Мистерия в “Елингам”

Жена ти и дъщеря ти са при нас. Прави каквото ти казваме, ако искаш да останат живи. Не се обаждай в полицията. Ще разберем, ако се обадиш. Имаме уши в полицията. Извади двайсет и пет хиляди от сейфа. Отиди сам на езерото. Качи се на лодка с парите и отиди на острова. Разполагаш с петнайсет минути.

Връзката прекъсна.

Тримата мъже стояха в килера на иконома. Албърт Елингам държеше телефонната слушалка. Робърт Макензи и Монтгомъри, икономът, бяха до вратата. Елингам положи слушалката на вилката, настана тягостна тишина.

— Монтгомъри — прошепна той. — Кажи на мис Пелам да се погрижи за сигурността на децата в училището. Всички да се приберат по къщите си. Да се заключат вратите. Да се спуснат завесите. Действай. Робърт, ела с мен.

Робърт Макензи тръгна след работодателя си, който крачеше бързо към кабинета. Щом влезе вътре, Елингам затвори и заключи вратата и погледна през панорамния прозорец. Над планината се бе спуснал мрак. Тъмнината бе навсякъде.

Елингам отиде до лавиците. Издърпа леко една от книгите най-горе. Чу се издайническо изщракване и цяла секция от стената се помести назад. Елингам издърпа библиотеката и се показа сейф. Нагласи комбинацията и завъртя ключалката. Междувременно Робърт притичваше от прозорец на прозорец, спускайки завесите.

— Трябва да се обадим в полицията — настоя Робърт. — Веднага трябва да се обадим.

— Намери фенер и го запали — каза Елингам и извади няколко торбички с пари.

— Някои от работниците са още тук — продължи да мърмори Робърт, докато затуляше панорамния прозорец. — Можем да ги изкараме за пет минути. Някои имат пушки. Умеят да си служат с оръжие.

— Робърт, нямаме време за това. Ще занеса парите на езерото. Запали фенер и ми помогни с броенето.

По-късно, при разпита, Робърт Макензи призна, че не е имало време за мислене. Такава бе целта на онези — да попречат на изнудваните да се организират. Той сграбчи една газена лампа (във всяка стая имаше газена лампа заради честите спирания на тока), запали я, после коленичи и започна да брои пари. Общата сума се оказа двайсет и три хиляди долара, плюс няколко двайсетачки.

— Не стигат. Трябват ни още. — Вероятно за пръв път в живота си Алберт Елингам изпадаше в отчаяние. — Остават пет минути. Трябват ни още пари.

Един от най-богатите хора в Америка се защура из кабинета си, отваряше чекмеджетата, търсейки пари, с каквито със сигурност не разполагаше, или нещо, което би могло да замести недостигащата сума.

— Трябва да тръгвам — каза той.

Торбата вероятно тежеше около десет килограма. Елингам я вдигна и отвори стъклената врата към верандата.

Робърт застина за момент, преди да му подаде газовата лампа.

— Осъзнавате, че има опасност да ви отвлекат. Може би точно вие им трябвате!

— Тогава ще ме получат.

— А после какво? — попита Робърт. — Това е лудост! Нуждаем се от помощ.

В този ключов момент Алберт Елингам се поколеба.

— Марш — каза. — Обади му се вкъщи. Не му казвай какво се е случило. Просто го извикай тук под някакъв предлог. Никой друг не искам, ясно? Никой друг, освен Марш.

Робърт кимна. Алберт Елингам взе лампата и излезе в планинската мъгла, преметнал на рамо торбата с парите. Преодоля петдесетте метра до езерото и стъпи на малкия дървен пристан. Хвърли парите в една от гребните лодки, която бе обърната с носа към къщата, после внимателно седна на пейката и остави фенера до себе си. Докато изтласкваше лодката от брега с помощта на греблото, цялото му тяло трепереше. Въпреки това му отне минута-две да стигне до островчето и да метне въжето около стълба за акостиране.

— Тук съм — викна той в мрака.

Срещу него светна фенерче, което го заслепи за секунда.

— Слизай! — заповяда човекът. — Давай парите!

— Жена ми и дъщеря ми… те къде са?

— Престани да дрънкаш!

Елингам метна торбата. Тя падна край ивицата трева до купола. Слезе неуверено от лодката, защото не виждаше почти нищо.

Онзи светеше право в очите на Елингам, принуждавайки го да държи главата си наведена. Бизнесменът все пак успя да се добере до брега.

— Отваряй вратата! — заповяда непознатият.

Елингам извади ключове от джоба си и отвори вратата, която се намираше отстрани на купола. Този купол бе мястото му за мислене — неговият остров на спокойствие. Непознатият го бутна силно, принуждавайки го да влезе вътре.

— Пусни парите в отвора!

Престъпникът бе сложил шал на лицето си, така че гласът му звучеше глухо. Имаше акцент, акцент, който се опитваше да прикрие, изговаряйки думите по странен начин. Заслепен от светлината, Елингам заопипва пода, търсеше капака. Когато го намери, го вдигна и пусна торбата в дупката. При падането си тя събори от рафта няколко бутилки, които се разбиха на пода. Извърна се към непознатия, но той тикна фенерчето право в лицето му, заслепявайки го отново.

Елингам се колебаеше. Дали да не се нахвърли върху подлеца? После да заблъска главата му в каменния под и при всеки удар да го пита къде са жена му и дъщеря му? Страхът и гневът се бореха помежду си. Но Елингам имаше опит и знаеше, че с подобни импулсивни действия не се стига далече.

— Давам ти всичко, което бе в сейфа. С две хиляди по-малко, но други пари няма. Ако разполагах с повече време… щеше да получиш цялата сума. Каквото поискаш.

Тогава нещо се стовари върху главата му и настана непрогледен мрак.