Ловецът на глави

45.

От своя стол Исабел Алвес-Веторето наблюдаваше как нейният работодател чете трите листа хартия, които Брайс Хариман му беше подал. После се зае да ги прочете отново.

Тя огледа оценяващо Хариман. Алвес-Веторето нямаше равна в разгадаването на хора. Усети излъчваната от журналиста смесица от чувства: безпокойство, морално възмущение, гордост и предизвикателство.

Озмиян свърши с препрочитането и като се протегна през масивното си писалище, подаде листовете с предложената от Хариман статия на Алвес-Веторето. Тя зачете с умерен интерес. Значи репортерът си е написал домашното, помисли си. Беше проучвала описанията на големите завоеватели в световната история и сега си спомни цитат от Юлий Цезар: ако се проваля, ще е само от високомерие.

Остави листовете внимателно в края на писалището. В краткия промеждутък между извеждането на Пендъргаст и неговия придружител и въвеждането на Брайс Хариман Озмиян бе останал необичайно тих, разглеждайки нещо на компютъра си, дълбоко потънал в мисли. Обаче сега жестовете му станаха бързи и пестеливи. След като остави листовете на писалището, Алвес-Веторето улови мълчалив поглед от шефа си. Схвана значението му, стана, извини се и излезе от кабинета.

Онова, което трябваше да направи, беше грижливо подготвено и й отне само пет минути. Когато се върна, Хариман точно слагаше друг документ върху бюрото на Озмиян с триумфално изражение. Изглежда беше писменото свидетелство, което беше казал, че е получил от очевидеца в Масачузетс.

Сега Озмиян говореше, а Хариман слушаше.

— И така, това „контраизнудване“, както го наричате, се състои от три части – точно казваше Озмиян със спокоен глас, сочейки черновата на статията. – Излагате подробно събитията отпреди трийсет години, когато пред тълпа богомолци в черквата „Нашата Света Богородица милостива“ пребих жестоко отец Анселм. Имате и писмени клетвени показания, за да го докажете.

–Точно така.

Озмиян се наклони над писалището.

— Въобще не ме е грижа за общественото мнение, но трябва да призная… – Тук се поколеба за миг. Гневът сякаш се оттече и на лицето му се появи изражение на победен човек. – Трябва да призная, че на управителния съвет няма да му хареса публикуването на подобна информация, която може да хвърли сянка върху фирмата. Поздравявам ви за вашите детективски умения.

Хариман прие този комплимент с достойнство.

Озмиян се завъртя на стола си и известно време гледа навън през огромните прозорци. След това се обърна отново към Хариман.

— В момента се намираме в патова ситуация. Ето какво ще се случи. Ще отменя номера, който ви погодихме, ще върнем парите по сметките на фондацията „Шанън Кроа“ и ще го направим така, че да прилича на банкова грешка. В замяна, когато си тръгнете, ще ми оставите тази клетвена декларация и ще се съгласите да не публикувате нищо за станалото в „Нашата Света Богородица милостива“.

Алвес-Веторето забеляза, че докато Озмиян говореше, Хариман буквално започна да сияе. Наду се в креслото си като паун.

— А моите статии за убийствата?

— Бих ви помолил по мъжки да престанете да петните името на дъщеря ми. Има много други убийства, с които можете да се занимавате.

Хариман изслуша думите му със сериозно изражение. Когато заговори, гласът му беше натежал от достойнство.

— Ще се опитам. Но трябва да ви кажа, че ако за дъщеря ви се появи новина, достойна за отразяване, ще трябва да пиша за това. Сигурен съм, че ще ме разберете.

Озмиян отвори уста, все едно се готвеше да възрази, но накрая не каза нищо. Леко се смали на стола си и кимна едва забележимо.

Хариман стана.

— Значи имаме сделка. Надявам се, че при това вие, господин Озмиян, сте научили нещо. Въпреки всички пари и власт никога не е добра идея човек да се заяжда с пресата. Особено ако репортерът е толкова посветен и опитен като мен. Господин Озмиян, истината винаги излиза наяве.

След като изнесе тази малка лекция по етика, журналистът се завъртя на пети и без да предложи ръка за сбогуване, се насочи към двойната врата, влачейки след себе си аурата на обидена добродетел.

Озмиян изчака вратата да се затвори зад Хариман. След това се обърна и погледна въпросително Алвес-Веторето, която кимна в отговор. Докато го правеше, тя забеляза, че хладнокръвието на шефа й, което беше пострадало доста след срещата с агент Пендъргаст, вече е напълно възстановено.

Хариман едвам се удържа да не заподскача победоносно в асансьора, докато той летеше надолу към фоайето. Беше се получило точно както очакваше само преди няколко дни през онази мрачна нощ на душата^{34} в малкия си апартамент. Оказа се, че бяха нужни само репортерските му умения. Откровено казано, беше проявил излишна скромност при разговора си с Озмиян – малцина бяха онези, които можеха да открият малките му мръсни тайни толкова бързо и изцяло, както той беше направил.

Беше спечелил! Срещна великия и ужасяващ Озмиян на бойното поле с оръжие, избрано лично от предприемача – изнудване – и излезе победител! Начинът, по който отстъпи без бой дори по чувствителния въпрос за дъщеря си, говореше сам по себе си.

Вратите на асансьора се отвориха, Брайс прекоси фоайето и през въртящата се врата излезе на Уест Стрийт. Мобилният му телефон, който вибрира един-два пъти по време на разговора му с Озмиян, отново даде признаци на живот. Той го извади от джоба.

— Хариман слуша.

— Брайс? Обажда се Розали Еверет.

Розали беше една от най-добрите приятелки на Шанън Кроа и беше негова заместничка в управителния съвет на фондацията. Тя му прозвуча странно задъхана.

— Да, Розали. Какво има?

— Брайс, не зная как да го кажа, а още по-малко какво да мисля за станалото… преди малко получих поредица от имейли с прикачени към тях голям брой документи. Финансови документи. Изглежда са били изпратени по погрешка преди по-малко от пет минути. Не съм счетоводителка, но от тях се вижда, че всички средства на фондацията – малко по-малко от милион и половина долара – са прехвърлени от нашата разплащателна сметка в частен холдинг на Каймановите острови на твое име.

— Аз… аз… – заекна той, твърде замаян от шока, за да успее да каже нещо.

— Брайс, това трябва да е някаква грешка, нали? Искам да кажа, че ти обичаше Шанън… Обаче ето ги тука документите черно на бяло. Всички останали членове на управителния съвет са получили същия набор документи. Всички тези документи внушават… о, боже, идват още… че си опразнил банковата сметка на фондацията точно преди празниците.

Това трябва да е някаква фалшификация, нали? Или може би някаква зла новогодишна шега? Брайс, моля те, кажи нещо, че ме плашиш.

С едно щракване гласът й беше отрязан. Хариман осъзна, че пръстите му неволно се бяха свили в юмрук, след като прекратиха обаждането.

Миг по-късно телефонът отново завибрира. След като прехвърли обаждането на гласова поща, той отново започна да звъни. Малко по- късно пак.

След това се чу сигналът за пристигнало текстово съобщение. С бавните движения на човек, събуждащ се от кошмар, Хариман се взря в екрана на телефона си.

Текстът беше от Антон Озмиян.

Почти насила Хариман отвори съобщението и текстът изскочи пред очите му:

Още докато четеше думите с нарастващ ужас, изреченията започнаха да премигват, буквите да избледняват. Секунда по-късно съобщението го нямаше и на негово място се появи черен екран. Хариман трескаво се опитваше да направи екранна снимка, но вече беше прекадено късно: съобщението на Озмиян изчезна толкова бързо, колкото беше дошло.

Вдигна очи от телефона си и изстена от неверие и паника. Не, това беше някакъв кошмар, не можеше да е истина. И както става в истинските кошмари, видя на половин пряка надолу по Уест Стрийт двама униформени полицаи, които гледаха към него. Единият от тях го посочи. И докато стоеше като закован на мястото си, неспособен да помръдне, те се затичаха към него, като натискаха бутоните на заключващите механизми на кобурите си в движение.