Мистерия в “Елингам”

19

Вече доста изнервен, Лари изведе Стиви от работилницата.

— Знам — измърмори тя. — Аз се…

— Виж какво, Стиви, умно хлапе си и те харесвам. Ще съм пределно ясен. Искам да ме слушаш.

— Знам. Аз просто…

— Май не ти е ясно.

— Ясно ми е, но Джанел…

— Сега ще стоиш тук — рече той. — В офиса на охранителите. И няма да разговаряш с никого, докато не ти разреша. Разбра ли?

Телефонът й отново зазвъня.

— Кой те търси?

Тя му показа екрана. Пак пишеше РОДИТЕЛИ. Той й направи знак да вдигне и я загледа подозрително.

— Стиви!

И двамата се бяха включили, така че не можа да разбере кой каза пръв името й.

— Току-що ни се обадиха от училището — избърбори майка й. — Идваме да те вземем.

Стиви покри лицето си с длан.

— Всичко е наред.

— Стиви, някакво дете е умряло.

— Да, знам.

— Прибираш се вкъщи — намеси се баща й.

— Вижте — промърмори Стиви, забила ужасе`н поглед в земята. — Кофти е, но… случват се такива неща.

— Никой не е умирал в старото ти училище.

— Не е вярно. Стана автомобилна катастрофа и…

Майка й заяви:

— Двамата с баща ти ще си вземем отпуск и ще дойдем да те приберем. Само няколко дена са минали. Можем да те запишем отново.

Моментът не бе подходящ за плач. Не искаше това да е причината за рев. Хейес трябваше да оживее. Но както обясни по-рано Лари, не всичко се получава както ни се иска. Избърса една сълза с опакото на дланта си и се опита да накара гласа си да не трепери.

— Вижте, беше… Може ли да поговорим, като дойдете?

Те се съгласиха, макар и неохотно. Стиви успя да се измъкне от родителите си. Изражението на Лари се бе смекчило, вече не бе каменно с остри ръбове, а само каменно.

Чу се добре познатият от вчера шум. Лари и Стиви вдигнаха едновременно глави и видяха да се приближава боядисан в червено и бяло хеликоптер.

— Медиите — каза той. — Надушили са. След малко ще са на входа. — Въздъхна и закрачи бързо. — Ела. Трябва да те върна в „Минерва“, после ще се занимавам с това.

— За момент си загубих ума — подхвана тя. — Уплаших се за Джанел. Но вече ще слушам. Ще се прибера в къщата и няма да правя нищо нередно. Съжалявам. Можеш да правиш каквото трябва. Можеш да ми вярваш.

Лари я стрелна с поглед.

— Добре. Но ако те спипам в прегрешение, гориш. Мога да проверя, да знаеш.

Когато тя закрачи към къщата, за да покаже, че държи на думата си, Лари подвикна:

— Пази се, Стиви. Стой при приятелите си. Дори да не си харесвала онзи, по-добре е да имаш компания.

— Кой ти каза, че не съм го харесвала?

— Двайсетте години работа в щатската полиция. Бях детектив. Придобиваш усет за тези неща.

— Бил си детектив? Наистина?

— Петнайсет години в отдел „Убийства“.

— Защо напусна?

— Защото отворих твърде много врати и видях твърде много страшни неща — рече тихичко той. — Някои от тях не ме напускат. Всеки детектив носи в себе си нещо, което не му дава мира и му пречи да заспи нощем. Двайсет години са много време. Знам, че искаш да станеш детектив, но не си играй детективски игрички, разбра ли? И никакво дебнене на полицаите!

— Да, да.

— Разбрахме ли се?

— Да — потвърди Стиви. — Мисля, че да.

Стиви се прибра в „Минерва“. Бе я обзело странно вцепенение. Родителите й щяха да създават проблеми и връщането вкъщи бе напълно реална възможност, ако не бъдеше изритана от академията още преди това. Докато приближаваше голямата синя врата, видя сградата в нова светлина. Вероятно бе предопределено да не стои тук дълго. Непрекъснато ставаха грешки. Съдбата си имаше свои планове…

Не.

Стиви не бе от хората, които смятат, че съдбата решава вместо нея. Съдбата избираше. Или поне се опитваше да избира. Все още не я бяха изритали от училището, а родителите й все още не я бяха завлекли вкъщи. Тук се случваше нещо. Ако Хейес бе взел картата, ако бе взел сухия лед… какво, по дяволите, бе правил с него в тунела?

Потънала в мисли, влезе в общата стая. Като че ли всички бяха по местата си. Някой бе запалил камината и температурата се бе вдигнала доста. Огънят бе променил цялостната атмосфера, вкарвайки уют. Цепениците пукаха като трошащо се стъкло.

— Добре ли си? — попита Джанел.

Нейт също се извърна към нея.

— Да — отвърна тя и съблече суитшърта си.

Огледа се за място за сядане. Ели и Дейвид все още бяха на канапето, но между тях се бе отворило свободно пространство. Ели бе включила черния си лаптоп и рисуваше. Дейвид също работеше на компютъра си, но вдигна глава и я погледна.

Стиви веднага се извърна. Настани се на масата.

— Казаха ли ти какво се е случило? — попита Нейт.

Стиви само поклати глава.

— Ще ни разрешат ли да излизаме?

— Предполагам, да, скоро. Родителите ми се обадиха. Явно училищните власти са ги информирали. Така че и вашите родители скоро ще разберат. Всички ще разберат.

— Да — каза Дейвид. — Стиви се стресна от гласа му. Джанел забеляза това и погледна с любопитство към Стиви и Дейвид. — Разчуло се е. Скоро ще ни налазят разни съветници.

Той не преставаше да я наблюдава. И не само това, сякаш я пронизваше с втренчения си взор.

— По-добре да звънна на нашите — каза Джанел и извади телефона си. — Позволено ли е, как мислиш?

Стиви сви рамене.

— Ще изчакам — каза Джанел и остави телефона. — Ще попитам Пикс, когато излезе от банята.

— Après les déluges![20] — без всякаква връзка каза Ели. — Les parents.[21]

Никой не знаеше какво да каже в отговор на тези нейни думи.

— Значи, чакаме — каза Нейт.

— Чакаме — потвърди Дейвид.

Стиви усещаше твърде ясно мястото на Дейвид в стаята. Да, предната вечер имаше само целувки, но пък беше много целуване. И доста търкаляне на пода. Какво да кажеш на човек, с когото си имал такива отношения?

Ели скочи на крака и се отправи към стаята си. Останаха четирима. Седяха, погълнати от неловкото мълчание, докато на вратата не се почука. Беше Лари, в компанията на униформен полицай.

— Джанел — каза Лари, — искам да те помоля да вземеш картата си и да дойдеш с нас.

Джанел ококори изненадано очи, но веднага отиде да вземе картата си. После и тримата излязоха.

— Защо им е картата на Джанел? — попита Дейвид Стиви.

— Някой я открадна в четвъртък — каза тя и се загледа във вратата.

— И какво от това?

Стиви си замълча. Дейвид стана и се присъедини към нея на масата.

— Не знаеш, така ли?

— Нищо не мога да ти кажа.

— Значи, имаш някаква идея.

Нейт ги наблюдаваше. Тогава се появи Пикс.

— Идва ли някой преди малко? — попита тя.

— Полицаите отведоха Джанел, казаха й да вземе картата си — обясни Дейвид. — Но Стиви не може да каже нищо по въпроса.

— Не съм гаднярка, просто не мога да кажа.

Пикс отиде бързо до вратата, отвори я и излезе.

Напрежението в стаята продължи да се сгъстява. Стиви погледна дланта на Дейвид, която лежеше на масата. Имаше дълги пръсти. Предната вечер тези пръсти се бяха ровили в косата й и бяха пипали… разни места. Ръцете му бяха силни, много по-силни, отколкото изглеждаха. Тя му хвърли кос поглед. Веждите му бяха дебели и много изразителни. Вдигаха се, когато той се държеше закачливо, извиваха се, когато се правеше на идиот, а сега бяха прави. Значи, бе нащрек.

Тя изпита странното желание да седне в скута му и да придърпа лицето му към своето. Да го целуне, точно тук, до камината, пред Нейт и главата на лоса.

Откъде се бе появила тази мисъл? Тя притича през главата й като заек през път.

Дейвид ритна стола си назад, стана и се отправи към стаята на Ели, оставяйки Нейт и Стиви сами.

— Така — каза Нейт.

— Да.

— Наистина ли си добре?

Тя кимна.

— Защото ми изглеждаш шашната. Но няма проблем. Снощи и аз бях шашнат, а днес не толкова. Така че сега е твой ред, стига да искаш.

— Винаги съм си пожелавала да бъда около място, където е извършено убийство — каза Стиви. — Знаеш, че си падам по такива неща. И ето, стана. Ужасно е да кажа, че съм го искала, но… факт.

Тя поклати глава.

— Ти проявяваш интерес — каза той. — Видях изражението ти, когато Лари дойде и каза, че от полицията искат да разговарят с теб.

— Това лошо ли е?

— Не. Просто се случи. Бяхме тук, когато се случи.

Той заби нокът в дървения плот.

— Благодаря.

— За какво?

— Че ме разбираш — каза тя.

— Така е. Ние имаме ограничен емоционален речник. Ние сме хлапета, водещи заседнал живот.

Вратата се отвори и влезе Джанел. Тя седна до Стиви и положи глава на рамото и.

— Взеха ми картата. Ще претърсят стаята на Хейес. Не знам защо им е притрябвала картата ми. Нищо лошо не съм направила.

Стиви я погали. Чувството бе непознато — тази топла глава върху рамото й. Джанел й вярваше и бе потърсила утеха от нея. Нейт също търсеше близост.

А Дейвид, човекът, към когото наскоро бе проявила интимност, нарочно мълчеше като пън.