Мистерия в “Елингам”

10

Стиви имаше големи очаквания към трапезарията на пансиона. Знаеше, че няма смисъл да мечтае за свещници и духове, но дългите дървени маси бяха напълно реална възможност. В историите за убийства бе пълно с дървени маси. Гостите са насядали и се гледат над чаши с вино, чудейки се кого лорд Дъдли ще включи в завещанието си или кой е убил Рачетс със стик за голф.

Озова се в нещо, наподобяващо бюфета на конферентната зала на хотела, в който отседна със съучениците си от клуба по съдебна медицина по време на участието си в турнира в Хърши. Мястото бе малко по-артистично и носеше някаква прилика с вътрешността на планинска хижа. (Никога не бе влизала в хижа, но си мислеше, че знае какво представлява интериорът на хижите.) Таванът бе висок и сводест, а стените — от камък и дърво. Масите бяха с различни размери и форма — кръгли, на които можеха да се настанят голяма група хора; квадратни, за четирима души; множество малки, за един до двама човека. Отвъд зоната за хранене имаше няколко канапета с тапицерия от кариран плат, отрупани с възглавници. Масите там бяха ниски — кътът явно бе предназначен за любителите на кафе, които нямаше как да се доберат до „Старбъкс“.

От менюто, написано с тебешир върху черна дъска, ставаше ясно, че всичко е местно и че във всичко има кленов сироп. Печеното телешко бе със сос от кленов сироп. Пушеното сирене в бургерите също бе с кленов сироп. Имаше и кленово тофу и дресинг с кленов сироп за салатите.

— Можеш ли да забравиш дори за секунда, че си във Върмонт? — попита Стиви Джанел, докато си вземаха табли. — Виж, накиснала си се в кленов сироп.

— Да — промърмори Джанел и си взе тофу и зеленчуци. — Не ми е любим.

Нейт се вторачи в залятото със сироп месо.

— Ще пия от живата кръв на дърветата — обяви той.

На щанда с питиетата имаше газирана вода (сипваше се с кранче, забавно) и хладилен шкаф със скъпи газирани напитки (безплатни), включително една с аромат на клен, лимон и смърч, която Стиви загледа с любопитство. Никога не бе виждала такива питиета, не че би могла да си позволи да си ги купува. Това бе показателно, повече от всичко друго, каква институция е „Елингам“. Скъпи питиета, натъпкани с кленов сироп.

Взе си. Нямаше как да не си вземе.

Тъй като все още бе топло и светло, маси имаше и отвън. Ели бе окупирала една маса за пикник и им помаха, подканяйки ги да дойдат. Хейес седеше срещу нея.

Джанел и Стиви се отправиха към отворената врата, Нейт се поколеба.

— Не е хубаво да се яде навън — каза Нейт и пропъди една муха от чинията си, която бе пълна с какви ли не меса.

— Витамин Д — каза Стиви. — Полезен е за теб.

— Откъде знаеш? Искам да ям в стаята си на тъмно.

— Така ли се изразяват обикновено писателите? — попита Стиви.

— Да.

— Нека поне днес да сме с другите — подхвърли Джанел. — Следващият път ще седнем вътре.

Нейт въздъхна и закрачи след тях.

— Е, как беше? — попита Ели, когато седнаха на масата.

— Чудесно — отвърна Джанел. — Мога да използвам работилницата, отделиха ми място в Хамбара, където да работя по моята машина „Руб Голдбърг“[14] за състезанието „Сендел Уаксман“. Става въпрос за училищната версия. Дори разполагам с бюджет. Това място е удивително.

— Аз също съм доволна като цяло — каза Стиви. — Трябва тази седмица да измисля проект, свързан с престъпление.

Нейт мълчеше.

— Е? — подкани го Джанел.

— Тя ме мрази — каза простичко той.

— Стига бе — каза Джанел и поклати глава. — Престани. Не може от първия ден да си така.

— Не се шегувам.

— Каза ти, че те мрази?

— Дори не ме погледна. Каза, че в днешно време всеки може да си публикува писанията, после ми изчете списъка с предметите и ме отпрати.

— Това не означава, че те мрази.

— Ако беше там, щеше да почувстваш омразата — каза Нейт.

Стиви усети, че някой я наблюдава. Извърна се колкото се може по-небрежно и тогава осъзна, че не тя е обектът на любопитство — хората гледаха Хейес. Той бе като миниатюрен център на гравитация.

— Какво пиеш, по дяволите? — попита Нейт и завъртя шишето, за да види етикета му.

— Естествена газирана вода. Взех я от хладилния шкаф. Исках да я опитам.

— Защо?

— Просто исках да разбера какво представлява.

— Ще бъде гадна — каза Нейт. — Какво има да се разбира?

— Откъде знаеш?

— О, боже! — Джанел покри лицето си с длан. — Нейт, редно е да харесаш нещо, съвсем сериозно говоря. Не може всичко наоколо да те прави недоволен.

Нейт забеляза, че Стиви се кани да пие, и скръсти ръце. Стиви отпи голяма глътка. Когато стигна до гърлото й, течността защипа небцето й и се надигна към носа, беше като почистващ препарат. Момичето се приведе напред и покри устата си с длан точно навреме, за да не избълва към Нейт фонтан с аромат на кленов сироп, смърч и лимон. Закашля се толкова силно, че хората на съседните маси се заоглеждаха притеснено.

— Да, виждам — подхвърли Нейт.

— Разкажи ми повече за твоята книга. — Стиви бе успяла да възвърне способността си да говори.

Нейт заби поглед в чинията си с месо.

Внезапно Джанел се надигна и размаха ръка.

— Ви! Ела при нас!

Ви носеше тъмни очила, гащеризон с къси крачоли, червен потник и раирани чорапи до коленете. Косата й като че ли бе малко по-щръкнала в сравнение с вчера. Тя се настани до Джанел.

В душата на Стиви отново започна да се надига паника. Ами ако останеше без приятели? Ако Джанел престанеше да общува с нея, а Нейт съвсем замлъкнеше? Беше се отказала от предишния си живот и се бе качила високо в планината, където обаче нямаше да може да се сприятели с никого, и щеше да се прибере вкъщи, претърпяла пълен крах.

В момента говореше тревогата. Джанел я харесваше. Тя просто бе поканила Ви да седне при тях, и то само защото искаше да пофлиртува с нея. А Нейт — той бе твърда величина, само дето бе с по-особен характер.

Нещата се оправиха за момент, после Дейвид изникна от трапезарията. Не се бе преоблякъл, а косата му пак бе разрошена. Чувството, че го познава много добре, се появи отново. Но нямаше начин да са се виждали преди.

— Здравейте! — викна той, докато сядаше. — Приятно ти е да ме наблюдаваш, струва ми се. Не пиеш това, нали?

Той посочи бутилката безалкохолно пред Стиви.

— Взех я за теб. — Тя побутна бутилката към него.

Ели се усмихна и полегна на пейката, босите й крака се озоваха в скута на Дейвид.

— Лоши новини, Хейес — каза той. — Следили са те снощи.

Плъзна телефона си по масата.

— Изглежда, че си имаме личен TMZ[15] — продължи Дейвид. — Някоя си Джърмейн Бат.

В това време Стиви усети как около тях се надига вълна — хората бърбореха, като същевременно ги стрелкаха с любопитни погледи.

— Гаджето ти ще се подразни — отбеляза Дейвид.

Хейес извърна глава към екрана, но като че ли не се притесни от видяното.

— Е, хубаво — каза и върна телефона на Дейвид.

— Така става, когато си известен. Дебнат те навсякъде.

По неразбираема за Стиви причина Ели вдигна стъпалото си към лицето на Дейвид, а той го захапа. Тя изписка и се разсмя. Просто се случи, най-неочаквано — нещо толкова странно, но и познато. Стиви усети как вътрешностите й се стягат в нервен спазъм, във вените й нахлу адреналин.

Ви и Джанел се спогледаха. Нейт упорито отказваше да вдигне глава. Хейес като че ли не се чувстваше част от тази групичка.

Стиви бе сама със себе си, като изключим пчелата, която бе решила да жужи настойчиво до ухото й. Нямаше проблем със самотата като цяло, но сега й се струваше, че е изрязвана парче по парче от групата.

Винаги можеш да се прибереш вкъщи…

Когато се върна в стаята си, Стиви седна на пода и заразглежда таблото.

„Ами ако това място не е по-различно? Ами ако, както казваше Ели, тук сме като изгубени в гората зайчета?“ Бе дошла, защото предполагаше, че ще е по-различно. Какво бе очаквала?

Забарабани с пръсти по пода и се вторачи в лицата на Елингамови. После извади компютъра си от сака. Не биваше да потъва в такъв тип размисли. Може би щеше да е добре да научи повече за съквартирантите си.

Първо, Дейвид. Що за човек бе той? От регистъра бе научила, че фамилията му е Ийстман. Дейвид Ийстман бе сравнително обикновено име, така че търсачката изкара много резултати. Добави Елингам, добави и Калифорния. Разрови се из всички социални медии. Час по-късно задникът й изтръпна заради неудобната поза — лаптопът бе приклещен между гърдите и коленете й. Колкото повече търсеше, толкова по-несъществуващ изглеждаше Дейвид. Никъде никакви профили.

— Къде си, по дяволите? — измърмори.

Някой почука на вратата, която секунда по-късно се открехна. Показа се лицето на Джанел.

— Здрасти, може ли да вляза?

— Разбира се.

Стиви затвори лаптопа.

Джанел изприпка вътре. Имаше елегантна походка, малко като на балерина, която повдигаше и залюляваше полите на дългата й лятна рокля. За разлика от Стиви, която пак бе е черни шорти (купени на промоция — плащаш две, получаваш три). Джанел бе облечена като за пикник. Парфюмът й миришеше на цитруси. Плитките й бяха навити старателно отгоре на главата.

— Извинявай — каза тя и седна на пода срещу Стиви.

— За какво.

— Не ти обръщах внимание, докато обядвахме. Не беше нарочно.

— О, няма проблем. Ти беше…

— Да — рече Джанел и се усмихна. Подпъхна полите на роклята си под коленете и платът се изпъна. — Знаеш, че през пролетта скъсах с гаджето си. Тя… както и да е.

— Каза ми.

— Не съм сигурна… но Ви? Не знам. Просто… не искам да съм от хората, които се палят и пренебрегват приятелите си.

Стиви се развълнува, чак сега осъзна колко се е сдържала.

— Харесваш ли я?

— Харесвам всички — поправи я Джанел.

— Извинявай. Те явно също те харесват.

— Просто трябва да си поема дъх — каза Джанел и извади блясък за устни от страничната част на сутиена си. Нанесе го с отработени движения и го върна на мястото му. — Отскоро сме тук. Може би това е нещо като… не знам. Трябва да се съсредоточа. Имам много работа по машината, а графикът, който получих сутринта, е същинска лудница. Обичам математиката, но се стреснах. Диференциални уравнения сутринта, физика по обед, аритметика следобед.

— Ще се справиш — увери я Стиви.

— Харесва ми таблото ти.

— Всеки има нужда от такова, за да разгадава конспирациите.

— Не. Ти си дошла тук заради тези неща. Чух как говориш за тях. Заинтересова ме, но нищо повече. Двете с теб си имаме занимания. Каквото и да става, тази година ще се подкрепяме. Аз ще конструирам моите машини, ти ще разследваш престъплението.

Когато Джанел си отиде, Стиви легна по гръб и се вторачи в тавана.

Тя имаше Джанел. Да, щеше да разреши случая. Но и нещо друго трябваше да се проучи. Кой бе Дейвид? Тук имаше някаква тайна, интуицията й го подсказваше.

Стиви не се страхуваше от мъртвите. Живите обаче понякога я караха да настръхне.