Ловецът на глави

27.

Д’Агоста никога не беше харесвал болниците. Всъщност беше нещо повече от нехаресване. Щом влезеше в някоя клиника с нейните лъскави повърхности и флуоресцентно осветление, миризмата на дезинфектанти и скапана храна, започваше да се чувства физически болен.

Особено неприятно беше, че трябва да го направи на Коледа в пет следобед, за да разпита лудото копеле, стреляло по полицая. Колкото и да го разбираше Лора – тя самата беше капитан от полицията – това не й пречеше да се сърди, че дни наред го няма половината нощ, а когато се прибере, не го бива за нищо друго, освен да си легне. А на сутринта да стане и всичко да се повтори отново. Дори сутринта на Коледа не можа да остане да пият кафе и на всичко отгоре й подари само няколко набързо купени неща.

Намери Лашер в едно затворено крило на „Белвю“, където го пазеха четири ченгета, а наоколо пърхаше милосърдна сестра. Огнестрелните рани на ненормалника бяха тежки и на лекарите им трябваха повече от двайсет и четири часа да го стабилизират достатъчно, за да може да бъде разпитан. Щеше да се оправи. От друга страна, човекът на Д’Агоста беше в интензивното отделение и се бореше за живота си.

Лашер беше слаб, но раните не бяха избили глупостите от главата му. През последните петнайсет минути, независимо колко обикновен е въпросът, който Д’Агоста му задаваше, отговорът бързо се отклоняваше към химическите опити, убийството на Джон Кенеди и Проекта

„МКУлтра^{23}“. Този тип беше напълно луд. Но нямаше алиби за времето на убийството на Кантучи. Няколко пъти сам си противоречеше, когато се опитваше да обясни къде се е намирал и какво е правил през нощта на убийството и деня преди това. Д’Агоста беше почти сигурен, че лъже, но същевременно мъжът беше толкова луд, че трудно можеше да си го представи да извърши изкусно убийство като това на Кантучи, независимо от техническите си познания.

И като капак, Пендъргаст отново беше изчезнал и не отговаряше на есемеси, имейли и телефонни обаждания.

— Хайде да започнем отначало – каза Д’Агоста. – Казахте, че на осемнайсети декември сте прекарали деня в апартамента, били сте онлайн и интернет данните ще го докажат.

— Казах ти, човече, аз…

Прекъсвайки го, Д’Агоста отбеляза:

— Проверихме интернет данните за този ден и се оказа, че са изтрити. Защо сте ги изтрили?

Лашер се изкашля и направи гримаса.

— Полагам големи усилия да крия историята на моите издирвания, защото вие, хората на правителството…

— Нали казахте, че интернет протоколите ще докажат, „че бях цял ден и цяла нощ онлайн“.

— Щяха да докажат! Ако не бях принуден от правителствените безпилотници, дигиталното подслушване и предавателите на мозъчни вълни да вземам крайни мерки за своята защита…

— Лейтенант – обади се сестрата, – предупредих ви да не вълнувате човека. Той все още е много слаб. Ако го притискате, ще се принудя да прекратя разпита.

Д’Агоста чу някакво мърморене зад гърба си и се обърна. Видя Пендъргаст на вратата да се готви да влезе. Най-сетне. Обърна се отново към Лашер, без да обръща внимание на сестрата.

— Значи вашите доказателства не са никакви доказателства. Има ли някой в сградата, който може да потвърди, че сте били цял ден там?

— Разбира се.

Сега Пендъргаст влезе в стаята.

–Кой?

— Вашите хора.

— Как така?

— От месеци ме следяхте, наблюдавахте всяко мое движение. Знаете, че не съм убил Кантучи.

Д’Агоста поклати глава и се обърна към Пендъргаст.

— Има ли нещо, което искаш да попиташ този задник?

— Непряко. Нека попитам теб, Винсънт: получи ли резултатите от кръвните изследвания на господин Лашер?

— Да.

— Положителни ли са за метамфетамин хидрохлорид?

— Да. Бил е тотално надрусан.

— Така си и помислих. Искаш ли да излезем в коридора?

Д’Агоста го последва навън.

— Няма нужда да задавам каквито и да е въпроси, защото знам, че този тип е невинен за убийството на Кантучи.

— Откъде знаеш?

— Намерих метамфетамин в апартамента му. Големите жълтеникави зрънца разпознах веднага като „специална марка“, ако искаш, известна с формата си на кристали, специфичен цвят и консистенция. Кратко проучване установи, че Администрацията за борба с наркотиците държи под око „готвача“ на тази марка в подготовка да го арестува и че тя се продава в определен нощен клуб. Един мой колега уреди да видя записите от видеонаблюдението на Администрацията за борба с наркотиците на входовете и изходите на клуба. Видях Лашер да влиза в клуба и четиресет и пет минути по-късно да излиза, без съмнение е пазарувал точно по времето, когато Кантучи е убит.

Д’Агоста се вторачи в него, после се засмя и поклати глава.

— Мамка му. Не е Боу, не е Ингмар, не е и Лашер. Всяка добра следа отиде по дяволите. Имам чувството, че бутам топка от тор нагоре по безкрайна планина.

— Скъпи Винсънт, Сизиф би се гордял с теб.

Когато излязоха от „Белвю“, голям камион на „Ню Йорк Поуст“, направил ранна доставка, беше паркиран на пешеходната пътека и когато го заобиколиха, шофьорът стовари дебела пачка вестници на земята. На първа страница заглавието крещеше: