Мистерия в “Елингам”

2

Първото нещо, което видя Стиви, бе кръгла полянка с фонтан в средата. Насред плискащата се вода се издигаше статуя на Нептун. Гъста гора ограждаше полянката. През пролуките между дърветата плахо надничаха сгради със своите тухли, камъни и стъкла. В далечината се извисяваше Голямата къща, която бе с готическа архитектура — прозорци като на катедрала, вход с четири свода и множество кули на покрива.

Стиви загуби ума и дума за минута. Беше разгледала стотици снимки на имението „Елингам“. Запозната бе с картите и гледките. От свежия разреден въздух, плискането на водата във фонтана на Нептун и слънчевите лъчи, напичащи лицето й, й се замая главата.

Шофьорът свали куфарите на Стиви и трите пазарски торби, които бяха докарани по настояване на родителите й. Торбите бяха ужасно тежки, в тях имаше големи кутии с фъстъчено масло, чай на прах, душ гел, санитарни препарати и други неща, купени на промоция.

— Дали да не му дадем бакшиш? — попита тихичко майка й, когато разтоварването приключи.

— Не — каза Стиви, като се постара възражението й да прозвучи твърдо.

Нямаше представа дали е редно да се дават бакшиши на шофьора на училищния микробус. Точно този въпрос не бе проучила.

— Добре ли си? — попита баща й.

— Да — отвърна тя и се подпря на един от куфарите. — Толкова е… красиво.

— Да, не може да се отрече.

Една голяма количка за голф се приближи и спря до тях. Човекът вътре ги поздрави. Беше по-млад от шофьора на микробуса, на около трийсет години, мускулест, облечен в износени шорти и поло с логото на „Елингам“. Родителите й харесваха такъв тип спретнати хора, затова Стиви се поотпусна.

— Стефани Бел? — каза мъжът.

— Стиви — поправи го тя.

— Аз съм Марк Парсънс. Мениджър на имота. Ще те настаня в „Минерва“. Хубава къща.

Семейство Бел натовариха багажа на количката и се качиха. Джърмейн и родителите й се качиха в друга количка и потеглиха в обратната посока.

— Всички искат в „Минерва“ — добави Марк, когато Джърмейнови се отдалечиха, — тя е най-хубавата къща.

Между горичките се виеха алеи, застлани с каменни плочи. Докато се плъзгаха в сенките на дърветата, Стиви и родителите й гледаха мълчаливо и с възхищение училищните сгради. Някои бяха големи, със зидария от камъни и червени тухли, готически арки и кули в ъглите. Някои бяха с голи фасади, други — покрити с плътна завеса от бръшлян, сякаш бяха дар за боговете на гората. Мястото не приличаше на кварталната гимназия, в която бе учила. То бе сериозна институция на знанието.

Гръцки и римски статуи от бял камък стояха самотно насред полянките.

— Някой е пазарувал от градинския център — отбеляза баща й.

— О, не — отвърна Марк, докато минаваха покрай група статуи. Очите им гледаха празно, но израженията им бяха съсредоточени. Приличаха на комитет, който се кани да вземе важно решение. — Съвсем истински са. Струват цяло състояние, а са оставени на открито.

Статуите като че ли бяха прекалено много. Може би някой трябваше да каже на Алберт Елингам, че няма да е зле да престане да купува статуи. Но когато си богат и известен, помисли си Стиви, можеш да правиш каквото искаш в своята планинска бърлога.

Количката за голф спря пред ниска, но запомняща се постройка, чиито стени бяха иззидани с червени и златисти тухли. Забелязваха се няколко секции. Тази отдясно приличаше на нормална къща, продълговатата й пристройка завършваше с кула. Цялата фасада бе завзета от пълзящи растения, които почти затуляха барелефите — лица в основата на покрива и над прозорците. Вратата бе яркосиня и зееше отворена, пускайки вътре ветреца и мухите.

Стиви и родителите й влязоха в нещо като обща стая. Подът бе каменен, край огромната камина бяха наредени люлеещи се столове. Вътре бе студено и сумрачно и се долавяше миризма на пепел. Червените тапети на изпъкнали шарки създаваха леко клаустрофобична атмосфера. Върху главата на лос на една от стените лежеше корона от декоративни лампички. До камината висеше хамак, подът бе отрупан с възглавнички. Имаше и яркочервен фотьойл, захабен, но явно доста удобен, и широка маса от масивно дърво. На плота бяха оставени кутия и разни джунджурийки като тези, дето се лепят по албуми. От стената до вратата стърчаха осем големи парчета дърво. Бяха дълги над двайсет сантиметра, очевидно не служеха за закачалки. Стиви докосна едно от тях с връхчето на показалеца си, сякаш се питаше: „Какво пък е това?“.

— Здравейте!

Стиви се извърна и видя от кухненската част да излиза жена, стиснала кафена чаша. Беше дребна, мускулеста, със слънчев загар и остригана почти до кожа глава. Предмишниците й бяха покрити с татуировки на цветя. Носеше раздърпана фланелка с надпис „Правя разкопки“ и шорти, под които се показваха здрави космати крака.

— Стефани? — попита жената.

— Стиви — направи отново корекция тя.

— Доктор Нел Пиксуел — каза жената и се ръкува с всички членове на семейството. — Наричайте ме Пикс. Аз съм икономката на къща „Минерва“.

Стиви се загледа в дребните предмети до кутията. Не бяха какви да е, а зъби. Много, много зъби. Тук. На масата. Дали бяха истински, или не, Стиви не можеше да определи, а и едва ли това имаше някакво значение. Маса, отрупана със зъби, си е маса, отрупана със зъби.

— Добре ли пътувахте? — попита Пикс и започна да прибира чевръсто зъбите в отделенията на кутията.

(Чат, каза един от тях, удряйки се в пластмаса. Чат.)

— Съжалявам, тъкмо подреждах. Много рано пристигате…

(Чат, каза един кътник.)

— Някой да иска кафе?

Групичката се отправи към малката кухня. Пикс сипа на всички кафе и започна да обяснява на родителите на Стиви как се процедира с храненето. Закуски в къщата, обеди и вечери в голямата трапезария. Учениците можели да си готвят, когато искат; имало система за поръчване на зеленчуци онлайн. Когато се върнаха в общата стая, майката на Стиви реши да пита за очевидното.

— Това зъби ли са?

— Да — отвърна Пикс.

Доуточнение не последва, затова Стиви се намеси:

— Доктор Пиксуел е специалист по биоархеология. Тя прави разкопки в Египет.

— Точно така — каза Пикс. — Чела си факултативните данни за мен?

— Не. Зъбите, фланелката ти, окото на Хор, татуирано на китката ти, върху кутийката чай от лайка пишеше нещо на арабски, имаш разлика в тена на главата, вероятно от кърпа. Обикновено предположение.

— Впечатляващо — каза Пикс и кимна.

Настана мълчание. Муха забръмча около ухото на Стиви.

— Стиви обича да се прави на Шерлок Холмс — каза баща й.

Той си падаше по такъв тип забележки, звучащи като шеги, и те може би донякъде бяха добронамерени, но винаги имаха и капка заядливост.

— Че кой не иска да е Шерлок Холмс? — Пикс го погледна в очите и се усмихна. — Когато бях малка, четях повече Агата Кристи, защото тя често пишеше за археология. Но всички обичат Шерлок. Хайде да ви разведа да разгледате…

С тази своя намеса Пикс спечели доверието на Стиви.

Шестте ученически стаи в къща „Минерва“ бяха от лявата страна на общото помещение — три на долния етаж, три на горния. На долния етаж имаше обща баня; плочките вероятно бяха много стари, защото в днешно време плочки с подобен цвят не се произвеждат. Ако на особения нюанс трябваше да се даде име, Стиви би избрала „противно сьомгово“.

В края на коридора имаше кула с огромна врата.

— Това място е специално — каза Пикс. — Преди отварянето на училището „Минерва“ е била използвана от гостите на семейство Елингам, така че в нея има неща, които в другите къщи липсват.

Тя отвори вратата, зад нея имаше прекрасна кръгла баня с висок таван. Теракотата бе сребристосива. В средата стоеше голяма вана с крака като на птица. Продълговатите прозорци с цветно стъкло бяха покрити със стилизирани цветя и лози и къпеха помещението във всички цветове на дъгата.

— Тази баня става много популярна по време на изпити — каза Пикс. — На децата им харесва да учат във ваната, особено когато е студено. В друго време не се използва често, защото имаме проблеми с паяците. А сега ще ти покажа стаята ти.

Стиви пусна покрай ушите си забележката относно паяците. Нейната стая, „Минерва 2“, миришеше така, сякаш се е пекла в течение на няколко месеца — на застояло, прясна боя и лак за мебели. Единият от двата плъзгащи се прозореца бе отворен, но мързеливият ветрец не бе успял да проветри. Две мухи се щураха високо горе под тавана. Стените бяха кремави и контрастираха силно на черната камина.

Когато вкараха багажа на Стиви вътре, стана въпрос къде да е леглото, дали може да влезе човек през прозореца и кога децата се прибират за спане. Въпросите не затрудниха Пикс (прозорците се отваряха отгоре и имаха добри ключалки, вечерният час бе 10 в делничните дни и 11 през уикендите, всичко се следеше електронно, чрез идентификационните карти на учениците, и лично от Пикс).

Майка й понечи да се заеме с разопаковането на багажа, но Пикс поведе нея и бащата на Стиви на обиколка из кампуса. Стиви остана сама. Птичките чуруликаха, в далечината се чуваха гласове. „Минерва 2“ проскърца леко, когато Стиви закрачи по пода. Тя прокара длани по стените и усети странни грапавини — безбройни слоеве боя бяха покривали следите от предишните обитатели. Неотдавна бе гледала документален филм за това как боята може да се обели, за да се видят надписи, които са стояли скрити десетилетия наред. Оттогава тя копнееше да обели стена с пара просто за да провери дали ще се покаже нещо.

Тези стени вероятно носеха история в себе си.