робърт Хайтауър на Геритсън Авеню в Марин Парк, Бруклин. Вратата му беше отворена, позволявайки на ледения вятър да прониква вътре. Късата автомобилна алея беше покрита със снежна пелена от навалелия късно през нощта сняг, но изглежда на Хайтауър не му пукаше. Пространството беше пълно със захабени работни маси, работни станции в различна степен на остаряване, платки, от които се лееха реки от кабели, стари монитори без електронно лъчевите им тръби, очукани инструменти, които висяха от кукички в стените от перфорирани плоскости, банциги и клещи за кримпване, настолни менгемета, множество различни поялници, половин дузина кутии за съхранение на малки части. Повечето от чекмеджетата им бяха издърпани и преливаха от винтове, пирони и резистори. Хайтауър, който се суетеше над една от масите, беше на петдесет и няколко години, със здраво телосложение, с къса, но гъста прошарена коса, която покриваше главата му.

Той вдигна малък, тънък поялник, сложи капачката на накрайника и го хвърли в задната част на една от масите.

— Значи от всички хора, които е измамил, унищожил, съсипал или прецакал по друг начин, Озмиян твърди, че аз съм човекът, който го мрази най-много?

— Точно така – потвърди Лонгстрийт.

Хайтауър пусна подобен на лай саркастичен и безрадостен смях.

— Какво отличие.

— Вярно ли е? – попита Лонгстрийт.

— Представете си човек, който има всяка възможна причина да се радва на живота – каза той в отговор, докато се облягаше на работната маса. – Чудесен дом, красива жена, прекрасна кариера, щастие, успех и благоденствие. И онова копеле ми отне всичко това. Затова ли печеля първото място в категория омраза? Да, вероятно е така. Аз съм човекът, когото търсите.

— Този алгоритъм, който сте изобретили – започна Лонгстрийт, – за свиване и едновременно излъчване на файлове в реално време. Няма да се преструвам, че разбирам, но Озмиян каза, че бил оригинален и доста ценен.

— Това беше работата на моя живот – отговори Хайтауър. – Не осъзнавах каква част от моето собствено аз беше вкарана във всеки ред на тази програма, докато не ми беше открадната. – Той замълча и започна да оглежда работните маси. – Баща ми беше патрулен полицай като баща си, а той – като своя баща. Парите никога не стигаха. Но имаше достатъчно, за да купи комплект части за любителска радиостанция. Само частите. Аз сам я сглобих. Така научих основните неща в електроинженерството, телефонията и аудиосинтеза. Благодарение на това получих стипендия за колежа. Тогава интересът ми се пренасочи от хардуера към софтуера. Същата мелодия, но на различен инструмент. – Най-накрая заряза суетенето над работната маса и се обърна към тях, местейки от единия към другия очи, които Лонгстрийт можеше да опише само като неспокойни и тревожни.

— Озмиян ми го отне. Отне ми всичко. И ето ме сега тук. – Той обхвана с жест гаража и се засмя горчиво. – Без пари, без семейство. Родителите ми са мъртви. А какво правя аз? Живея в тяхната къща, все едно последното десетилетие въобще не го е имало, като изключим това, че съм десетина години по-стар, но няма какво да покажа като резултат от тях. И трябва да благодаря на едно гадно копеле за всичко това.

— Доколкото разбрахме – каза Лонгстрийт, – по време на поглъщането и след него сте тормозили господин Озмиян. Пращали сте му заплашителни съобщения, повтаряли сте му, че ще убиете него и семейството му, толкова често, че той се принудил да извади ограничителна заповед срещу вас?

— Е, и? – отговори войнствено Хайтауър. – Можете ли да ме обвините? Излъга под клетва, измами ме, съди ме до дупка, открадна ми фирмата, уволни служителите ми. И беше видно, че се наслаждава на всяка минута. Ако бяхте дори само наполовина мъж, щяхте да направите същото. Аз успях да го понеса, но жена ми не можа. Падна с колата от една скала. Пияна. Казаха, че било нещастен случай. Глупости. – Той се изсмя дрезгаво. – Той е виновен и за това. Озмиян я уби.

— Разбрах – Пендъргаст се включи за пръв път в разговора, – че през това тежко време преди жена ви да загине, полицията няколко пъти е била викана в къщата ви, за да провери оплаквания за нарушаване на обществения ред?

Ръцете на Хайтауър, които досега блуждаеха над работната маса, изведнъж застинаха на място.

— Знаете много добре, че никога не е подавала оплакване.

— Така е.

— Няма какво да кажа по въпроса. – Ръцете му отново започнаха да блуждаят. – Смешна работа. Продължавам да идвам тук всяка вечер, за да се размотавам. Предполагам, че се опитвам да стигна до втора бляскава идея. Но знам, че е безполезно. Мълнията никога не удря два пъти на едно и също място.

— Господин Хайтауър – попита Пендъргаст, – мога ли да попитам къде бяха вечерта на четиринайсети декември? В десет, за да бъда по-точен.

— Предполагам тук. Никога никъде не ходя. Какво е толкова специално на тази вечер?

— Това е вечерта, когато е била убита Грейс Озмиян.

Хайтауър рязко се завъртя към тях. Лонгстрийт се изненада от

изражението, изписано на лицето му. Неспокойният и тревожен поглед беше изчезнал, заменен от призрачна усмивка. Лицето му беше маска на отмъстителен триумф.

— О, да, този четиринайсети декември! – каза той. – Колко лошо от моя страна да забравя толкова важна вечер? Направо срамно!

— А следващата вечер къде бяхте? – попита Лонгстрийт. – Когато трупът й е бил обезглавен?

Докато задаваше въпроса, забеляза, че на прага на гаражната врата се появи сянка. Обърна се и видя висок мъж с кожено яке, застанал в снега. Каменното му изражение, бързият и безстрастен начин, по който възприе ситуацията, подсказаха на Лонгстрийт, че човекът е от правоохранителните органи.

— Боб – каза мъжът и кимна на Хайтауър.

— Бил, – Хайтауър посочи гостите си. – Големи клечки от ФБР. Дошли са да задават въпроси за нощта, когато дъщерята на Озмиян изгуби главата си.

Мъжът не отговори, а по безизразното му лице не можеше да се прочете нищо.

— Това е Уилям Синерджи – обясни Хайтауър на Лонгстрийт и Пендъргаст. – От Шейсет и трети полицейски участък на Нюйоркското полицейско управление и мой съсед.

Лонгстрийт кимна.

— Израснал съм в семейство на полицаи – продължи Хайтауър. – А това е квартал на полицаи. Ние, членовете на синьото братство, сме склонни да гнездим заедно.

Настъпи кратко мълчание.

— Сега, като се замисля – каза Хайтауър с фалшивата усмивка на лице,

— Бил и аз бяхме излезли да пийнем вечерта, когато детето на Озмиян е било убито. Нали така, Бил?

— Точно така – отговори мъжът.

— Бяхме в ,,О’Хърлихи“, като завиеш зад ъгъла на Авеню Ар. Това е бар за ченгета. Спомням си, че много от момчетата бяха там. Нали така?

Бил кимна.

— И всички ще си спомнят, че ги почерпих по питие някъде около десет вечерта.

— Със сигурност.

— Ето, чухте го. – Хайтауър се плъзна от работната табуретка, а лицето му отново се беше превърнало в безизразна маска. – А сега, господа, ако това е всичко – продължи той, – Бил и аз ще гледаме футболен мач по телевизията.

Седяха в служебния седан на Лонгстрийт, чийто двигател работеше на празни обороти, до бордюра на Геритсън Авеню и наблюдаваха малката редова къща.

— И така – започна Лонгстрийт, – какво мислиш за начина, по който този тип запрати паянтовото си алиби в лицата ни?

— Независимо дали алибито е истинско или не, нямаме кой знае каква възможност да го разпердушиним.

— А твоят приятел Д’Агоста? Може би ще успее да пробие синята стена.

— Знаеш, че никога не бих го помолил да направи това. А има и друго съображение.

Лонгстрийт го погледна.

— Макар Хайтауър да има мотив, това не обяснява убийствата, които последваха.

— Да, вече ми хрумна това – кимна Лонгстрийт. Той продължаваше да гледа къщата и къдрицата пушек, който се издигаше от комина й. –

Може да му е харесало да убива. И друг път съм виждал ченгета да подивяват и да взимат правосъдието в ръцете си, когато съдилищата не го правят вместо тях. Едно е сигурно – заслужава си да продължим по тази следа.

— Трябва да внимаваме, докато го правим – каза Пендъргаст. – Засега ще запазим следата в тайна пред полицията и ФБР. Човек никога не знае кой може да се раздрънка.

— Прав си. Ще работим индивидуално по нея. Ще я парцелираме и ще редуцираме комуникациите си. Ще поддържаме връзка само по телефона или с шифровани имейли. – Вторачен в къщата, Лонгстрийт потъна за малко в мълчание. Щорите на големия френски прозорец, където предположи, че е всекидневната, бяха плътно спуснати. – С какъв поглед ни изгледа – каза той, – когато ни разказа алибито си. Беше почти като предизвикателство.

Когато чу това, Пендъргаст потрепери почти конвулсивно.

— Предизвикателство – повтори той. – Ама разбира се.

Лонгстрийт се смръщи.

— За какво говориш?

Ала Пендъргаст не каза нищо повече и след малко Лонгстрийт включи на скорост и подкара колата.