Мистерия в “Елингам”

24

Имало едно време момиче, на име Доти. То постъпило в академия „Елингам“, където загинало от удар по главата.

Имало едно друго време актьор от Флорида. Той отишъл в академия „Елингам“ и там разбрал, че сухият лед не е хубаво нещо.

И трети път, за късмет. Момиче от Питсбърг отишло в академия „Елингам“ и искало да види труп.

Мечтата му се сбъднала.

Същото момиче измъкнало победа от зъбите на провала, осигурявайки си оставане в академията, но после, от страх, че провалът може да е гладен, старателно натъпкало тази победа в зейналата му паст. Момичето проявявало интерес към нещо, което едва ли искало и от което едва ли се нуждаело, и в крайна сметка оплескало всичко.

Животът продължил.

Учещите в „Елингам“ тъжели и получили помощ. В купола на наблюдателницата била проведена неформална служба — децата оставили там свещи, снимки и една малка кукла зомби. Имало писма и телефонни обаждания от Чарлз и другите членове на борда. Сигурността била затегната. Всички карти за достъп били проверени и подобрени. Вечерният час престанал да бъде само пожелателен. Стаите били претърсени, в имота обикаляли охранители. Не че някой бил забравил за смъртта на Хейес — тази тема постоянно била в обращение, — просто събитието било част от цялата реалност.

Макар разследването формално да не било приключило, информацията течала свободно, за да могат да се успокоят хората. По всичко личало, че Хейес е загинал вследствие на собствената си непредпазливост. Хейес, известен с това, че снима в мрачни кътчета, извършил кражба. Отпечатъци от пръстите му били открити върху картата на Джанел, голф количката, използвана за пренасянето на сухия лед, и една ръчна количка. Било ясно за всички, че Хейес сам си е виновен. Той бил откраднал чужда собственост и бил нарушил правила, така че родителите му нямали основание да повдигат обвинение в съда.

Говорело се, че Хейес е влязъл в тунела да снима нов материал за „Краят на всичко“. Оттам желанието да е сам, оттам криенето. Той бил видял сухия лед и решил да го използва в тунела. Само че не му се получило.

Последва завръщане към купищата книги, лабораторията по анатомия и есетата. Някой каза, че ще има „тихо парти“ — танци без звук. То щеше да се проведе в Голямата къща. Това трябваше да мине за забавление. Отново на училище. Защото „Елингам“ бе точно това — училище. Стиви се опита да учи, но концентрацията й бе тотално разбита. Не можеше да довърши подхванатите четива, не можеше да пише есета.

Времето започна решително да се разваля. Планината не е приятно място, когато се сменят сезоните. Листата на дърветата придобиваха златисти и червеникави багри по краищата и някои се понасяха към земята.

Дейвид не й говореше.

Той беше в главата й, буквално. Тя чуваше стъпките му, но само това. Той вече избягваше общата стая и кухнята и когато пътят му случайно се пресечеше с този на Стиви, извръщаше глава.

Понякога й се случваше да се зачете, а после да осъзнае, че нищо не е влязло в съзнанието й. Прочиташе отново страницата, но думите пак влизаха през входната врата и се изнизваха през задната. Есетата, които трябваше да пише, никога не минаваха етапа „бележки“. Заради трагичното събитие имаше известна свобода, но тя нямаше да продължи вечно.

Случващото се не убягна от вниманието на Джанел, която накрая хвана Стиви под ръка, завлече я в стаята си и я накара да седне на леглото.

— Би ли ми казала какво, по дяволите, стана с вас двамата — каза Джанел.

— Какво?

— Ти и Дейвид?

Стиви примигна.

— Да не мислиш, че не знаем? Всички знаят. Някои неща се виждат от километри. Така че какво стана?

— Натискахме се — каза Стиви.

— Това ясно. А после?

Срамът е ужасно нещо. Джанел никога не би ровила в стаята на Ви. Ви не бе долна лъжкиня, но дори и да бе, Джанел не би постъпила така. Джанел имаше принципи. Джанел бе лоялна. Докато Стиви беше идиотка без принципи.

Джанел зачака да получи отговор, а когато разбра, че това няма да стане, очите й сякаш угаснаха.

Оставаха Нейт и Ели.

Ели реагира на смъртта на Хейес по типичния за нея начин. На сутринта „Минерва“ бе събудена от ужасяващия вой на Рута. Когато по лицата на гаргойлите в къщата и на тези на част от статуите се появи грим, почти никой нямаше съмнения кой е виновникът. Последва още пиене, киснене във ваната и френска поезия.

Значи, Нейт, но Нейт се бе оттеглил в мъгливите планини на съзнанието си. Той все си четеше нещо, избягваше разговорите и често се хранеше отделно от другите. Стиви го откри в трапезарията, на една от високите масички. Бе забил лицето си в книга от поредицата „Приказки от Землемория“ и ровеше с вилицата си в чиния, в която имаше пуешки кюфтета и спагети.

Стиви седна до него и се надвеси над таблата си с лазаня и салата с кленов сироп — бе се отказала да се бори с кленовия сироп.

— Здрасти — каза тя.

Нейт вдигна очи от книгата.

— Здрасти.

Тя зачака той да остави книгата. Той се усети, макар и с леко закъснение. Отбеляза си докъде е стигнал с една салфетка Нейт нямаше навика да захлупва книгите разтворени, защото така се повреждаха гръбчетата им.

— Разкажи ми за писането — настоя Стиви.

— Защо ме мразиш?

— Сериозно. Разкажи ми.

— Нищо особено. Пишеш и това е.

— Но как точно процедираш? Просто сядаш и пишеш? Нужен ли е план? Или просто записваш каквото ти е дошло в главата?

— Да не би някой да ти плаща да ме мъчиш?

— Аз… спомняш ли си, че през първия ни ден тук говорихме за зомбита? А Хейес не знаеше нищо за мола „Монровил“.

— И какво от това?

— Странно е.

Той зачака да получи пояснение, но Стиви си замълча. Нейт отново насочи вниманието си към книгата и кюфтенцата.

— Точно като Искрено коварен — каза тя минутка по-късно.

Нейт я погледна отегчено.

— Какво?

— Като човека, който бе арестуван. Антон Ворачек. Невъзможно е да е написал писмото. Английският му е бил лош. А и кой обявява публично, че смята да извърши убийство?

— Почти всички серийни убийци го правят — каза Нейт.

— Не, няма такова нещо — възрази Стиви. — Убиецът Зодиак е един от малкото…

— Във филмите — каза той. — В книгите.

— Има и нещо друго — каза Стиви, която постепенно се разгорещяваше. — Ето една стара загадка. В заключена отвътре стая е намерен обесен човек. Няма стол, изобщо нищо, на което да се стъпи. Как се е случило?

— Стъпил е на леден блок — отвърна Нейт. — Това всеки го знае.

— Добре. Нещо подобно е на случая, при който в заключена стая е открит намушкан човек, а оръжие няма. Оръжието било ледена висулка. Това е толкова изтъркано, че никой не би го използвал в криминален разказ. Все едно да кажеш, че икономът е убиецът, даже по-лошо. С лед не върви.

— Е, но тук не става въпрос за проза.

— Не се ли зачуди какво е правил Хейес в тунела?

— Знаем с какво се занимава той — каза Нейт. — Вероятно е снимал някакво видео.

— Всички така мислят.

— Че какво друго да прави там? Бил е сам, а и да не е бил, за едното натискане не са нужни стотина килограма сух лед. Не съм много наясно с ексцентричностите, но едва ли става въпрос за такова нещо.

Стиви се отпусна в стола си и побутна лазанята си. Огледа трапезарията. Видя, че се задава Гретхен, по-точно видя косата на Гретхен, но Гретхен вървеше в комплект с косата си.

Гретхен вероятно познаваше най-добре Хейес. Бе излизала с него миналата година, със сигурност доста по-дълго от Марис. А и изглеждаше съкрушена. Марис получаваше съболезнованията, но Гретхен бе страдащата. Стиви проследи с поглед как тя си взема салата в кутия.

— При писането човек трябва да си седне на задника — отговори най-накрая Нейт. — При него има много проби и грешки. Ти се убеди сама, докато работехме по сценария.

— Но ние използвахме съществуващи неща — каза Стиви. — Какво става, когато всичко е измислено?

— Или е прекрасно, или е пълна трагедия. Понякога върви по мед и масло и си напълно погълнат от работата, и после край. Все едно плаваш бързо по течението на река и изведнъж водата изчезва. Стоиш в сала и се опитваш да го измъкнеш от калта. Дотам я докарах.

— Ама ти нали в момента пишеш?

— Да, но ако много дрънкам, ще прецакам работата.

Той замлъкна, оставяйки Стиви сама с мислите й, които обаче не намираха покой. Колкото повече потъваше в размисъл, толкова по-голяма ставаше кашата в главата й.

Нямаше смисъл да се опитва да яде. Хвърли храната в кофата за боклук, излезе отвън и тръгна подир Гретхен, придавайки си небрежен вид. Тя се отправи към Хамбара. Малко след като Гретхен влезе вътре, в една от стаите зазвуча музика. Стиви надникна, Гретхен бе седнала пред едно от пианата и блъскаше бясно клавишите. Носеше тесни дрехи, като тези, които използват танцьорите — черен клин, пантофки тип „балетни“, блузка с връзки на кръста.

Стиви почука на прозореца и Гретхен веднага престана да свири. Стиви влезе в стаята. Не бе измислила как да подхване разговора. За щастие, Гретхен заговори първа.

— Ти си била с Хейес онази вечер. Стиви се казваш, нали?

— Да. Много съжалявам. Чух, че свириш, и… може ли да поговорим?

— Ти ли го намери? — попита Гретхен.

— Не. Просто бях наблизо, когато го намериха.

Гретхен кимна замислено и се вторачи в кутията със салата, която лежеше на пода. Храната не бе докосвана.

— Тогава… вие разговаряхте.

— Да. Като за последен, разговорът не бе от приятните. Бях ядосана.

— Знам, че си излизала с него. И че сте скъсали. Моите съболезнования.

— Съболезнования? Да, странно е бившето ти гадже да е покойник. Всъщност ти си първият човек, който ми изказва съболезнования.

— Може ли да те попитам нещо за Хейес? — каза Стиви, вмъкна се вътре и седна на пода.

— Какво за Хейес?

— Аз… много съм объркана след случилото се и имам чувството, че ако науча повече неща за него, ще ми просветне.

Гретхен се позамисли.

— Знаеш ли какво ми е? Яд ме е. Яд ме е, че не мога да му се ядосам. Сякаш той пак го направи.

— Кое? — попита Стиви.

— Изигра ме. — Тя поклати глава. — Чувствам се тъпо. Ако кажа нещо лошо за него, ще се превърна в чудовище. Не знам как да постъпя.

— Не мисля, че има нещо чудовищно в това да кажеш истината за някого.

— Има, ако човекът е загинал при странни обстоятелства.

— Какво е взел от теб и не го е върнал? Чух, защото бях наблизо.

— О, през пролетта му дадох петстотин долара назаем. Изкарах тези пари, давайки уроци по пиано на един летен лагер. Почти всичките си налични средства му дадох. Поисках си ги обратно, когато започна учебната година. Знаех, че той печели от онова шоу. Той обеща да върне заема, но като че ли нямаше намерение да го направи. Нали разбираш, той…

Тя тръсна глава и избърса сълзата, появила се в ъгълчето на окото й.

— Боже — измънка тя. — Защо плача? Съвсем съм се смахнала.

Стиви извърна глава и зачака Гретхен да се успокои.

— Хейес бе всестранно развита личност. — Гретхен избърса лицето си. — Беше добър актьор и това му помогна да влезе в бизнеса. Но отвътре? Там вътре нямаше нищо. Хората му правеха услуги, защото бе красив, а и с този глас… Няма как да не му услужиш. Когато харесваш някого, е така. Вършиш глупости. Вършиш неща, които са абсолютно нелогични.

До неотдавна Стиви нямаше да знае това, но сега вече разбираше. Може би например ровиш в нещата му…

— Много бях хлътнала по него — призна Гретхен. — Но миналата година… той ме използва. Наистина. Първо поиска да му помогна за курсовата работа на тема „Джонатан Суифт“. Помоли ме да прочета написаното и да го редактирам, ако се налага. Съгласих се. После той се захвана с постановката „Стъклената менажерия“ и постоянно бе зает. Каза, че няма време да довърши есето за поета Драйдън, и помоли да му направя услуга. После му писах домашните по френски. Така, все едно той се е занимавал с тях. Един ден настоя да напиша доклад в обем десет страници за Александър Поуп и тогава осъзнах каква голяма част от работата му съм свършила. Когато му отказах, първоначално се ядоса, но после взе да се извинява. Призна, че ме използва прекалено. Животът се върна в нормалното си русло. Когато скъсахме, разбрах, че и други е товарил с разни задачи. Имаше много познати онлайн и в училище. Вероятно четирима-петима души му вършеха цялата работа. Четирима или петима души.

Гретхен заподсмърча.

— В течение на няколко седмици си мислех, че го обичам — продължи тя. — Каквото той кажеше, това ставаше. Но нещата тръгнаха на зле. Една нощ се измъкнахме от кампуса, за да отидем на парти в Бърлингтън. Ели Уокър накара свои приятели от бурлеската да влязат по сервизния път с изключени фарове. Отидохме при тях. На едно място камерите не работят много добре и ако уцелиш подходящото време, можеш да се измъкнеш. Но се оказа, че там има човек от охраната. Стоял на пост, тъй като в района се била появила мечка. Спипа ни. Каза, че ще ни докладва пред училищното ръководство. Хейес започна да му обяснява: „Ами ако намерят трева в колата ти? Ако те уволнят, задето продаваш наркотици на учениците?“. Човекът се стресна, а Хейес само се усмихна и каза: „Само се шегувам“.

— Сериозно?

Стиви не бе запозната с тази черта от характера на Хейес.

— Сериозно. Тогава трябваше да тегля чертата. Трябваше да се прибера в къщата. Ели много му се ядоса. Докато пътувахме към Бърлингтън, го плесна по врата и му кресна, че не бива да се държи така. Хейес се извини. Хейес винаги се извинява. Каза, че се е пошегувал, но… такива неща не се казват, нали? Стряскаш човека, заплашваш го, а после казваш: само се шегувах. Защото не си се пошегувал.

Разкриваше се една доста неприятна картина.

— Онзи човек, охранителят — продължи Гретхен, — след три седмици си тръгна. Не знам по каква причина. Много се чудих. Е, това преля чашата. Скъсах с Хейес. Датата бе първи април и той май си помисли, че се шегувам. Понесе добре раздялата, даже прекалено добре. Каза, че ме разбира. Всичко бе наред няколко дена, после той ми прати съобщение, в което настояваше да поговорим. Предложи да се срещнем в Хамбара. Съгласих се. Когато отидох там, той веднага започна да изнася представление. Много ме бил обичал и не можел да повярва, че го мамя. Като гръм от ясно небе ми дойде тази достойна за „Оскар“ изява. Не съм му изневерявала. Той продължи да сипе небивалици по мой адрес. В съседната стая имаше много хора, те вероятно чуваха всичко. Когато приключи, той кимна към стената, усмихна ми се и избърса фалшивите си сълзи. Опитваше се да си го върне, представяйки ме за чудовище. Между другото, вече си имаше резервен вариант. Бет. С нея май се заби в Чикаго. Вече нещо се случваше между тях.

Тя млъкна и поклати глава.

— Затова нямам право да говоря. Никой не иска да чува хули по отношение на мъртвец.

Стиви се замисли. В главата й изникна идея — внезапно бе намерила думи за нещо, което дълго време бе тормозило съзнанието й.

— Мислиш ли, че той е пишел сценариите за шоуто си? — попита тя.

Гретхен я изгледа смутено.

— Онези неща за зомбитата? Определено не.

Стиви не очакваше да получи толкова твърд отговор на въпроса, който току-що й бе хрумнал.

— Казах ти. Други му вършат работата.

— Твърдеше, че той е авторът — каза Стиви.

Гретхен направи физиономия тип „нали ти казах“.

— Извинявай за безпокойството — каза Стиви и се надигна от пода.

— Дейвид Ийстман гадже ли ти е? — попита Гретхен, когато Стиви се накани да си ходи.

Стиви преглътна.

— Не — отвърна след кратко колебание.

— О, заблудила съм се, значи. Щях да ти пожелая късмет с тази връзка.

Стиви искаше я да попита какво точно има предвид, но Гретхен се бе извърнала към пианото и вече свиреше. Страстна и мощна, музиката се лееше изпод пръстите й.