Мистерия в “Елингам”

6

Другите двама обитатели на „Минерва“ се бяха настанили на канапето. Ели бе отпуснала небрежно краката си в скута на Хейес и разправяше за Париж. Хейес като че ли не я слушаше, ровеше в телефона си. Пикс пак седеше на масата, но колекцията й от зъби я нямаше, бе изместена от лъскави служебни папки и документи.

— А, върнахте се! — възкликна тя. — Добре. За няколко минутки ще ви обясня основните неща…

— Не е ли редно да изчакаш Дейвид? — изпъшка Ели.

— Полетът му от Сан Франциско закъснява, а и колкото по-рано почнем, толкова по-рано ще свършим. Бързо ще стане.

— Но той идва, нали?

— Идва — потвърди Пикс.

Стиви, Нейт и Джанел седнаха на масата. Ели и Хейес си останаха на канапето, Хейес продължи да се занимава с телефона си.

— Хейес — каза Пикс. — Вдигни очи поне за пет минути.

Хейес показа изваяното си лице и се усмихна непринудено, после остави телефона на канапето.

— Така — подхвана Пикс и се загледа в някакъв списък, — добре дошли в „Елингам“. Идентификационни карти. На всеки от вас е издадена такава. Тя е програмирана да ви осигурява достъп до сградите, в които имате право да влизате.

Ели се изтърколи драматично на пода, където остана да лежи по очи. Пикс продължи:

— Гостите от други сгради могат да влизат в общите помещения, в тази стая или в кухнята, никъде другаде. Ще получите разписаните правила на поведение, които включват и информация за отношението към другите ученици. Тук „не“ означава „не“. Добре…

Пикс бързо прегледа списъка.

— Все логични неща. Никакъв алкохол, никаква дрога. Храната в кухнята трябва да бъде в запечатани кутии и да има етикет за алергии, но никой от вас няма алергия към фъстъци; вярвам, че нямате възражения по този въпрос. Огън може да се пали само в тази стая, и то само в мое присъствие. Сериозно говоря, Ели, без огън…

Ели простена.

Джанел вдигна ръка.

— Запояване? — попита.

— Само в общата стая. Без микровълнови печки… и никакво напускане на кампуса, ако нямате разрешение. През уикендите работи автобусна линия до Бърлингтън, автобусите тръгват в десет часа сутринта и се прибират в четири следобед. Уведомявайте ме незабавно, ако имате здравословен проблем. В кампуса живее медицинска сестра, докторът идва три пъти седмично, а охранителите са обучени да оказват първа помощ. Ако ви тежи нещо, на ваше разположение съм за конфиденциален разговор. Имаме двама съветници на щат, среща с тях можете да си запишете онлайн или лично. Това е горе-долу…

Очите й отново се забиха в списъка.

— Можете да прочетете всичко сами. Аз за патенето на огън вече ви казах. Сериозно говоря, Ели…

— Без огън — измърмори лежащата на пода Ели.

— Чудесно! Това е. Вземете си по една папка.

Нейт веднага сграбчи горната папка и отпраши към стаята си. Пикс се прибра в апартамента си. Ели се надигна от пода, отиде до масата и се надвеси над Стиви и Джанел.

— В банята — прошепна им тя. — И двете. Петнайсет минути. Донесете чаши.

Думите й прозвучаха като команда.

Петнайсет минути по-късно, стиснали чаши в ръце, Джанел и Стиви почукаха на вратата на банята. Ели бе във ваната, облечена в старинни на вид панталон и корсет. Това само по себе си бе достатъчно да привлече вниманието на Стиви, но още по-интересен бе фактът, че водата е яркорозова.

— Затворете вратата — каза тя. — Трябва да отпразнуваме нашето пристигане с парти.

Посочи купчината влажни кърпи до нея на пода, сякаш те бяха удобен диван.

Стиви се чудеше откъде да започне. От лекцията относно пиенето. От факта, че Ели е във ваната с панталон и се боядисва в розово. Или от това, че на ваната е подпрян саксофон.

Реши да не прави нищо, разговорът щеше да изясни всичко. Това е техника, използвана при криминалните разследвания — когато искаш да добиеш представа за някого, оставяш го да говори и така той се разкрива.

— Просто боядисвам одеждите си за довечера — поясни Ели.

Джанел и Стиви решиха да подминат факта, че Ели боядисва и самата себе си. Нямаше смисъл да посочват очевидното.

— Какво има довечера? — попита Джанел.

— Довечера е партито! — обяви Ели. — Тук. Чашите. Тук.

Протегна се несръчно назад и извади бутилка шампанско.

— Чашите — повтори Ели и протегна ръка.

— Но Пикс току-що каза… — подхвана притеснено Джанел.

— Чашите.

Стиви й подаде своята, секунда по-късно Джанел стори същото. Ели им наля пенливо шампанско.

— Топло е — каза тя. — Успях да донеса няколко бутилки от Франция. Евтино питие, но дори евтините неща във Франция са по-хубави от повечето от нещата тук. Да. Ще ви разясня всичко. Но първо…

Тя вдигна чашата си и Стиви и Джанел се досетиха, че иска да се чукнат.

— Наздраве.

Ели отпи голяма глътка. Джанел се вторачи в чашата си. Стиви се поколеба за секунда, но реши да опита виното. Досега бе употребявала алкохол само няколко пъти, но моментът като че ли бе подходящ за пийване. Освен това вероятно лесно можеха да се отърват от чашите. Вероятно. Шампанското бе топло, имаше остър минерален вкус и щипеше носа й. Не бе неприятно.

— Тук се пие — каза Ели, докато пресушаваше чашата си. — Те са наясно с това. Намираме се насред нищото, почти нищо не се случва тук. Мястото е от типа „никой няма да чуе виковете ти“.

Джанел продължаваше да се пули в чашата си. Няколко пъти я долепи до устните си, преструваше се, че пие.

— На тях всъщност не им пука, стига, разбира се, да не объркаме нещо. — Ели се извъртя настрани, за да намести мокрите си дрехи. — Ако ви хване, Пикс просто ще ви накара да изхвърлите алкохола. Съветът ми е: купувайте евтин, купувайте често, прехвърляйте в бутилки от друго. Повечето ученици се сдобиват с „гориво“ по време на екскурзиите до Бърлингтън. Трябва обаче да се внимава, защото Лари охранителя има доносници в магазините за алкохол, които му се обаждат, ако някой от „Елингам“ се появи там. Това усложнява нещата, но не много. Даваш пет кинта на някой от улицата и той ти купува. Гледайте да не ви спипа Лари. Спипа ли ви, ще ви скъса задниците. Ясно! Следващият въпрос.

Тя си наля още малко.

— Вечерният час. Никакъв проблем. Начините за справяне са няколко. Първо, можете да накарате някой да върне картата ви в къщата и да направи фалшиво вписване. Понякога се получава, но ако Пикс е в общата стая и види, че не влизате вие, става лошо. По-доброто решение е да излизате и да се връщате през прозореца. Пак повтарям, Лари ще ви скъса задниците, но бягането е нищо в сравнение с пиенето. Що се отнася до другите охранители, различно е. Зависи колко ги е подгонил Лари. Каненето на външни хора в стаята ви е фасулска работа. Пикс не проверява много. Тя е готина. Освен това лесно се разсейва. Свръхинтелигентна е, но умът й винаги блуждае.

Начинът, по който Ели държеше ръцете си, позволяваше на Стиви да вижда татуировката. Всъщност Ели като че ли я показваше нарочно, намеквайки „питай ме за татуировката“. Елегантно изписани букви. Мастилото бе много тъмно и макар да нямаше червенина, отстрани се виждаха бели белези. Бе нова, започваше от вътрешната страна на лакътя и стигаше до китката:

Mon coeur est un palais flétri par la cohue…

— Цитат от Бодлер — каза Ели, когато видя, че Стиви е лапнала въдицата. — Направих си я лятото в Париж. Знаеш ли френски?

— Аз знам — каза Джанел. — Е, малко. Мисля, че означава… сърцето ми е замък… нещо… унижено от тълпата.

Стиви нямаше представа какво означава надписът, но кимна.

— Четох тази поема една лятна вечер в Париж — каза Ели и елегантно извъртя ръката си. — Нещо ми щукна и казах на мама, че искам да си татуирам тези думи на ръката. Тя се съгласи. Пихме вино и тръгнахме да си търсим квартира край канала „Сейнт Мартин“. Новият любовник на майка ми работи като уличен артист там, той знаеше едно местенце.

Стиви се замисли за това как бе прекарала лятото. През повечето време работеше в мола „Монровил“, в смотания „Старбъкс“. Когато не работеше, четеше. И слушаше подкастове[8]. От време на време отскачаше до щанда за сладолед. Купуваше си евтини криминалета от сергията пред библиотеката. Изобщо правеше всичко възможно да заглуши гласа на политиката. Животът й бе пълна противоположност на това да се мотае из Париж в компанията на майка си и любовника й и да си прави татуировки.

— Друго нещо — каза Ели. — Тук мобилната мрежа е скапана.

Безжичният интернет постоянно прекъсва.

— Как ще гледаме телевизия? — попита Джанел.

На Стиви й се стори, че Ели се кани да посочи, че не гледа телевизия.

— Аз не гледам телевизия — каза Ели.

Стиви веднага си писа червена точка наум.

— Не гледаш телевизия! — възкликна Джанел. — А аз държа телевизора включен, докато конструирам. Телевизията ми е нужна, помага ми да се фокусирам.

Джанел изгледа паникьосано Стиви. От разговорите им през лятото Стиви знаеше, че тя не се шегува. Тя бе наясно с всички шоу програми. Беше от хората, които могат да правят много неща едновременно, например да разговаря, да конструира робот и да следи телевизионно шоу.

— Не мога да ти помогна — каза Ели и отново извади бутилката. Стиви и Джанел не искаха повече, но Ели си напълни чашата. — Изобщо не гледам телевизия. Никога не съм гледала. Всъщност никога не сме имали телевизор. В моя дом на първо място винаги е било правенето на изкуство. Израснах в комуна от артисти в Бостън, после се преместихме в Копенхаген, после в Ню Мексико, а накрая се озовахме в Париж.

— Къде си ходила на училище? — попита Джанел.

— Където сме били в дадения момент. Комуната имаше хубаво училище. Ако мога да си позволя каквото ми е на сърце, тоест ако забогатея, бих основала комуна. От това място би станала чудесна комуна. А сега ми разкажете за вашия любовен живот.

Ели наблегна на тази своя команда, чуквайки бутилката в пода. Стиви изтръпна. Темата не й бе от любимите.

— Скъсах с моята приятелка — каза Джанел, докато се взираше в чашата си. — Тогава препрограмирах микровълновата печка.

— Проблемите понякога засилват креативността — подхвърли Ели. — Бях затънала в еднообразие миналата пролет, когато видях Рута в една заложна къща в Бърлингтън. Трябваше да я имам. Не разполагах със средства тогава, но се справих. С рисуване си докарах малко пари. Купих Рута. Оттогава сме неразделни.

Тя потупа саксофона.

— Да ви кажа и нещо друго — продължи Ели. — Това място превръща хората в зайчета. Заради изолацията. Високо горе в планината, затрупани от преспи. Когато електричеството спре, нещата стават странни. Ами ти?

Въпросът бе отправен към Стиви.

Точно в този момент мехурчетата шампанско достигнаха мозъка на Стиви. Докато седеше в сумрачната баня с висок таван в компанията на новата си приятелка Джанел и на тази странна, но забавна художничка, която се боядисваше в розово, усети как се изпълва с топлина и бавно се отпуска. Просто щеше да си каже всичко честно.

— Никога не съм срещала човек, когото истински… не знам. Не живеех на особено интересно място. Моите родители са… знаете ли кой е Едуард Кинг? — попита Стиви.

— Сенаторът? — отвърна Джанел. — Оня задник?

— Същият — потвърди Стиви.

— Кой? — каза Ели.

— Едуард Кинг е един тъпанар от Пенсилвания — обясни Джанел. — Той иска да върне лошото старо време.

— Родителите ми го обожават — каза Стиви и се облегна на радиатора. — Работят за него. Къщата ни е негов регионален офис.

— Мили боже! — възкликна Джанел. — Това не си го споменавала.

— Такива неща не се споменават в съобщения. Правех всичко възможно да помогна. Влязох във файла с доброволците вечерта преди последната акция за набиране на гласоподаватели и смених всички телефонни номера. Получиха се интересни обаждания. До централния офис на производителя на понички „Криспи Крийм“, канадското посолство, „Дисни Уърлд“, Сциентоложкия център, „Морски свят“…

— Красота — изгука Ели, после отметна глава назад и се разсмя. — Това ми хареса.

Ели бе свалила пръстена си и го бе поставила върху заобления ръб на ваната. Докато се смееше, го перна, без да иска, с ръка и той се изтърколи под ваната.

— Мамка му! — изсумтя тя.

Стиви легна на пода и бръкна под ваната. Докато издърпваше ръката си, нещо я одраска.

— Внимавай — каза Ели и си сложи пръстена. — Тръбите отдолу са стари. Може да се порежеш.

Може би Ели трябваше да спомене това нещо, преди Стиви да бръкне. От друга страна. Ели като че ли бе от хората, които първо скачат в басейна, а чак после проверяват дали има вода в него; нищо чудно и съветите й да бяха от този тип.

— Е, на такова място живеех. Родителите ми са вманиачени в идеята да завързвам приятелства. Според тях излизането с момчета е едно от най-големите постижения на тийнейджърския живот, така че…

— Разбрах — прекъсна я Ели. — Тогава прави каквото искаш тук.

— Правилно — каза Джанел. — Моите родители са в другата крайност. Поставят на първо място училището. Сега учи, момичетата после. А сега вече съм тук и… — въздъхна тежко.

— Трябва да се изнасяме — рече Ели и се изправи рязко.

Така тя прекъсна разговора точно когато на Стиви й се бе доприказвало. От натежалите й от водата дрехи капеха розови капки.

— Ще дойда да ви взема след няколко минути. Време е за парти. Хайде, отидете да се приготвите!

В топлия мрак на коридора Джанел и Стиви поспряха да си побъбрят.

— Какво беше това, по дяволите? — промърмори Джанел. — Е, харесвам я. Поне така си мисля. Но онази глупост с поемата, мотаенето из Франция, животът в комуна, отношението към телевизията. Не знам…

— Може би затова сме тук? — каза Стиви.

— Може би. Сигурно е нормално някои да парадират с това, че не гледат телевизия. Може би не съм общувала достатъчно с артистични хора. Мислиш ли, че проблемът с безжичния интернет е сериозен? Наистина се нуждая от телевизия. Ще се наложи да измисля нещо. Трябва да има начин да се подобри връзката. Добре. Да се преоблечем. Ще се видим пак след минутка.

Стиви се разрови чевръсто из дрехите си. Не бе очаквала да има парти толкова скоро. Никога не й се бе случвало да е готова за парти. Когато съучениците й в старото училище започнеха да търсят в интернет ефектни костюми, тя се смущаваше. Някои хора не само разбираха този процес, но и умееха да го довеждат до край. Тениска на райета, широкопола шапка, шорти за онова „специално плажно празненство“. Червила за есента; дънки, които са идеални за обиколка с ремарке със слама, обеци с висулки за битката със снежни топки. Кой живееше такъв живот?

Костюмът на Стиви за партито щеше да представлява черни къси панталони и черен потник. Тя не притежаваше бижута. Избра да обуе чифт червени джапанки.

Джанел се появи на вратата на стаята си, облечена в синя рокля на лимончета и лимонови обеци. Лъхаше на лимонов парфюм. Това можеше да се очаква от Джанел. При положение че не се затрудняваше да прави машини, нямаше как някакъв си костюм да представлява проблем за нея.

Откъм горния етаж долетя грозно мучене. Ели свиреше на саксофона си, ако това можеше да се нарече свирене.

— О — каза Джанел и вдигна глава. — Това бързо ще ни писне.

— Ставам ли така за парти? — попита Стиви.

— Чудесно изглеждаш — обяви Джанел, като дори звучеше искрено. — Аз малко се поизнервих. Обличам лимоните, когато съм нервна.

Малко по-късно Ели, която все още бе розова и капеща, заслиза по стълбите, побутвайки пред себе си придобилия вид на мъченик Нейт. Беше го изкарала от скривалището му с помощта на саксофона.

Бе време за парти.