Ловецът на глави

52.

Така както изведнъж се бе спуснал мрак, ярка светлина заля помещението. В далечния му край Д’Агоста седеше на дървен стол. Краката и ръцете му бяха вързани заедно. Беше само по боксерки и рибарски елек, натъпкан с пластични експлозиви – жилетка на самоубиец. Устата му беше запушена с билярдна топка. Гледаше Пендъргаст с пламтящи очи.

— Пристигнах в рамките на срока от петдесет и пет минути, господин Озмиян – каза Пендъргаст. – Въпреки това вие убихте Лонгстрийт. Това не беше част от сделката.

Минаха няколко мига. След това Антон Озмиян тихо влезе в помещението. Носеше черни камуфлажни дрехи, в едната ръка стискаше пистолет „Колт“, модел 1911, насочен срещу Пендъргаст, а в другата дистанционен детонатор.

— Агент Пендъргаст, моля, сложете оръжието си на пода – нареди той с хладен глас.

Пендъргаст се подчини.

— А сега го плъзнете с крак към мен.

Агентът направи каквото му наредиха.

— Свалете сакото, обърнете се, застанете разкрачен и с лице към стената и се подпрете на нея с протегнати ръце.

Пендъргаст направи и това. Беше сигурен, че и на неговата улица ще изгрее слънце, но засега нямаше друг избор, освен да се подчинява. Чу как Озмиян се приближава. Той опря студеното дуло на пистолета в тила му и с другата ръка го претърси. Откри резервния пълнител, няколко ножа, обикновени шперцове и такива за ямкови ключалки^{35}, гарота, два мобилни телефона, пари, няколко епруветки и пинсети и един еднозаряден пистолет „Деринджър“.

— Сложете едната си ръка на гърба, докато продължавате с другата да се подпирате на стената.

Когато Пендъргаст го направи, почувства как около китката му се плъзва единият кръг на пластмасови белезници. След това другата му ръка бе издърпана назад и белезниците щракнаха. Чу как Озмиян прави крачка назад.

— Чудесно – каза предприемачът. – Сега може да седнете до вашия приятел и двамата ще си поприказваме.

Пендъргаст седна безмълвно до трупа на Лонгстрийт, който вече не се подпираше на ръката си и бе паднал напред върху масата, където се беше търкулнала главата му. Д’Агоста гледаше от далечния ъгъл с широко отворени зачервени очи.

Озмиян седна на стола от другата страна на масата и огледа основното оръжие на Пендъргаст.

— Много хубаво. Между другото, скоро ще си го получите обратно. – Остави го на плота и направи малка пауза. – Първо, никога не съм обещавал да запазя живота и на двамата мъже. Точните ми думи бяха повече никога няма да видите един от вашите приятели жив. Както виждате, лейтенант Д’Агоста все още е жив. Поне засега. Второ, поздравления, че разбрахте, че аз съм Ловеца на глави. Как точно го направихте?

— Хайтауър. Вие ни посочихте препалено съвършен заподозрян. Тогава усетих, че това е дело на майстор кукловод, и започнах да събирам парчетата от пъзела.

— Прекрасно. А предположихте ли защо убивам точно тези хора?

— Защо вие не ми кажете? – предложи Пендъргаст.

— Бих предпочел да го чуя от вас.

— Хобито, от което по общо мнение сте се отказали преди години: лова на едър дивеч. Търсели сте най-голямата тръпка: така да се каже, сблъсък с най-опасния дивеч.

Озмиян широко се усмихна.

— Много съм впечатлен!

— Смаян съм от едно нещо: защо първата ви жертва се оказа вашата дъщеря? Макар да подозирам, че има нещо общо със скорошните проблеми на вашата фирма.

— Добре, ще ви помогна по този въпрос, защото вече става късно и играта скоро ще започне. Както сте предположили, моята дъщеря, моята собствена дъщеря беше човекът, разкрил кода за платения софтуер в интернет, като едва не потопи фирмата.

— Значи не сте били толкова близки, колкото се престорихте, че сте?

След като чу това, Озмиян направи пауза.

— Когато беше малка, бяхме много близки. Най-добри приятели. Тя ме боготвореше, а аз бях открил в нейно лице безусловната любов. Но с настъпването на пубертета тя направи завой в неправилната посока. Имаше блестящ интелект, когато искаше да го използва, да не говорим за забележителните й компютърни умения още от съвсем малка. Винаги съм очаквал да бъде моя партньорка и някога да заеме моето място. Както може би разбирате, когато дойде време за предателството, тя беше много ревностна.

— Защо ви предаде?

— Защото пое не в посоката, в която трябваше. Агент Пендъргаст, знаете как стават тези неща. Семейството се разпада заради твърде многото пари, прекалено многото бивши съпруги и в резултат: получавате дисфункционално семейство. – Той се смръщи. – О, внимавахме за приличието – днес най-важното е зяпането на известните и папарашките им снимки, не съм ли прав. И двамата имахме какво да губим в тази игра. Фактът е, че дъщеря ми стана наркоманка, саморазрушителна, злобна малка уличница, която мразеше всичко у мен освен парите ми. А когато й ги спрях, използва значителните си умения да проникне в личния ми компютър и да направи онова, което знаеше, че ще ме нарани най-много. Опита се да съсипе фирмата, която изградих за нея.

— Затова в пристъп на ярост сте я убили?

— Да. Казват ми, че имам проблеми с управлението на гнева. – Озмиян направи с пръсти знака за кавички. – Проблемът е, че никога не съжалявам за избухванията си. В бизнеса това е много полезно за мен.

— А щом сте се успокоили… предполагам, сте започнали да размишлявате. За нейната глава.

— Виждам, че сте открили и последното парченце от пъзела. Трупът на Грейс лежеше в онзи гараж в Куинс. А аз бях в прясно почистения си апартамент, пийвах коняк и размишлявах. Честно казано, бях шокиран от стореното. Бях погълнат от ярост, но щом тя утихна, ме обхвана депресия. Не ставаше дума само за Грейс, а за целия ми живот. От една страна, бях постигнал всичко, което някога съм искал. Спечелих богатство. Унизих своите врагове. И все още се чувствах неудовлетворен. Неспокоен. Мислите ми се насочиха към лова на едър дивеч. Нали разбирате, бях се отказал от него, след като се сдобих с най-големите и най-трудни трофеи, които съществуват: черен носорог, мъжки слон и още няколко заплашени от изчезване видове, макар че тяхното отстрелване пазех грижливо в тайна. Но насред безпокойството ми се стори, че прекалено рано съм се отказал от лова на едър дивеч. Нали разбирате, никога не бях ловувал най-големия дивеч на земята – човека. Но не обикновения средностатистически идиот. Не, моят едър дивеч щяха да станат силни, богати мъже, които имат врагове. Мъже, които са се заобиколили със сериозна охрана. Умни, бдителни мъже. Които е почти невъзможно да унищожиш. И за да не бъда обвинен в сексизъм – жени също. Питам ви като колега ловец на едър дивеч: какво е по-хубаво от това да преследваш хомо сапиенс?

— Значи решихте, че собствената ви дъщеря ще се превърне във ваш пръв трофей? Това е истинска чест за нея. Затова сте се върнали и сте й отрязали главата.

Озмиян пак кимна.

— Разбирате ме удивително добре.

— Вашият избор е нямал нищо общо с евентуалната корумпираност на жертвите ви. Затова Адейеми не се вписваше в профила. Привлекателността й за вас, както и при другите, се крие в това, че е заобиколена – според общото мнение – от непробиваема охрана. Била е труден за спечелване трофей.

— Искате ли да чуете истинската ирония? Възнамерявах тя да е моят последен трофей. Но след това вие и Лонгстрийт насила влязохте в моя кабинет. И си помислихте, че добре сте ме разиграли. Ха–ха! Беше ми ужасно забавно да ви разказвам за Хайтауър. Щеше ми се да можех да видя лицето на добрия, стар Хайтауър, когато сте го посетили. Надявам се, че добре сте го поизпотили! През цялото време, докато ме обсипвахте с въпроси, мислех само за едно: колко добре ще изглеждат тези ваши бледи ръце на моята стена с трофеи.

Смехът му отекна из занемареното помещение.

Откъм Д’Агоста се чу приглушено яростно ръмжене като от ранен африкански бивол. Озмиян не му обърна внимание. – След това посещение привлякохте вниманието ми. И онова, което научих, затвърди моето решение, че вие, а не Адейеми, трябва да бъдете моят последен трофей. Също така осъзнах кой е най-добрият начин да ви примамя. – Той кимна към трупа на Лонгстрийт. – В кабинета си усетих, че вие двамата сте свързани по някакъв начин. Не беше трудно да науча и за вашия добър приятел Д’Агоста.

Той протегна ръка, хвана един кичур от косата на Лонгстрийт и безцелно завъртя отрязаната глава.

— Знаех, че с тях двамата в ръцете ми няма да имате друг избор, освен да дойдете тук и да играете моята игра.

Пендъргаст не отговори.

Озмиян се наведе на стола си.

— Сигурно знаете каква е играта, нали?

— Прекалено очевидно е.

— Чудесно! – Той направи пауза. – Ще бъдем поставени при напълно справедливи и равни условия. – Вдигна пистолета си. – И двамата ще разполагаме с едно и също оръжие – стария и уважаван „Колт“, модел 1911 г., плюс един резервен пълнител. Може да смятате, че имате малко предимство с тунингования „Лес Беър“, но моето оръжие не е по-лошо. И двамата ще разполагаме с нож, часовник, фенерче и собствените си умове. Ловното ни поле ще бъде съседната Постройка № 93. Нали я видяхте на идване?

— Да.

— Не си осигурявам предимство. Това ще бъде спортно преследване, в което ще бъдем едновременно ловци и улов. Няма лисица, няма копои. Само двама ловци с опит, които преследват своята най-голяма плячка, защото се преследват един друг. Победителят ще бъде онзи, който прибере трофея от загубилия! – Сега махна с детонатора в посока на Д’Агоста. – Лейтенантът е моята застрахователна полица, че ще се подчинявате на ловните правила. Тази жилетка на самоубиец е свързана с таймер, нагласен на два часа. Ако ме убиете, може просто да вземете таймера от джоба ми и да го изключите. Но ако се опитате да мамите, като избягате или подадете сигнал до властите, единственото, което трябва да направя, е да натисна бутона на дистанционното и – бууум Д’Агоста. Детонаторът гарантира и че ловът ще завърши в рамките на два часа: никакво мотаене и криене, за да мине времето. Ще ви върна пистолета и резервния пълнител, ще сваля белезниците и ще ви снабдя с черни камуфлажни дрехи. Ще ви дам и преднина. Насочете се към Постройка 93. След десет минути ще ви последвам и преследването ще започне.

— Защо? – попита Пендъргаст.

— Защо? – засмя се Озмиян. – Не ви ли обясних вече? Направих всичко, стъпил съм на върха и единствената гледка пред мен е надолу. Това ще бъде най-прекрасната тръпка в моя живот – най-великата и последна тръпка. Ако се наложи да умра, поне ще си тръгна с гръм и трясък. Това не е игра на думи, защото ще знам, че е трябвало да дойде най-добрият, за да ме убие. А ако оцелея, ще имам спомен, който грижливо да пазя… независимо какво крие бъдещето.

— Не питах за това, а защо Постройка №93?

За миг Озмиян изглеждаше объркан.

— Сигурно се майтапите, нали? Съвършена е за лов като нашия.

Площта й е повече от дванайсет хиляди квадратни метра, огромна криволичеща развалина, десет етажа, разделени на многобройни крила, коридори, дълги километри, и повече от две хиляди помещения! Представете си възможностите за капани, засади и прикрития! Освен това сме далеч, много далеч от всякакви любопитковци, които, като чуят изстрел, веднага се обаждат в полицията.

Пендъргаст гледаше Озмиян с присвити очи, без да казва нещо.

— Виждам, че отговорът не ви задоволява. Добре. Има и втора причина. – Той отново завъртя небрежно лежащата на масата глава на Лонгстрийт.

— Когато станах на дванайсет, любимият на цялата енория отец Анселм ме затвори в сакристията^{36} и ме изнасили няколко пъти. Докато го правеше, ми разправяше, че Бог и Исус гледат и нямат нищо против. Отнасяше се към мен толкова зле, колкото не съм си представял, че е възможно. Рухнах психически. Спрях да говоря, да мисля, спрях всичко. Семейството ми, което нямаше представа какво се е случило, предположи, че съм мръднал. Бях диагностициран с кататонична шизофрения. По онова време „Кингс Парк“ имаше звездна репутация – бяха сигурни, че това е единствената болница в страната, където ще ме излекуват. Да, агент Пендъргаст: станах пациент в главния комплекс на „Кингс Парк“. Както по-късно се оказа – един от последните. Тук най- накрая се съвзех. Не заради нещо, което те направиха, а чрез своите вътрешни ресурси.

— „Кингс Парк“ беше известна със своята електроконвулсивна терапия.

— Да, така е. Това е и причината най-накрая да я затворят. Обаче шоковата терапия и дори по-лошите неща бяха запазени само за ломотещите луди, неизлечимо болните и жалките развалини. За щастие на мен ми се размина тази чаша.

— И както виждам, сте се излекували.

— Саркастичният ви тон не е приятен, но да, наистина се излекувах. Един ден осъзнах, че имам важна работа: да си отмъстя. Може би това е най-силният човешки мотиватор. И така, съвзех се и убедих лековерните и лесни за манипулиране лекари, че са ме излекували. Продължих живота си, учих в гимназията и най-накрая направих онова, което бях решил: наказах отец Анселм. Смъртта щеше да е твърде голямо освобождение за този човек: целта ми беше да превърна остатъка от живота му в страдания и болки. След това следвах в „Станфорд“, завърших с отличие, основах „Дигитален потоп“, спечелих милиарди долари, чуках красиви жени, обикалях света, живях живот в невъобразим лукс и привилегии. С една дума, направих всички онези неща, които наистина талантливите хора като мен правят.

— Наистина – отговори сухо Пендъргаст.

— Както и да е. Скоро след като ме изписаха, „Кингс Парк“ беше затворена и оставена да се разпада.

— Колко подходящо за вас това да е мястото на последния лов.

— Разбирам, че започвате да навлизате в темата. Сигурно разбирате как това преживяване ще съживи спомените у мен и аз ще опиша пълен кръг. Разбира се, тогава смътно познавах сградата. Помня само стаята, където ме държаха натъпкан с лекарства и ден и нощ вързан. Както и терапевтичното помещение, където разказах на моя лекуващ лекар куп лъжи, в които той повярва и грижливо записа. Всъщност не познавам мястото по-добре от вас, така че няма да имам никакво предимство в това отношение.

Озмиян сложи „Лес Беър“ на масата заедно с резервния пълнител, като същевременно прибра дистанционния детонатор в джоба си. До пистолета и пълнителя сложи часовник, фенерче и кама.

— Вашето оборудване. – Той стана. – Е, агент Пендъргаст, ще започваме ли?