Ловецът на глави

30.

Брайс Хариман тръгна по стълбите към главния вход на „Ню Йорк Поуст“, но се спря. През последните две години се беше качвал хиляди пъти по тези стъпала. Но тази сутрин беше различно. Тази сутрин, на втория ден от Коледа, беше повикан в кабинета на главния редактор Пол Петовски за непланирана среща.

Подобно нещо беше много необикновено. Петовски не си падаше по срещите. Предпочиташе да стои в средата на помещението на репортерите и да крещи командите си в стакато, разпределяйки с шеметна бързина задачи, довършителни работи, проучвания, които се сипеха като конфети върху събралите се служители. Хариман знаеше от опит, че хората са викани в кабинета на Петовски само по две причини: да бъдат ругани или уволнени.

Той изкачи последните стъпала, мина през въртящата се врата и се озова във фоайето. След завчерашния ден нееднократно се беше измъчвал от съмнения за своята статия и теорията, която беше развил в нея. О, разбира се, преди отпечатването тя беше проверена и одобрена, както и нейното продължение, но той чу слухове, че е предизвикала доста силна реакция. Обаче каква? Обратна? Може би има ответен удар? Влезе в асансьора, преглътна мъчително и натисна копчето за деветия етаж.

Когато влезе в стаята на репортерите, помещението изглеждаше необичайно тихо. За Хариман тази тишина имаше зловещ оттенък: сякаш стените подслушваха в очакване да се случи нещо лошо. Боже, възможно ли е да е направил голяма грешка? Теорията, която разви, му се беше сторила толкова логична. Ала и преди беше бъркал. Изритат ли го от „Поуст“, ще трябва да напусне града, ако иска да си намери друга работа във вестникарския бизнес. Сега, когато навсякъде вестниците губеха тираж и орязваха разходите, въпреки името му в професията щеше да е голям късмет да си намери ново място. Да, щеше да е щастлив, ако му предложат да отразява кучешките надбягвания в Дебюк, Айова.

Кабинетът на Петовски се намираше в задната част на огромното помещение. Вратата беше затворена, а щората на прозореца свалена – още лоши знаци. Докато си проправяше път между бюрата, минавайки покрай хора, които преднамерено се правеха на много заети, чувстваше как погледите им го следят. Погледна часовника си: десет часът. Време беше.

Той се приближи до вратата и почука неуверено.

— Да? – чу се сърдитият глас на главния редактор.

— Аз съм, Брайс – каза Хариман, опитвайки се с все сили да не позволи на гласа си да стане писклив.

— Влизай.

Хариман завъртя топката и бутна вратата да се отвори. Направи крачка и влезе, но трябваше да спре. Отне му минута, докато обработи информацията за онова, което виждаше. Малкият кабинет беше пълен с хора: не само Петовски, но и неговия началник, заместник главния редактор, нейния началник, изпълнителния директор, включително Уилис Бийвъртън – свадливия стар собственик на вестника. Щом видяха Хариман, те започнаха да му ръкопляскат.

Като в някакъв сън чуваше овациите. Чувстваше как му стискат ръката и го тупат по гърба.

— Синко – каза Бийвъртън, издателят, лъхайки на пури, – отлична работа. – Направо блестяща!

— Ти собственоръчно удвои нашия тираж! – обяви Петовски, а обичайното му мръщене беше заменено от скъперническа усмивка. – Това е най-голямото коледно издание от почти двайсет години.

Въпреки ранния час някой отвори бутилка шампанско. Чуха се тостове, имаше още ръкопляскания и хвалебствия. Собственикът произнесе кратка реч. След това всички си тръгнаха, поздравявайки го отново на излизане. За минути кабинетът се изпразни и останаха само той и Петовски.

— Брайс – каза Петовски, – попаднал си на нещо голямо. – След това се върна зад бюрото си и наля останалото шампанско в пластмасова чаша. – Много репортери цял живот търсят подобна история. – Изпи чашата и я хвърли в кошчето за боклук. – Чуй ме, продължаваш с тази история за обезглавените. Продължаваш здраво да копаеш, нали?

— Така възнамерявам.

— Имам един съвет.

— Да? – попита Хариман, станал изведнъж предпазлив.

— Тази гледна точка за единия процент срещу деветдесет и деветте.

Това наистина предизвика силна реакция. Съсредоточи се върху този един процент хищни копелета и какво причиняват на този град. Типове като онзи Озмиян в своята кула от стъкло, които господстват над останалите. Дали този град ще се превърне в играчка на свръхбогатите, докато останалите едва успяват да изкарат за хляба в мрака под техните кули? Разбираш ли какво искам да кажа?

— Напълно.

— И тази фраза, която използва в статията: „град на безкрайния мрак“. Беше добра. Страхотно добра! Превърни я в нещо като мантра. Нека се повтаря във всяка статия.

— Непременно.

— О, между другото, от днес увеличавам седмичното ти възнаграждение със сто долара. – Петовски се наклони над бюрото и с едно последно потупване по гърба го изпрати да си върви.

Хариман излезе от кабинета в голямото помещение на репортерите. Рамото му пареше от здравото тупване на шефа. Докато оглеждаше морето от лица, вторачени в него, и попиваше киселите изражения на своите по-млади съперници, започна да усеща като някакво златисто вътрешно сияние надигането на чувство, каквото не беше изпитвал досега: чувство за силно, пълно и всепоглъщащо отмъщение.