Ловецът на глави

13.

Д’Агоста решително отказа, докато е на служба, да се вози в ролс-ройса на Пендъргаст – как щеше да изглежда подобно нещо? – и в резултат Пендъргаст се качи в патрулката им мълчалив и огорчен. Детективът не беше работил толкова отблизо с него от доста време и затова бе забравил какъв досадник можеше да бъде агентът на ФБР.

Докато сержант Къри ги возеше по лонгайлъндската магистрала, където трафикът беше „спри-тръгни“, Д’Агоста разгъна броя на „Поуст“, който беше купил тази сутрин, и отново хвърли поглед на крещящото заглавие. Тази сутрин Сингълтън го нахока, че не е стигнал до Изолда Озмиян преди Хариман, за да й внуши страх божи от разговори с медиите. Статията беше написана умело така, че да привлече вниманието на публиката, да повиши равнището на истерия и да осигури на Хариман постоянен поток от бъдещи „изключителни“ истории. Тя беше предизвикала яростта на Д’Агоста, която напредването на деня само усилваше. Каза си, че нищо не може да направи заради статията и просто трябва да продължи напред и да разреши случая колкото може по-бързо. Вече бяха открили мястото, където се беше заселил бащата на убитото момче – Пиърмонт, Ню Йорк, там работеше като барман. След като приключат с този разговор в Лонг Айлънд, Пиърмонт щеше да е следващата спирка на Д’Агоста.

Спряха пред полупразния мол в Джерико, където беше седалището на „Шарпс & Гънд“, и Д’Агоста се изненада, че централата на голяма фирма в областта на сигурността може да е на подобно място. Изглежда бяха заели далечния край на търговския център, който някога е бил магазин на ключов наемател^{15}, защото му се стори, че още вижда логото на „Сиърс“^{16} на вече голата външна стена. Нямаше никакви признаци, че са там, като се изключи редицата резервирани паркоместа, пълни с коли, при това хубави. Много хубави. Изглежда „Шарпс & Гънд“ не бяха просто дискретни, а направо невидими.

Сержант Къри спря на паркомясто за посетители и тримата слязоха. Денят беше студен и сив, а леденият вятър търкаляше стара найлонова торбичка по паважа пред тях, докато наближаваха двойната стъклена врата. Най-накрая тук имаше малко лого на „Шарпс & Гънд“. Дискретно и изискано.

Вратите не бяха заключени. Д’Агоста влезе първи, Пендъргаст и Къри го последваха. Тримата се озоваха в ненатрапваща се елегантна приемна, пълна с полирано твърдо дърво, с рецепция от същия материал, дълга шест метра, зад която седяха три жени. Те, изглежда, не правеха нищо друго, освен да седят и чакат със скръстени ръце.

— Нюйоркското полицейско управление и ФБР са тук, за да се срещнат с Джонатан Ингмар – обясни Д’Агоста и извади значката си. – Имаме среща.

— Разбира се, господа. Моля, седнете.

Д’Агоста не седна, а Пендъргаст и Къри последваха неговия пример. Тримата останаха да чакат до рецепцията, докато жената се обаждаше по телефона.

— Скоро някой ще дойде да ви вземе – обяви тя с усмивка на ярко начервените устни. – Може да отнеме няколко минути.

Щом чу това, Пендъргаст отиде до мястото за сядане, настани се, взе списание и започна да го прелиства. Равнодушието в тази му постъпка някак подразни Д’Агоста. Той остана още няколко минути изправен в ъгъла на рецепцията, после се предаде и отиде да седне срещу агента.

— Ще постъпи добре, ако не ни кара да чакаме.

— Разбира се, че ще го направи. Предсказвам най-малко трийсет минути.

— Глупости. Тогава просто ще вляза.

— Няма да минеш през заключените врати и охрана с питбули за помощници.

— Тогава ще извадим призовка и ще го завлечем в управлението, за да го разпитаме.

— Човек като изпълнителния директор на „Шарпс & Гънд“ сигурно има адвокати, които ще направят това ти предложение продължително и трудно изпълнимо. – Пендъргаст прелисти следващата страница на единственото списание на мястото за сядане. Детективът забеляза, че е „Пийпъл“ и статията, която агентът преглежда, е за прословутата фамилия Кардашиян.

Д’Агоста с въздишка сгъна „Поуст“ и го пъхна в джоба си, кръстоса ръце и се облегна удобно. Сержант Къри остана прав и запази спокойствие.

Минутите се оказаха не трийсет, а четиресет и пет. Най-накрая един дребен, слаб бруклински тип с брада, хипстърска мека шапка и черна копринена риза дойде да ги вземе. Те минаха на зигзаг през още няколко коридора с все по-елегантни и ненатрапващи се офиси, докато не ги изправиха пред Джонатан Ингмар. Неговият кабинет беше бял и оскъдно обзаведен. Вътре сякаш нямаше никакви електронни устройства с изключение на старомодния телефон, който стоеше на голямото сякаш цял декар писалище. Ингмар беше слаб мъж на петдесетина години с момчешко лице и чорлава руса коса. На лицето му беше изписано обидно весело изражение.

Д’Агоста вече беше бесен и полагаше големи усилия да се контролира. Подразни го, че Пендъргаст изглежда толкова равнодушен, толкова безгрижен въпреки дългото чакане.

— Господа, приемете моите извинения – каза главният изпълнителен директор на „Шарпс & Гънд“, махвайки с добре маникюрираната си ръка, – но денят се оказа твърде напрегнат. – Погледна часовника си. – Мога да ви отделя пет минути.

Д’Агоста включи диктофона и го сложи на масата, след това извади бележника си и го отвори.

— Искаме списък на всички бивши и настоящи служители, които са работили или са имали някакво отношение към охранителната система на Кантучи.

— Съжалявам, лейтенант, но данните за нашите служители са поверителни.

— Тогава ще се наложи да вземем съдебна заповед.

Ингмар разпери ръце.

— Ние, разбира се, ще се подчиним на закона, ако успеете да вземете подобна заповед.

— Вижте, господин Ингмар, очевидно е, че убийството на Кантучи е вътрешна работа – планирана и осъществена от човек, който е работил за вашата фирма и е имал достъп до вашия програмен код. Няма да бъдем доволни, ако си позволите да ни пречите.

— Това са само предположения, лейтенант. Всичко тук е под строг контрол. Моите служители се проверяват както тези на ЦРУ, ако не и повече. Искам да ви уверя, че сте поели по грешна следа. Сигурно разбирате, че охранителна фирма като нашата трябва да внимава с информацията за своите служители?

На Д’Агоста изобщо не му се понрави тонът на мъжа.

— Добре, Ингмар, значи искате да стане по трудния начин? Ако не започнете веднага да ни сътрудничите, ще вземем съдебна заповед и ще поискаме документите на служителите чак от Адам и Ева насам. Освен това ще ви завлечем на „Полис Плаза“ №1, за да ви разпитаме.

Той замълча, дишайки тежко.

Ингмар му отвърна със студен поглед.

— Както обичате. Вашите пет минути изтекоха. Господин Блаунт ще ви изведе.

Ревностният хипстър отпреди малко се появи отново, но сега Пендъргаст, който не беше продумал и сякаш не проявяваше интерес към разговора, се обърна към Д’Агоста:

— Мога ли да видя този брой на „Поуст“?

Д’Агоста му го даде, чудейки се какво цели агентът. Той го разгъна пред Ингмар и го вдигна пред лицето му.

— Сигурно сте чели днешния „Поуст“?

Ингмар грабна вестника с презрение, погледна го и хвърли върху масата.

— Но не сте прочели статията на Брайс Хариман на първа страница.

— Не ме интересува. Блаунт, изведи господата.

— А би трябвало, защото утре на първа страница ще пише за вас и вашата фирма.

Настъпи ледено мълчание. След малко Ингмар заговори:

— Заплашвате да уредите изтичане на информация към пресата?

— Изтичане? Нищо подобно. Точната дума е комюнике. Обществеността настоява да получи информация за убийството на Кантучи. Кметът Делило също е разтревожен. Полицията има задължение към обществеността да я информира за напредъка си. Вие и вашата компания ще бъдете илюстрация за този напредък.

— Какво искате да кажете?

— Водещата хипотеза за това престъпление е, че убиецът е работил във вашата фирма. Вашата фирма. Това лично ви превръща в лице, от което полицията се интересува. Не ви ли харесва определението: лице, от което полицията се интересува? Толкова пълно с мрачни внушения, с неясни намеци, без всъщност да казва каквото и да било.

Д’Агоста стана свидетел как по лицето на Джонатан Ингмар започна да се изписва забележителна и задоволителна промяна. Хладното и арогантно изражение се смени с издуване на вените и почервеняване на кожата.

— Това е чисто очерняне. Ще ви съдя до дупка.

— Ще бъде очерняне само ако не е истина. Всъщност е истина, защото вие наистина сте лице, от което полицията се интересува, особено след вашия капризен отказ да ни сътрудничите. Да не говорим, че ни накарахте да ви чакаме четиресет и пет минути на вашата рецепция в компанията само на семейство Кардашиян!

— Заплашвате ли ме?

Пендъргаст му се изсмя най-откровено в лицето.

— Колко сте проницателен.

— Сега ще се обадя на адвоката си.

Обаче преди Ингмар да успее да го направи, Пендъргаст извади мобилния си телефон и натисна бутона за бързо набиране.

— Отдел „Местни новини“ ли е? Искам да говоря с Брайс Хариман, моля.

— Чакайте! Достатъчно! Затворете!

Пендъргаст прекъсна връзката.

— Е, господин Ингмар, смятате ли, че можем да ви се натрапваме още няколко минути или няколко часа, ако се наложи? Да започнем със служителите, които са инсталирали охранителната система на Кантучи. Много се зарадвах, като чух, че вашият процес на проверка е на равнището на ЦРУ! Моля, покажете ни досиетата от проверките на тези хора. О, да не забравим и вашето лично досие.

— Ще вдигна голям шум заради това, помнете ми думата.

Намеси се и Д’Агоста. Мрачното му настроение започна да се разсейва.

— Е, Ингмар, какво каза преди малко? Ще се възползваме от това ваше както обичате. Така че донесете тези досиета, и то веднага.