Мистерия в “Елингам”

1

— Лосът е лъжа — каза Стиви Бел.

Майка й се извърна към нея, изглеждаше уморена, както винаги, но бе готова да я изслуша, защото бе съвестен родител.

— Какво?

Стиви посочи през прозореца на микробуса.

— Виждаш ли? — Стиви сочеше табела, на която пишеше „Лос“. — Пет такива подминахме. Страшно много обещания, а нито един лос.

— Стиви…

— Обещаха и падащи камъни. Къде са моите падащи камъни?

— Стиви…

— Вярвам в истинността на рекламите — обяви Стиви.

След тези нейни думи последва тишина. Стиви многократно бе разговаряла с родителите си относно естеството на истината и фактите и бе нормално да възникне спор. Не и днес обаче. Те като че ли бяха постигнали негласно споразумение да не обръщат внимание.

Все пак не всеки ден се случваше да пътуват до училище интернат.

— Не ми харесва, че не ни позволиха да отидем с колата до кампуса — каза баща й вероятно за осми път тази сутрин.

Брошурата на „Елингам“ бе много ясна по този въпрос: „НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ ДА ЗАКАРАТЕ УЧЕНИЦИТЕ В УЧИЛИЩЕТО. ЩЕ БЪДЕТЕ ПРИНУДЕНИ ДА ГИ ОСТАВИТЕ НА ПОРТАЛА. НЕ СЕ ДОПУСКАТ ИЗКЛЮЧЕНИЯ“.

В това нямаше нищо странно, причината бе изяснена точно. В кампуса не бе предвидено да влизат много коли. Пътят бе само един, а места за паркиране нямаше. За влизане и излизане се използваше микробусът на „Елингам“. Родителите й се наостриха, сякаш местата, до които трудно се стига с кола, поначало са подозрителни и накърняват дадената от Бог на американците свобода да пътуват където си поискат.

Правилата обаче са си правила и семейство Бел седяха в микробуса — скъпа, дванайсетместна машина със затъмнени прозорци и видео екран, в който се виждаше отражението на прозореца. Зад волана седеше възрастен мъж с побеляла коса. Той не бе обелил дума, след като ги взе от зоната за отдих преди петнайсет минути, а тогава само каза: „Стефани Бел?“ и „Седнете където ви е удобно. Други няма да се качват“. Стиви бе чувала за прословутата върмонтска сдържаност и за това, че местните наричат гостите „хора от равнината“, но имаше нещо притеснително в това негово мълчание.

— Виж какво — подхвана шепнешком майка й, — ако си промениш решението…

Стиви стисна подлакътниците на седалката.

— Няма да си променя решението. Почти стигнахме.

— Просто искам да кажа… — измърмори майка й и замлъкна.

Често пъти ставаше така. Сутринта бе озвучена от великите хитове и съвсем малко нов материал.

Стиви погледна назад, когато мистичното синьо върмонтско небе изчезна, изгризано от дърветата и стръмните скали, през които се провираше пътят. Ушите й запукаха вследствие на увеличаването на надморската височина, докато се движеха по И-89, отдалечавайки се от Бърлингтън и навлизайки все по-дълбоко в пустошта. Усетила, че разговорът е достигнал естествения си край, тя си сложи слушалките. Когато понечи да натисне бутона за включване на айпода, майка й я докосна по ръката.

— Май не е подходящото време да слушаш онези гадни истории за убийства — каза тя.

— Истински престъпления — отвърна Стиви, не можа да се спре.

Правейки тази корекция, звучеше като някаква педантка. Освен това не биваше да спори. Никакви спорове.

Извади жака и нави кабела на слушалките.

— Чувала ли си се с приятелката ти? — попита майка й. — Джазел?

— Джанел — поправи я Стиви. — Прати ми текстово съобщение. Пътувала към летището.

— Хубаво. Хубаво ще е да имаш приятели.

„Бъди мила, Стиви. Не им казвай, че вече имаш приятели. Ти имаш много приятели. Няма значение, че с повечето от тях се срещаш само в онлайн пространството, във форумите за мистериозни убийства.“ Родителите й нямаха представа, че може да се запознава с хора извън училището и че чрез интернет изнамира сродни души. Естествено, имаше приятели и в училище, но не и каквито се предполагаше, че е редно да има — за партита по пижама, за гримиране и за обикаляне из моловете.

Сега това нямаше значение. Бъдещето бе тук, в мъгливата планина.

— Джанел с какво се занимава сега? — попита майка й.

— Инженерство — отвърна Стиви. — Изработва разни неща. Машини, устройства.

Последва скептично мълчание.

— А онова момче Нейт е писател? — попита майка й.

— Да, момчето Нейт е писател — потвърди Стиви.

Тези две деца бяха първокурсници и щяха да живеят в сградата на Стиви. За второкурсниците не се даваше информация. Но на кухненската маса на семейство Бел седмици наред биваше обсъждана Джанел Франклин от Чикаго. Тя бе национален говорител на „Растящи стъбла“ — програма, която окуражава цветнокожите момичета да се захванат с наука, технологии, инженерство и математика. Стиви знаеше много за миналото на Джанел, например как на шестгодишна възраст тя поправила (както трябва) една печка за сандвичи. Стиви бе наясно какво харесва Джанел — да прави разни машинарии, да заварява и запоява, да селектира организационни техники в пинтерест, да общува с момичета с очила, да чете книги за тийнейджъри, да пие кафе, да отглежда котки и да гледа телевизионни шоу програми.

Стиви и Джанел вече редовно си пишеха съобщения. Това бе хубаво. Първият приятел.

Другият първокурсник в „Минерва“ беше Нейт Фишер. Нейт не бе от приказливите и никога не отговаряше на съобщения, но бе интересна личност. На четиринайсетгодишна възраст той издаде роман в стил епично фентъзи, наречен „Лунни фази“ — седемстотин страници, написани за няколко месеца. Книгата първо излезе онлайн, а после и на хартия. В момента Нейт работеше по продължението.

Такива хора привличаше академията „Елингам“.

— Много интересни личности — отбеляза баща й. — Ти също си специална. Гордеем се с теб, знаеш.

Стиви разчете кода на това изречение: „Много те обичаме, но нямаме представа защо те приеха в това училище, мило наше странно дете“.

Цялото лято бе пропито с особена смесица от споделена гордост и несподелени съмнения, която се обуславяше от учудването, че тази поредица от събития изобщо се е случила. Родителите на Стиви не знаеха, че тя е кандидатствала в „Елингам“. Академията не беше от учебните заведения, в които влизат хора като Бел. Вече почти столетие училището приютяваше креативни гении, радикални мислители и иноватори. Не се попълваха молби, нямаше списъци с изисквания, нито инструкции, като изключим следната: „Ако искате да проучим дали ставате за академия „Елингам“, моля, свържете се с нас“.

Това бе всичко.

Едно простичко изречение, от което всеки летящ високо ученик се разтреперваше. Какво искаха те? Какво търсеха? Бе като загадка от фентъзи разказ или приказка — понякога магьосникът държи да се поразмърдаш, преди да ти позволи да влезеш в Пещерата на тайните. Приемането бе редно да става на базата на списъци с изисквания, резултати от изпити и есета, препоръки, дори кръвни тестове и способност да се изсвири нещо от популярен мюзикъл. Не и в „Елингам“. Просто почукай на вратата. Просто почукай на вратата по специалния, правилния начин, който те не посочват. Нужно е само да се закачиш за нещо. Те търсят искрата. Ако видят искра в теб, можеш да станеш един от петдесетимата ученици, които приемат всяка година. Програмата бе с продължителност едва две години — имаше само първокурсници и второкурсници. Обучението бе безплатно. Влезеш ли, не плащаш нищо. Само трябва да влезеш.

Микробусът отби и спря. На паркинга чакаше тричленно семейство. Едно момиче и родителите му се бяха вторачили в телефоните си. Момичето бе много дребничко, с тъмна, дълга коса.

— Много хубава коса има — подхвърли майката на Стиви.

Макар че говореше за друг човек, тя визираше Стиви, която през пролетта бе окълцала косата си в банята в опит да се „освежи“. Майка й се разплака, виждайки русата й коса в мивката, и я заведе на фризьор, който да пооправи щетите. Косата бе предмет на много спорове, стигна се дотам родителите й да я заплашат, че няма да я пуснат в „Елингам“. Впоследствие обаче те омекнаха, заплахата бе резултат от емоционален изблик. Майка й бе влюбена в косата й и това бе една от причините за окълцването. Но Стиви по принцип смяташе, че изглежда по-добре с къса коса.

Новата прическа наистина й отиваше, а и бе лесна за поддръжка. Възникнаха проблеми, когато боядиса косата си розова, синя и розова и синя. Но сега тя бе нормална — пясъчноруса.

Те взеха чантите на момичето и се качиха в микробуса. И тримата бяха чернокоси, спретнати, с уголемени от лупите на очилата очи. Приличаха на сови. Двете семейства си размениха „здравей-здрасти“, после момичето и родителите му се настаниха зад Белови. Стиви бе виждала момичето в брошурата с първокурсниците, но не можеше да си спомни името му.

Стиви моментално бе смушкана в ребрата от майка си, но се опита да го игнорира. Момичето пак се взираше в телефона си.

— Стиви!

Стиви си пое дълбоко въздух през носа. Налагаше се да се надвеси над майка си и да се провикне към момичето, което бе седнало отсреща, един ред по-назад. Неприятно. Но измъкване нямаше.

— Хей — каза Стиви.

Момичето вдигна глава.

— Хей? — отвърна.

— Аз съм Стиви Бел.

Момичето примигна бавно, докато регистрираше тази информация.

— Джърмейн Бат.

Това бе всичко. Стиви понечи да седне на мястото си, убедена, че е положила усилие, но отново бе смушкана.

— Сприятели се — прошепна майка й.

Няма по-неприятна комбинация от думи от „сприятели се“. Командата да осъществи връзка вледени кръвта й. Отново й се прииска да падат камъни. Но знаеше какво ще се случи, ако не заговори. Родителите й щяха да заговорят. А ако това станеше, не се знаеше къде ще му излезе краят.

— Отдалече ли идваш? — попита Стиви.

— Не — отвърна Джърмейн, отмествайки очи от екрана на телефона си.

— Ние идваме от Питсбърг.

— О.

Стиви се отпусна на седалката, погледна майка си и сви рамене. Не можеше да накара Джърмейн да говори. Майка й й отправи погледа, който означаваше „добре, постара се“. Червена точка.

Микробусът се затресе, защото стъпи на макадамов път. Минаваха покрай магазини, ферми и табели, рекламиращи скиорска екипировка, стъкларски изделия и бонбони с кленов сироп. После сградите оредяха, по поляните се мяркаха само стари червени пикапи и коне.

Все по-навътре и по-навътре в гората.

Изведнъж микробусът сви рязко и Стиви политна настрани, като едва не изхвърча от седалката. На една малка табела, стърчаща над земята, със златни букви бе изписано „Академия „Елингам“. Табелата бе невзрачна, сякаш училището се опитваше да се скрие.

Пътят, по който пътуваха, трудно можеше да се нарече път. Приличаше по-скоро на просека, на криволичещ белег в гората. Първоначално водеше надолу, към един от потоците, оформящи границите на имота. Минаха по съоръжение, което само най-големите оптимисти биха определили като мост — за направата му, изглежда, бяха използвани трупи, въжета и добри пожелания. Изглеждаше така, сякаш би се срутило, ако по него мине нещо, което е по-тежко от пържола.

Микробусът се стрелна напред. Мостът се разклати, а с него и седалката на Стиви.

После се понесоха нагоре. Склонът бе стръмен, все едно се изкачваха по ски писта. Нищо не можеше да спре микробуса. Сенките на дърветата покриваха плътно просеката. Клоните дращеха като с нокти ламарините на превозното средство. Пътят се стесняваше, чуваха се стържещи звуци. Стиви знаеше, че няма от какво да се страхува, но движейки се, микробусът сякаш не зачиташе законите на Вселената. Едва ли точно при това пътуване той щеше да се предаде и да се изтърколи надолу по склона, забивайки се в реката, където да бъде посрещнат от сладката, студена, водна забрава… но знае ли човек.

Теренът стана по-равен, пътят се разшири, а дърветата заотстъпваха пред гледките на зелени поляни. Микробусът се приближи до порта, от двете страни на която се издигаха статуи — крилати, четирикраки, опашати същества с усмихнати лица и празни погледи.

— Много странни ангели — отбеляза майка й и проточи врат, за да ги огледа по-добре.

— Това не са ангели — каза Стиви, — а сфинксове. — Мистични същества, които ти задават въпроси, ако искаш да влезеш някъде. Ако отговорът ти е грешен, изяждат те. Като в „Едип цар“. Загадката на Сфинкса. Това е сфинкс. Не бива да се бърка със спанкс[1], което е любимото оръжие на цялата индустрия за отслабване.

Майка й я погледна с онзи поглед. „Искахме жизнерадостно, пазаруващо и забавляващо се дете, а получихме това странно, тайнствено създание. Не че не го обичаме, но какви ги говори.“

На Стиви понякога й ставаше тъжно за родителите й. Тяхната представа за това кое е интересно бе изключително ограничена. Те никога нямаше да се забавляват истински като нея.

Джърмейн погледна Стиви с големите си светли очи. Изражението й бе неразгадаемо като това на сфинксовете.

В този момент покривалото на съмнението падна върху съзнанието на Стиви. Не бе нормално да я приемат. Писмото бе стигнало до погрешната Стиви. Всичко бе номер, шега, комична грешка. Нищо не бе реално.

Но вече бе твърде късно, защото се намираха в академия „Елингам“.