Мистерия в “Елингам”

5

След като известно време се бори със сълзите, взирайки се с премрежен поглед в лекарствата, преди да ги прибере в едно от чекмеджетата, Стиви излезе от стаята си и видя, че Джанел Франклин е пристигнала. Нейт не се мяркаше никъде. Джанел бе по-ниска, отколкото Стиви очакваше. Тя носеше червен гащеризон на цветя. Косата й, която бе вързана на плитки, бе покрита с шал със златист цвят. Лекият й парфюм се носеше във въздуха, когато се втурна да прегърне Стиви.

— Тук сме! — възкликна тя, стискайки ръцете на Стиви. — Тук сме! Родителите ти тук ли са?

— Тръгнаха си преди няколко минути. А твоите?

— Не — отвърна Джанел. — Днес са дежурни, официалното сбогуване бе по-рано през седмицата. Семейни вечери, срещи с приятели и пикник имаше…

Джанел бърбореше с радост за множеството събития, предшестващи заминаването й. Тя бе от голям род, повечето от роднините й живееха в Чикаго и из Илинойс. Имаше трима братя, двама учеха в Масачузетския технологичен институт, третият — в „Станфорд“. Родителите й бяха лекари.

— Ела да видиш стаята ми!

Тя сграбчи Стиви за китката и я поведе към съседната стая, която се оказа с огледално разпределение. Гърбовете на камините бяха долепени.

— Вероятно ще ми е нужно още пространство — обяви Джанел, — но може да използвам масата в общата стая. Пикс ми разреши да запоявам там. Не е за вярване, че сме тук!

— Така е — потвърди Стиви. — Леко ми се вие свят.

— Може да е от надморската височина. Все пак не сме много високо. Най-високият връх във Върмонт достига едва около хиляда и петстотин метра. Над две хиляди метра е проблемно, но ти можеш да компенсираш по-ниските нива на кислород, пиейки повечко вода. Ето.

Тя отвори сака си, извади бутилка с вода и я тикна в ръцете на Стиви.

— Май е от нерви — отвърна Стиви.

— Нищо чудно. Водата и в този случай помага. Помага и дълбокото, бавно дишане. Пийни.

Стиви отвори бутилката и отпи голяма глътка, както бе инструктирана. От вода глава не боли.

— Нейт тук ли е? — попита Джанел.

— Тук някъде е. Май се качи на горния етаж.

— Как е той на живо?

— Както при съобщенията, които пише — каза Стиви.

— Е, вече ще общуваме на живо. Хайде, да отидем да го видим.

Джанел изцяло промени духа на къщата. Тя бе движение, тя бе действие. Стиви се понесе по петите й. Минаха по коридора и изкачиха тясното вито стълбище. Нейт бе в „Минерва 4“, стаята в началото на коридора. Вратата бе затворена, но вътре се чуваше шум.

Джанел почука. Не последва отговор, затова тя прати съобщение.

Малко по-късно вратата се открехна и се появи издълженото лице на Нейт. Той се поколеба, после въздъхна и отвори вратата, за да ги пусне да влязат.

— Ти прегръщаш ли се? — попита Джанел.

— Ами… не — отвърна Нейт и отстъпи назад.

— Тогава без прегръдки.

— Поздрав с вдигане на ръка? — попита Стиви.

— Става.

Стиви го поздрави.

Стаята на Нейт бе идентична на техните, само дето вече бе в пълен безпорядък. На пода имаше купища книги и кабели. Той подреждаше книгите си, както бе направила Стиви.

— Безжичният интернет тук е зле. Мобилната мрежа също.

Той срита кабелите с крак.

— Не съм пробвала още — каза Стиви.

— Е, не стават.

Кашонът до Стиви като че ли бе пълен с… резервни части. Какви ли не. Крака на стол, някакъв метален диск. Джанел се приближи и погледна.

— Какво е това? И ти ли конструираш?

Нейт се спусна към кашона, сякаш за да го предпази.

— Ходя на… битпазари. — Махна някак извинително с ръце. — Колекционирам разни неща. Часовници например. И други.

Затвори капака на кашона, с което явно искаше да покаже, че не му се говори на тази тема.

Стиви хареса наперената позитивност на Джанел, както и затвореността на Нейт. Тя притежаваше частици от тези две качества, и то в комфортна комбинация.

— Обиколката започва! — провикна се отдолу Пикс. — Те чакат отвън! Хайде, деца!

Нейт изглеждаше разколебан, но Джанел не се притесни изобщо.

— Мисля, че е задължителна — каза тя.

Джанел, Нейт и Стиви излязоха на двора, където голяма група хора тъпчеха напред-назад в очакване на сигнала за тръгване. Хейес и Ели, които бяха второкурсници, очевадно не бяха задължени да се включат в обиколката.

Изглежда, групата бе минала от къща на къща, за да събере учениците, а „Минерва“ бе последната спирка. Стиви огледа своите съученици първокурсници. Не си спомняше какво точно бе очаквала — дали бе смятала, че учещите в „Елингам“ ще носят лабораторни престилки или ще изглеждат като Ели.

Като цяло те приличаха на обикновени гимназисти. Имаше деца с перфектни прически, които се бяха събрали заедно благодарение на странната алхимия, събираща хората с идеална лъскава коса. Едно от момичетата бе със скъпа рокля на червено и бяло каре, очила, наподобяващи котешки очи, с очна линия, маркова червена чанта и елегантна червена шапчица. Тя беше най-официално облечената и токовете й потъваха дълбоко, докато крачеше в тревата. Друго момиче бе със зелена коса и фланелка с емблемата на НАСА; управляваше сръчно инвалидната си количка по неравния терен. Трето бе с подстригана късо черна коса, бледа кожа и яркочервено червило — приличаше на филмова звезда с безформената си, но определено модна сива рокля и широкия черен колан. Момиче с хиджаб на цветчета снимаше кампуса с телефона си. Едно от момчетата така и не свали слушалките си по време на обиколката.

Най-отпред вървеше ученик, на име Казим Базир, който говореше бързо и разпалено. Казим имаше будни очи, а тонът му бе като на продавач, който се опитва да ти пробута собствения ти западнал планински имот.

— Академията „Елингам“ е строена между двайсет и осма и трийсет и шеста година от Алберт Ксавие Елингам и съпругата му Айрис — каза Казим. — Дясната част на кампуса, където са нашите къщи, е известна като мокрия кампус, защото там потокът свива, минавайки по границата на имота. Игрищата, класните стаи и повечето от другите сгради са в сухия кампус. Естествено, влага няма никъде…

Никой не се засмя. Сериозна тълпа.

Академията изглеждаше великолепно на слънчевата светлина. Това никой не можеше да го отрече. Светлината наподобяваше капчици дъжд, увиснали във въздуха. Децата наобиколиха фонтана, който бликаше весело насред поляната, създавайки своя екосистема от дъги. Слънчевите лъчи достигаха до всяко кътче на тухлените сгради. Те сякаш караха гаргойлите[4] да се усмихват. И правеха така, че статуите… е, всъщност нищо не правеха със статуите, само разкриваха огромния им брой.

— Дали тези ще престанат да са толкова зловещи в течение на времето? — попита Нейт, докато подминаваха поредната групичка от голи гърци или римляни.

— Надявам се, че не — отвърна Стиви.

Казим поведе учениците по пътеките, посочваше сградите и изясняваше какво е предназначението им. Алберт Елингам бил голям почитател на гръцката и римската култура. Това си проличаваше по имената на сградите — „Евномия“[5], „Гений“[6], „Юпитер“, „Кибела“, „Дионис“, „Астерия“ и „Деметра“.

Докато прекосяваха полянката, Стиви стрелна с поглед Голямата къща. Нейното име бе простичко и точно. Голямата къща бе герой в тази история — първата сграда, построена в имота. Нейното предназначение бе да задоволява прищевките на живеещото в нея семейство, като в същото време служи за център на обучителната институция. От тук Айрис и Алис Елингам тръгнали в онази утрин, минавайки точно по тази алея. Стиви преброи прозорците на втория етаж.

— Какво има там? — попита Джанел. — Защо се вторачи така?

— От там — подхвана Стиви, посочвайки двата прозореца от лявата страна, — от там Флора Робинсън е наблюдавала в нощта на отвличането.

— Коя е Флора Робинсън?

— Приятелка на семейство Елингам. Най-добрата приятелка на Айрис Елингам. Тя дълго време е била под подозрение, защото е разказала странна история. Казаното от нея по време на разпита е било наистина необичайно.

Нямаше време да обсъждат Флора и нейната история. Групата ученици напредваше към библиотеката — каменна сграда с вид на църква, която имаше големи розови прозорци, кула и заоблени отгоре червени двойни врати.

— Нарочно е избрана такава архитектура — обясни Казим. — Алберт Елингам казвал, че знанието е неговата религия, а библиотеките са неговата църква, така че построил църква.

Вътре бе хладно и спокойно. Светлината се оцветяваше, струейки през витражите. Всички сгради бяха впечатляващи, но тази изпъкваше с величието си. Имаше вътрешна тераса, която изпълваше почти половината пространство, но отвъд нея всичко се отваряше и човек можеше да види рафтовете с книги три етажа по-нагоре. Вити стълби от ковано желязо водеха към другите нива. Тази сграда бе редно да е най-тиха и спокойна, но в нея имаше нещо… Стиви се позамисли, търсейки точната дума. Диво? Своенравни вихрушки свистяха под покрива. Железните лози като че ли наистина пълзяха нагоре по стълбите. Влетялата отнякъде библиотекарка се задъхваше. Тя носеше професионална мотоекипировка, по късата й черна коса имаше останала следа от каска.

— Здрасти! — изпухтя тя, като се мъчеше да успокои дишането си. — Аз съм Киоко Оби. Вашата библиотекарка. Освен това ръководя клуб за мотористи. Тук никой не е само с един ангажимент. Съжалявам. Секундичка само…

Тя отпи голяма глътка от бутилка с вода с логото на „Елингам“.

— Разполагаме с около половин милион книги — каза тя. — Тук и в хранилището. Имаме достъп до милиони други, дигитални. Партнираме си с повечето от библиотеките на университетите от „Бръшляновата лига“, така че няма да е изхвърляне, ако кажа, че можем да ви осигурим каквото пожелаете. Работата ми е да ви намирам книги.

Стиви се замисли върху казаното от библиотекарката. Едно от предимствата да живееш в Питсбърг е, че можеш да ползваш библиотека „Карнеги“, която е една от най-добрите в страната. Тя бе вземала много книги и материали от там. Но тук вероятно имаше неща, свързани със случая, които няма как да се открият другаде. Стиви искаше да остане, но Казим ги поведе към една голяма конусовидна палатка.

— Това е юртата за учене — обяви Казим и дръпна назад парчето тежък плат, служещо за врата.

Подът на юртата бе застлан с красиви вълнени килими, върху които лежаха купища възглавници.

— Доста хора спят тук — каза Казим. — Мястото е за учене, но… може да се използва и за друго.

Момичето с бледата кожа се подсмихна лукаво. Едно момиче с къса сребриста коса, която бе щръкнала над челото, се мотаеше наблизо. Носеше очила с кръгли рамки и бял гащеризон, под който се виждаше къс потник. От няколко минути се мъкнеше подир Джанел, Стиви и Нейт. Слънцето надникна иззад облак и окъпа децата със силна лятна светлина. Момичето чукна с пръст очилата си и стъклата им потъмняха.

— Магия — каза то.

— Потъмняващи лещи — отвърна Джанел с усмивка. — Фотохроматични.

— Ви Харпър-Томо — каза момичето с очилата на Джанел и протегна ръката си. — А магия съм аз.

Нещо сякаш проблесна между двете и за момент Стиви се панира. Тя току-що се бе срещнала с Джанел, която преспокойно можеше да й стане близка приятелка, а вече друг се намесваше в схемата.

Тази мисъл бе доста шантава.

Стиви се опита да я пропъди от съзнанието си и да се фокусира в черешката на тортата, тоест в посещението на Голямата къща — бившата резиденция на семейство Елингам. Бе разгледала доста снимки на сградата, както и архитектурните проекти. Историята също й бе добре позната. Но Казим ги поведе в друга посока.

— Няма ли да влезем? — попита Стиви.

— В края на обиколката! — каза той и ги преведе покрай стената на градината, през една поляна, към широка модерна постройка от камък и дърво. Покривът й бе висок, заострен като на планинска хижа.

— Това е Хамбарът на изкуствата — обяви Казим. — Единствената сграда, добавена впоследствие към кампуса. Непрекъснато се разраства. Даже в момента правят пристройка.

От едната страна земята бе разкопана и стената изглеждаше нова. Стиви нямаше как да не забележи, че сградата граничи с градината — знаменитата градина с езерото, където Елингам е предал откупа.

Портата на градината бе отворена, през нея минаваха хора с каски на главите. Стиви проточи врат, за да огледа по-добре, но групата вече вървеше към Хамбара на изкуствата. По-късно щеше да влезе там.

— Хамбарът на изкуствата не е само за изкуства — каза Казим, крачейки заднешком. — Всякакви занимания има тук. Йога, танци, срещи, учебни курсове.

Казим се разгорещи още повече, когато подхвана темата за екологичната конструкция на Хамбара, подовете от бамбук и компостирането на фекалиите в тоалетните. Стиви нервничеше. След лекция за канализацията, която сякаш продължи час, се насочиха към Голямата къща.

Когато влязоха вътре, Стиви затаи дъх. В средата на къщата имаше огромно фоайе, към което гледаха вътрешните балкони на горните етажи. Главното стълбище излизаше на балкона на втория етаж, а от там се виеше елегантно до третия етаж. В горната част на стената на първото ниво на стълбището имаше голяма картина на известния художник и близък приятел на семейство Елингам Ленард Холмс Неър. На нея бяха изобразени езерото и наблюдателницата през нощта. Стилът бе малко фантастичен. Айрис и Алберт изпъкваха на предан план — митични фигури в сини и жълти краски. Късата черна коса на Айрис като че ли се разстилаше назад, виейки се около клоните на дърветата. Лицето на Алберт Елингам се сливаше с пълната луна, която висеше над наблюдателницата и обливаше със светлина езерната повърхност. Двамата гледаха в противоположни посоки, израженията им бяха напрегнати, очите — разтеглени, устите — почти правоъгълни.

Стиви бе виждала много снимки на тази картина. Онлайн тя не бе особено впечатляваща, но на живо приковаваше веднага вниманието. Смущаваща бе. Като че ли нещо витаеше в сенките зад наблюдателницата. Бе нарисувана две години преди отвличането, но сякаш предсказваше надвисналата гибел и участието на обсерваторията в нея.

Картината изпъкваше над всичко останало.

— Запознайте се с Лари — рече Казим и представи мъжа, който седеше зад голямо бюро до входната врата.

Беше възрастен, с прошарена, късо подстригана коса.

— Аз съм Лари охранителя — каза той. — Така ми викат всички. Отговарям за охраната на „Елингам“. Вече знам имената ви. Такава ми е работата, да ви проуча, преди да сте пристигнали.

— Лари охранителя познава всички! — заяви Казим.

Лари охранителя не се впечатли от тази вметка.

— Тук сте на сигурно място, но ако все пак се случи нещо, можете да натискате сините бутони в кампуса и на някои от осветителните стълбове вън. Правилата не са строги, но трябва да ги спазвате. Ако не ги спазвате, се появявам аз. Живея в къщичката до портала, така че винаги съм налице. Ако някъде пише „не влизайте“, това значи, че наистина не трябва да влизате. Не означава, че трябва да проникнете, защото някой ви е предизвикал или защото други хора са го правили. Част от старите съоръжения вече се рушат. Ако влезете, може и да не излезете. Случвало се е да издирваме деца дни наред; намирали сме ги изтощени и ужасени, а после сме ги изключвали от училището. Предупредих ви.

— Какво означава това? — попита тихичко Джанел, когато Казим ги поведе към едно от предните помещения. — Старите съоръжения се рушат?

— Имаше предвид тунелите — обясни й Стиви. — И тайните проходи.

От дясната страна на входната врата, срещу бюрото на Лари, имаше всекидневна с прекрасни пана, на които бяха изобразени виещи се лози и рози, и всичко това сред фини гипсови орнаменти със сребрист цвят. Мебелите бяха тапицирани с виолетова коприна, подът — застлан с дебел килим. Всички тези старинни неща семейство Елингам бе внесло от град Лион във Франция.

Следващото помещение, балната зала, имаше двойна врата от стъкло в стил ар нуво. Вратата бе открехната, Стиви я бутна и влезе. Салонът бе с височината на два нормални етажа. Мраморните плочи на пода бяха черни и бели, с форма на шлифовани диаманти. Огледалата по стените стигаха до тавана и имаха изящни рамки от сребро. На паната бяха изрисувани музиканти със старинни костюми и маски. Дългите розови завеси сякаш бяха взети от някой театър. Таванът бе боядисан в светлосиньо, тип небе на здрачаване, съзвездията и съответстващите им фигури бяха позлатени. Представители на висшата класа на Америка танцували в тази зала през трийсетте години на миналия век.

— А това — подхвана Казим, докато ги водеше към масивна дъбова врата — е кабинетът на основателя на институцията.

Кабинетът бе огромен, висок два етажа, но за разлика от ечащата основна зала, подът тук бе застлан от край до край с плътен мокет в зелено, над който лежаха персийски килими. До камината бе просната кожа от леопард с глава, крайници и опашка, от която много хора биха се притеснили. Прозорците стигаха до тавана и бяха затулени от тежки сатенени драперии. В горната част на помещението имаше рафтове с книги, до които водеше специална рампа.

Камината бе облицована с розов мрамор. Двете масивни бюра заемаха голяма част от вътрешното пространство. Върху едното лежаха шест черни телефона с шайба. Имаше глобус, на който според Стиви вероятно присъстваха отдавна несъществуващи страни, както и голям дървен шкаф и странен апарат с тръби — Стиви знаеше, че това е диктофон. Старинните диктофони играеха важна роля в множество криминални истории.

Тук, на това място, Алберт Елингам изготвил плана за спасяване на семейството си. Парите за откупа били преброени на пода. На Стиви не й се искаше да напуска кабинета.

Но групата ученици бе насочена обратно към фоайето. Мъж с костюм на синьо-бяло райе и тениска на Железния човек изприпка надолу по стълбите. Светлорусият му перчем се люшкаше на всяка крачка.

— А сега — каза Казим — да ви представя директора на училището доктор Чарлз Скот!

— Здравейте, здравейте! — провикна се той. — Аз съм доктор Скот. Можете да ме наричате Чарлз. Добре дошли в новия ви дом. Казвам, че съм директор на училището, но възприемам себе си като главен обучаем…

— Мили боже — промърмори Нейт.

— Тъй като сте в края на обиколката си — подхвана Чарлз, — трябва да кажем нещичко за Алис. Алис Елингам е дъщерята на основателя Алберт Елингам. Алис е патронът на нашето училище и всяка учебна година започва с благодарствени думи към нея. Така че да кажем едно благодаря на Алис.

В първия момент децата не можаха да се усетят, чак когато господинът размаха ръка, разбраха, че става въпрос за нещо сериозно. Накрая всички зашепнаха: „Благодаря ти, Алис“.

— Това беше култово — подхвърли Нейт, когато излязоха на поляната, където се подготвяше пикник. — Защо благодарихме на мъртво момиче?

— Такива са правилата — обясни Стиви. — Училището принадлежи на Алис Елингам, стига тя да се появи някога. На практика тук сме на нейни разноски, така че трябва да й благодарим. Тя ни подкрепя.

— Но тя е мъртва — измърмори Нейт.

— Вероятно, да — продължи Стиви. — Била е отвлечена през трийсет и шеста година. Но този имот е неин… ако е жива и ако се появи. Възможно е да е жива.

— Ама сериозно ли? — попита Джанел. — Мислех си, че всичко е измислица.

— Сериозно — потвърди Стиви.

— Казваш, че знаеш доста по въпроса? — рече Ви, която се бе присламчила към тях.

— О, Стиви знае всичко — каза Джанел. — Хайде. Разказвай.

Стиви имаше странното чувство, че настояват да направи номер, сякаш е куче, умеещо да борави с айпад. От друга страна, сега разполагаше с публика, която искаше от нея да разказва за любимите й неща, а това бе хубаво, още повече че досега не й се бе случвало. Слънцето грееше, тревата бе мека, а всичко наоколо бе свързано с убийството.

Крачеха към поляната, оградената със стена градина бе точно зад тях. Стиви погледна през рамо. Градинската врата все още бе открехната, а наблизо нямаше други хора.

— Елате — каза тя. — Ще ви покажа.

— Позволено ли е да се влиза там? — попита Нейт.

— Отворено е! — отбеляза Ви и пристъпи напред.

Вратата бе тежка, черна на цвят, и минавайки през нея, човек изпитваше странно усещане. Влязоха в тучна градина, оградена от високи дървета, които растяха на еднакви разстояния едно от друго. Тревата бе великолепна, с наситено зелен цвят. В единия край се издигаше Голямата къща, ниска каменна площадка водеше към моравата. Имаше фонтанчета и богато декорирани скамейки и сандъчета с цветя. Това бе аристократична градина, създадена от хора, които са проучвали градините на кралските дворци в Англия и Франция. Но едно нещо се набиваше на очи.

По-голямата част бе просто дупка, обрасла с буйна трева.

— Какво е това, по дяволите? — попита Нейт.

— На това място — каза Стиви — е имало езеро. Айрис Елингам е била шампионка по плуване. Тренирала тук. Алберт Елингам отклонил един поток насам, за да се пълни езерото с вода. А до онова там се е стигало с гребни лодки.

Тя посочи хълмчето в средата, върху което се издигаше постройка със стъклен купол.

— Похитителите го накарали да хвърли парите там — обясни тя. — След отвличането на Айрис и Алис Алберт бил затрупан с какви ли не теории. Доколкото знам, един медиум му казал, че Алис е в езерото, така че той го пресушил. Нямало я. Но той така и не пуснал отново водата. Вероятно езерото предизвиквало у него мъчителни спомени за случилото се. Оставил нещата така.

— На картата мястото е отбелязано като „подводната градина“ — каза Ви. — Сега разбирам защо.

— Разясни ми това за мъртвото дете — настоя Нейт.

Стиви започна да обяснява;

— Положението е следното… Училището и цялото имущество на Елингам принадлежат на Алис, но Елингам осъзнавал, че тя не е между живите, макар че не можел да го признае пред себе си. Две години по-късно той отворил отново училището.

— И са дошли ученици? — учуди се Ви. — След убийствата?

— Имаме единичен случай — отговори Стиви. — Освен това върлувала Голямата депресия. А и училището било от най-известните в Америка. Безплатно, спонсорирано от един от най-богатите хора в страната… сериозна работа. Да не говорим, че никой не вярвал, че похитителите ще се осмелят да ударят отново. Те били взели каквото можело да се вземе. Идеята била училището да е нещо хубаво, за да се върне Алис. Алберт Елингам искал в него да кипи живот. За да… има с кого да си играе Алис.

— Много тъжно — отбеляза Джанел. — Мило, но… тъжно.

— Колко милиона жени казали, че те са Алис? — попита Нейт. — Във времената, когато не е имало ДНК тестове, всяка жена е можела да се представи за Алис.

— Прав си — каза Стиви. — Но Елингам имал план. Бавачката на Алис била предана на семейството. Тя отказала да даде каквито и да е подробности за детето. Елингам имал папка с тайна информация за Алис, така че измамниците лесно можело да бъдат хванати.

— Какво? Родилно петно?

Стиви сви рамене.

— Там е работата, че никой, освен хората, стоящи начело на тръста, не знае, а те не могат да наследят. Те са пазителите на Алис. Всъщност сега може да се използва ДНК анализ, така че тайната информация на практика не е от значение.

— Хубаво е човек да знае, че ще учи в най-ужасяващото училище в Америка — подхвърли Нейт. — Да тръгваме. Гладен съм, освен това съм почти сигурен, че не е позволено да се влиза тук.

— Пак повтарям, вратата бе отворена — каза Ви.

— Да, май трябва да се махаме — каза Джанел. — Но всичко това е удивително.

Наистина бе удивително. По редица причини.