Мистерия в “Елингам”

16

Шокът е странно нещо. Образите хем са ясни, хем замъглени. Времето се разтяга и изкривява. Някои предмети застават на фокус и изглеждат по-големи, отколкото са в действителност. Всичко друго се стопява.

— Ела с мен — каза Лари.

Хвана я внимателно за раменете и я завъртя, после я изведе от тунела.

— Мъртъв е — каза Стиви. Погледна небето и вдиша голяма глътка студен въздух. — Хейес е мъртъв.

Лари продължи да я побутва към количката. Настани я на пасажерската седалка и се вторачи в лицето й.

— Добре ли си? — попита.

— Само ми кажи дали съм права.

Лари изпъшка тежко.

— Мъртъв е.

— Защо? — попита тя по детски.

— Не знам. Ти знаеш ли? Какво е правил там долу, Стиви? Трябва да ми кажеш.

— Не знам. Наистина не знам.

Лари отново изгледа лицето й, като че ли прие отговора й за честен. Стиви имаше чувството, че се носи някъде горе, както в явяващия й се често сън — прелита от стая на стая в къщата на съседите и следи какво се случва в ежедневието им. Призрак, навестил нечий дом.

— Какво ще правим? — попита тя.

Ама че странен въпрос. Отвътре Стиви можеше да мисли, отвън се бе свила като уплашено дете и бръщолевеше глупости.

— Ще те заведа в „Минерва“.

По пътя към къщата мълчаха. Академия „Елингам“ се плъзгаше покрай тях като филмов декор. Нищо не бе истинско. Далечно боботене цепеше въздуха. Лари се приведе напред и вдигна глава към светлините на хеликоптера, който се плъзна над главите им и кацна на поляната. Линейката бе дошла, но пациентът си бе отишъл.

Тя бе мечтала да види труп, но не и такъв на… истински човек. Собственикът на същите тези застинали неподвижно крака само преди няколко дена бе клечал по смешен начин в стаята на Стиви, с щръкнали нагоре колене. Истински човек, който сега лежеше безжизнен и студен някъде зад тях в мрака.

Когато пристигнаха в „Минерва“, Лари каза на Стиви да почака и тя го направи. Той разговаря с Пикс на входната врата. Чула зловещата новина, Пикс покри устата си с длан, после дойде до количката и сграбчи ръцете на Стиви.

— Добре съм — рече Стиви.

— Стиви. — Лари надникна откъм шофьорското място, като се подпираше с ръка на покрива на количката. — Искам да те помоля да не казваш нищо на хората, които са в къщата, поне за момента. Разбираш ли ме?

— Опасяваш се да не настане паника. Искаш районът да е чист, за да може да се направи разследване — каза Стиви.

— Точно така. Много добре, Стиви.

— Стиви — подхвана Пикс. — Ще те заведа в моя апартамент…

— Ако ме заведеш горе, другите ще се досетят. Ще се прибера в стаята си. Добре съм. Мога да се справя.

Лари кимна.

— Идеално. Прибери се в стаята си и си легни, Стиви. Не мърдай от там, по-късно ще намина да те видя. Ще си ни нужна.

Стиви се измъкна внимателно от количката, краката я държаха. Пикс понечи да я подхване през раменете, но тя отказа помощта й. Този път общата стая й се стори страшно ярка. Червените стени сякаш пулсираха, а лосът имаше гротесков вид. Джанел си бе тръгнала, но Ели и Дейвид все още бяха на канапето — смееха се, допрели стъпалата си едни в други. Замлъкнаха при влизането на Пикс и Стиви.

— Какво става? — попита Ели. — Загазил ли е Хейес?

— Не — отвърна тихо Пикс.

Дейвид наблюдаваше Стиви. Опитваше се да премине през празното й изражение и да проникне в мислите й.

— Ще си лягам — каза Стиви и се извърна.

Дейвид я проследи с поглед. Секунда по-късно телефонът му изчурулика.

— Някой е забелязал хеликоптер — каза той на Пикс.

— Чух нещо много странно — подхвърли Ели.

— Пикс, тук ще кацне ли хеликоптер — попита Дейвид.

— Всичко е наред.

Стиви изтича горе и влезе в стаята си. Затвори вратата и се облегна на нея. Главата й се удари в закачалката. Тръгна към кофата за боклук, защото й се пригади. Гаденето обаче отмина. Легна си с дрехите и се зави.

Бяха се качили в планината шестима, сега бяха петима.

Може би трябваше да направи опит да заспи…

Шок. Навлизаше в такова състояние. Надигна се. Хартия. Трябваше й лист хартия. Отиде до бюрото и взе тетрадката си по анатомия. Трябваше да опише всичко, сега, докато спомените й са пресни. Какво бе видяла? Какво знаеше? Просто запиши всичко, без да се замисляш върху значението на фактите.

Някой почука. Вратата се отвори със скърцане, преди Стиви да успее да каже нещо.

— Здрасти — каза Дейвид. Вече не изглеждаше в добро настроение. — Какво става?

— Аз не мога…

Стиви се приведе над тетрадката и сбърчи вежди.

— Какво правиш?

— Не мога… да говоря.

— Какво?

— Така ще си повредя спомените — отвърна нервно тя.

— Нещо става. Хеликоптер се вика само в определени случаи. Освен това имаш вид на човек, на когото са източили литър и половина кръв. Какво става, по дяволите?

— Остави ме. Сега трябва да пиша. Историите могат да се променят инцидентно, ако човек се разприказва, така че ще си мълча. Моля те, затвори вратата.

Дланта й потреперваше. Тя я сви в юмрук и я мушна под одеялото. Дейвид бавно отстъпи назад. Излезе и затвори вратата.

Стиви напъна мозъка си. Просто изброй нещата. Какво видя. Стиви? Пиши! Всичко започна в четвъртък.

По-детайлно, Стиви. Подреди го.

Настана шумотевица — и вън, и вътре. Чу бученето от хеликоптер, докато отлиташе, а в дневната ехтяха гласове. Сложи си слушалки, за да се изолира. Информацията се движеше и скоро всичко щеше да е в безпорядък. Време бе да събере мислите си. Когато се убеди, че е записала каквото знае, откъсна листа. Стана, извади червеното си палто от гардероба и го облече, търсейки утеха от твърдата изкуствена материя. Мушна в левия джоб едно хапче ативан, а в десния — сгънатия лист. Седна на ръба на леглото, с ръце в скута, и зачака. Лари я намери в тази поза.

Някъде около час по-късно — бе загубила точна представа за времето — Стиви профуча като призрак през общата стая, без да спира погледа си върху другите. Отвън, изглежда, имаше навсякъде червени и сини лампи, които примигваха иззад дърветата, озаряваха небето и хвърляха странни сенки наоколо. Температурата сякаш бе спаднала с десет градуса. Нейт чакаше в компанията на Пикс. Беше блед и гледаше с празен поглед.

Лари подкара към Голямата къща. Докато седяха отзад в количката, Стиви и Нейт се топлеха един друг, макар и без да се докосват. Под портика бе паркирана полицейска кола. Полицаят вътре вкарваше информация в компютъра си. В закритото пространство имаше и други полицаи. Неколцина учители се бяха събрали на балкона и проследяваха случващото се. Марис и Даш седяха до масивната камина във фоайето. Марис хлипаше, а Даш се взираше оцъклено в телефона си.

— Може да повърна — обяви Нейт.

— Дишай дълбоко — каза Стиви и стисна ръката му. — Заедно с мен.

Седнаха в долната част на голямото стълбище.

— Номерът е — каза Стиви — да направиш издишването по-дълго от вдишването. Така че ще вдишваме четири секунди, ще задържаме седем и ще издишваме осем. Давай, заедно с мен. Аз ще броя. Едно, две, три, четири…

Нейт задиша в ритъма на Стиви. Забавиха реакцията и страха.

Имаше нещо странно в тревогата на Стиви — когато срещнеше някого, който е по-напрегнат от нея, тя постигаше равновесие. Направи това откритие преди няколко години, когато заседна в асансьор по време на една от малкото почивки на семейство Бел. Хотелът бе двайсететажен. Стиви и една жена се качиха на осемнайсетия етаж. Вратите се затвориха и асансьорът заслиза. Тогава кабинката внезапно пропадна няколко метра, потрепери и спря. Сърцето на Стиви едва не изскочи от устата й, но когато паникьосалата се жена запищя и се сви в ъгъла, се зароди нещо ново. През следващия половин час жената седеше на пода, обляна в сълзи, трепереща. Стиви успя да я успокои и след като техниците ги измъкнаха, тя преливаше от благодарност към Стиви, даже й купи огромно парче торта и кафе от кафенето във фоайето.

Вероятно бъдещето й бе в това да общува с хора, които са преживели травматизиращи събития. Тя щеше да работи с тях, да ги успокоява, да ги отвежда на места, където може да се разговаря на спокойствие.

— Нейт — Стиви отново стисна ръката му, — коя е любимата ти книга?

— Какво?

— Просто ми кажи коя е любимата ти книга. Но не се замисляй много-много. Кажи ми заглавието на книга, която харесваш.

— „Хобит“.

— Какво ти харесва в нея?

— Всичко.

— Кажи едно нещо. Затвори очи, замисли се за „Хобит“ и ми кажи какво ти харесва.

Нейт затвори очи. Мускулите на лицето му леко се отпуснаха.

— Облата врата на къщата на Билбо. Четох книгата като малък и винаги се сещах за вратата.

— Чудесно. Задръж тази врата в съзнанието си. Билбо също. Да подишаме отново. Четири вдишване, седем задържане, осем издишване.

Малко по-късно Нейт видимо се успокои. Раменете му се отпуснаха, притеснението от гаденето изчезна. Той издиша за последен път, отвори очи и погледна Стиви.

— Добре — каза той и кимна. — Добре. Какво ще се случи? Какво се случва? Стиви, какво се случва, по дяволите?

— Ще ни питат какво сме видели.

— Аз не съм видял нищо. Дори не знам какво става. Казаха, че Хейес е мъртъв.

— Имах предвид как е минал денят. Те трябва да установят фактите.

— Но какво е станало? Как е умрял Хейес?

— Не знам — каза Стиви и си представи онзи капак в тунела. Почувства го в ръката си, докато балансираше върху една от тънките пречки на стълбата. — Важно е да не си измисляме. Бъди ясен. Просто им кажи каквото знаеш.

— Добър съвет. — Лари стоеше пред тях. Приклекна и погледна Нейт, после се извърна към Стиви и кимна одобрително. — Това момиче има глава на раменете си. Полицията трябва да се запознае с фактите.

Един от полицаите извика Нейт по име и го покани да влезе във фоайето. Лари седна до Стиви.

— Как си?

— Записах част от нещата. — Тя му показа бележките. — Това си спомням.

Лари зачете листа. Очите му мърдаха, минавайки от ред на ред.

— Хубаво. — Върна й листа. — Добре се справяш.

— Знаеш ли какво е станало? — попита Стиви.

Лари поклати глава.

— Не знаеш? Или не можеш да ми кажеш?

— Готови са да те изслушат — каза един от полицаите и поведе Стиви към офиса на охранителите.

Ето на`, следеше криминален случай отблизо, даваше показания, изобщо преживяваше това, което бе копняла да преживее.

Не се бе изисквало нищо друго, освен някой да умре.