Мистерия в “Елингам”

Джордж Марш спря пред портата на имението „Елингам“ и бе поздравен от двама облечени в гащеризони мъже, които държаха пушки в ръцете си. Направиха му знак да мине и той подкара форда си модел Б по неравната алея, по която бе минал само преди няколко часа.

Алберт Елингам и Робърт Макензи го чакаха пред входа. Макензи се гушеше в палтото си, а Елингам като че ли изобщо не усещаше студа. Изтича до вратата на колата и там застина втрещен.

— Какво стана? Къде са те? Лицето ти! Какво стана?

Той бе забелязал синините по челюстта и под окото на Марш и резката на лявата буза. Лявото му око бе почти затворено от подутина.

— Те не бяха там — каза Марш на излизане от колата.

— Как така не са били там? Не ги ли видя?

— Свих към Западен Болтън, една миля по-надолу те бяха запречили пътя с кола. Излязох и те ме нападнаха. Искат още двеста хиляди долара. Нямаше и следа от Айрис и Алис.

Робърт изсумтя.

— Ти беше прав, Робърт — каза Елингам. — Те искат още. Ще им дадем още. С колко време разполагаме?

— Двайсет и четири часа — отговори Марш. — Ще се обадят. Казаха някой да чака в телефонната кабина на Чърч Стрийт в единайсет тази вечер. Искаха ти да донесеш парите, но се съгласиха аз да съм човекът.

— Естествено, сега ще се обадим в полицията и на ФБР — каза Робърт на Марш. — Ще помолим някой да събуди Едгар Хувър. Не може да продължаваме така.

— Казаха, че увеличението на откупа е заради ангажирането на полиция — обясни Марш. — Имат предвид мен.

— Добре, ще им дам каквото искат — каза Елингам.

— Това ще продължи до безкрай — изстреля с нервен глас Робърт. — Ти си неизчерпаем източник на средства. Не разбираш ли?

Над главите им, надавайки писък, профуча бухал.

— Да поговорим вътре — предложи Марш. — Не искам да се разчува.

Голямата къща бе притихнала, но не се бе възцарило спокойствие. Напрежението в електрическата мрежа често падаше. Лампите в главната зала примигваха. Къщата сякаш пулсираше. До вратата чакаха други двама въоръжени мъже. Изглеждаха объркани и нервни, а състоянието на лицето на Марш не допринесе по никакъв начин за подобряване на настроението им. Монтгомъри, икономът, все още бе буден.

— Да донеса ли вода и превръзки, сър? — попита той.

— Какво? — попита Елингам. После, спомняйки си, че Марш е ранен, махна с ръка. — Да, да, донеси.

След като влезе в кабинета, Елингам се насочи с бърза крачка към барчето. Сипа с треперещата си ръка уиски в две чаши и подаде едната на детектива.

— Какво казахте на другите? — попита Марш. — Не може да не са забелязали, че госпожа Елингам и Алис ги няма.

— Казахме, че се сблъскваме с обичайната заплаха — отвърна Робърт. — Анархисти. Обяснихме, че госпожа Елингам ще преспи при приятел в Бърлингтън и че ние работим по отстраняване на проблема.

— Мислиш ли, че са се вързали? — попита Марш.

— Едва ли.

В продължение на няколко минути и тримата мълчаха. Марш приседна на един стол. Елингам стоеше до камината, подпрян на перваза отгоре. Макензи отново проучваше писмото. Монтгомъри донесе вода и превръзки. Марш избърса окървавеното си лице.

— Ще ги освободим — отсече Елингам. — Ще дадем на онези каквото искат. Айрис е силна и съобразителна, може да се погрижи за себе си и Алис.

— Моите уважения — подхвана Робърт. — Трябва да съм пределно честен при тези обстоятелства… Госпожа Елингам е находчива, освен това има силна воля и е атлетична. Все пак говорим за шампионка по плуване и скиорка. Мислиш ли, че би се дала без бой на онези хора? Със сигурност се е съпротивлявала. Работата вече се прецака по няколко различни начина. Колкото повече отлагаме обаждането в полицията, толкова по-опасно става за тях.

— Те вече са разтревожени от намесата на външен човек. Не виждаш ли, че са пребили Марш! Ще се справим. Ще им дадем каквото искат, без да вдигаме шум.

— Това не зависи от нас — отвърна Робърт. — Дори да решим да крием, мислиш ли, че няма да се разчуе? В къщата има двайсет души… Ами учениците? А и след няколко часа ще дойдат стотина работници. Мислиш, че вестникарите няма да надушат?

— Отмени всички работни дейности. Искам обаче хората да си получат надниците.

— Това няма да спре разпространението на слухове — възрази Робърт. — Още на зазоряване всички в Бърлингтън ще знаят.

Елингам погледна Марш, който отпиваше внимателно от чашата през подутите си устни.

— Можеш ли да осигуриш сумата до утре? — попита Марш.

— Банката в Бърлингтън няма да може да даде толкова пари без предизвестие — отвърна Елингам. — Робърт, събуди нашите хора в Ню Йорк. Да тичат веднага в банката. Да донесат парите със самолет. Буди ги веднага. Аз ще се постарая да обезопася имението.

Когато Елингам излезе, полицаят и секретарят се спогледаха. Огънят в камината осветяваше лицата им.

— Разбирам защо не одобряваш този подход, Макензи — каза Марш. — На мен също не ми харесва. Смятам обаче, че към момента нямаме друга алтернатива.

— Онова писмо… въже ли да използваме, или огнестрелно оръжие? Ножовете са остри и блестят толкова прекрасно. Ваш, Искрено коварен. Този говори за убийство, не за отвличане.

— Процедираме по този начин вече двайсет и четири часа — каза Марш. — Престъпниците… те познават добре имението. Предполагам, че имат вътрешен човек. Ако се появят агенти на ФБР, те може да изпаднат в паника и да направят някоя беля. Ще запазим самообладание, ще се съобразяваме с желанията им.

Елингам се появи на прага на кабинета.

— Казват, че един от учениците е изчезнал. Момиче, на име Долорес Епщайн. Трябва да организираме издирване. Това сигурно е свързано с отвличането. Тя е добро момиче. Не би избягала. Мили боже, трябва да защитим учениците. Но не бива да се издаваме. Ще ги доведем тук под някакъв претекст.

Робърт Макензи притвори уморено очи. Усещаше, че нещата отиват на зле, но не можеше да направи нищо по въпроса.