Мистерия в “Елингам”

20

Домашният арест приключи в три часа.

Изглеждаше съвсем естествено бдението да се проведе в юртата. Не беше обявено, мероприятието не бе официално. Хората просто започнаха да се събират там, настанявайки се на прашните възглавници на пода и на разнебитените стари фотьойли и канапета. Цареше смут, зареден сякаш с електричество — всички говореха тихичко, но едновременно и се създаваше ниско жужене. Донесоха храна. Имаше чипс, бонбони и някакви закуски.

Стиви отиде там в компанията на Джанел и Нейт. Ви, която ги чакаше пред вратата, обви ръце около врата на Джанел. Двете изглеждаха много близки.

Веднага щом влезе, Стиви осъзна, че привлича любопитни погледи. Мнозина се извръщаха да я погледнат, както до неотдавна се извръщаха след Хейес. Те знаеха, че тя е била Там.

Марис и Даш бяха заели специално място — най-голямото канапе в дъното. Неколцина ученици бяха насядали пред тях на пода. Марис бе облечена в черно — клин, тесен пуловер и златист колан. Малко приличаше на Жената котка. Даш бе със същата торбеста риза и се бе свил така, че коленете му почти опираха в гърдите. Марис не спираше да плаче. Виждайки Стиви, тя вдигна ръце.

— Стиви! — каза тя. — Нейт!

Стиви се отправи към тях. Марис се пресегна и хвана дланта й.

Стиви се зачуди дали този жест е искрен, драматичен или искрено драматичен. Чувстваше се много уморена, но в същото време и много бодра. Някаква странна вина я преследваше с настойчивостта на миризма.

— Говори ли пак с полицаите? — попита Даш. — Ние и двамата говорихме.

— Да — отвърна Стиви.

— Казаха ли ти нещо?

— Интересуваха се много от машините за мъгла.

— Да — каза Марис. — И при нас бе същото. Питаха и къде сме били и в колко часа сме се прибрали.

— Ти по кое време си тръгна? — попита небрежно Стиви. — Така де, той трябваше да се прибере в къщата навреме.

— Малко преди единайсет — каза Марис. — Той си тръгна, аз също.

Даш гледаше вцепенено.

— Съжалявам — промърмори Стиви. — Миналата година заедно ли работихте по „Краят на всичко“?

— Не — отвърна Даш. — Онзи проект бе изцяло негов. През лятото успя от нищото да направи нещо. Щеше да стане звезда, нали? Аз лично съм убеден в това. Щеше да отиде в Холивуд и да се занимава с кино. Притежаваше страхотни актьорски качества.

— Точно това си казах и аз, когато се срещнахме — намеси се Марис. — Звезда, звезда, звезда.

Стиви реши да не посочва, че Хейес вече бе нещо като звезда, когато Марис се запозна с него.

— Беше честен — продължи Марис. — Беше най-честният човек, когото познавам. Затова играта му бе толкова добра.

— Честен? — учуди се Стиви.

— Е, не точно честен. Чист. Е… необременен. Веднага щом се запознахме, ми се прииска да станем гаджета.

Тя замлъкна и се вторачи в ноктите си. Секунда по-късно вдигна рязко глава. Стиви се извърна, за да види какво е привлякло вниманието й. Гретхен бе влязла в юртата.

— Тя — изсъска Марис — е кучка.

— Била е гадже на Хейес, нали? — попита Стиви.

— Тя го нарани. Виж я само.

Гретхен всъщност изглеждаше съкрушена и плачеше.

— Онова с Бет бе просто шоу — отбеляза Марис. — Знам какво говорят хората, но така си беше, просто шоу.

Просто шоу. Тази фраза накара Стиви да си спомни нещо, което бе обмисляла, но не бе успяла да изрази с думи. Цялата работа изглеждаше… не точно нагласена, но… определено в нея се усещаше елемент на показност. Те работеха по създаването на шоу програма. А начинът, по който Хейес се върна, и това, че не искаше Марис да идва с него… Вторачените драматични погледи…

Джанел, която бе в другия край на помещението, махна на Стиви. Тя, Нейт и Ви се бяха скупчили край компютъра на Нейт. Дейвид също бе там, беше дошъл по някое време.

— Отново Джърмейн Бат — каза Нейт и завъртя лаптопа така, че и Стиви да види.

Тихата, всевиждаща Джърмейн Бат бе написала статия, в която се засягаше въпросът за липсващия сух лед. Новината се разпространи бързо — другите се бяха вторачили в телефоните си.

— Сух лед? — измънка Джанел. — Така ли е станало? Така ли е умрял Хейес? Затова им е трябвала картата ми?

— Как може да умреш от сух лед? — попита Нейт.

— Получава се отравяне с въглероден двуокис — обясни Джанел. — В тясно пространство сухият лед измества кислорода. Хейес взел ли е сух лед?

— Изглежда, точно това е станало — каза Стиви. — Чух нещо по въпроса, когато ме отведоха в Голямата къща.

Джанел смръщи вежди.

— Трябва да е взел голямо количество. А и това вещество е тежко. Много тежко.

Замислени, те потънаха в мълчание. Ви потърка дланта на Джанел.

— А сега какво? — попита Нейт.

— Едва ли ще се задържа тук дълго — отговори Стиви.

— Мислиш, че ще те изритат от академията? — попита Ви.

— Няма — възрази Нейт, който бе минал зад тях и бе приседнал на облегалката на канапето. — Никого няма да изгонят.

— Родителите ми ще дойдат да ме вземат.

— Че защо?

— Поначало не искаха да уча тук.

— Защо не са искали? — попита Ви.

— Защото… те си падат по нормалните неща. „Елингам“ не е нормално учебно заведение. Всичко тук предизвиква тревога у тях. Учениците са различни. Разрешиха ми да се запиша, защото академията е престижна и безплатна, но само чакаха удобен случай да ме изтеглят. А смъртта на един от учениците определено се брои за удобен случай. Така че скоро ще се махна от този пъстър, специален свят. Ще се върна в местния офис на Едуард Кинг и ще слушам хора, които вярват в извънземни, но не и в климатичните промени.

— Мили боже! — възкликна Ви. — Не може ли да се направи нещо по въпроса?

— Не знам. Ако изведнъж се превърна в кралица на бала… това би им харесало.

— Може би всички ще трябва да си тръгнем? — каза Нейт. — Може би ще затворят училището.

— Стига — каза Джанел. — Дошли сме тук да почетем Хейес.

— Това не означава, че не трябва да говорим за затварянето на училището — възрази Нейт.

Стиви чу, че някой от съседната групичка ученици прошепна „затварят училището“. Така е, животът ни връхлита бързо, а играта на развален телефон — още по-бързо.

Вратата на юртата се отвори и се появи Ели.

Тя се олюля, очевидно бе пияна, и вдигна Рута над главата си.

— Хейес е мъртъв! — викна. — Да живее Хейес!

Започна да надува саксофона.

Възгласът й не бе приет добре от присъстващите. За разлика от първата вечер в юртата, сега артистичните й номера не вървяха. Дейвид се надигна от канапето, отиде при нея и прошепна нещо в ухото й. Тя се отдръпна и засвири още по-агресивно. Той я подхвана с една ръка и се опита да я изведе навън, но тя се отскубна.

Няколко души от артистичната прослойка се струпаха около нея. В началото изглеждаше така, все едно се опитват да я спрат, но после някакъв тип заподскача в странен танц. Ели също заподскача. Присъедини се трети. Дейвид сви рамене и се върна на мястото си. Марис, която първоначално следеше с ужас в очите случващото се, стана и затанцува, размахвайки бясно ръце.

— Олеле! — Джанел едва успя да надвика шума. — Сега пък какво става?

— Това е вакханалия — каза Нейт.

Групата танцуващи засмукваше въздуха и енергията в помещението и това продължи, докато не дойде друга група — Лари, Чарлз, доктор Куин и двама униформени полицаи. Те не бяха настроени празнично. Шумът започна да стихва.

— Хей — каза Лари и вдигна ръцете си.

Ели пусна един тон с Рута.

— Елимънт — изръмжа Лари. — Би ли престанала!

Тя свали саксофона.

— Полицаите искат да ви кажат някои неща, поотделно на всеки. Ще отнеме няколко минути — обясни Лари. — Не се тревожете. Просто трябва да ви осветлим за случилото се. Сега се прибирайте.

— Вечерята ще бъде разнесена по къщите — каза Чарлз. — Още веднъж ще повторя, че можете да се възползвате от услугите на съветниците. Всеки, който се нуждае от помощ, да отговори на изпратеното от мен съобщение или да се обърне към някого от учителите.

Вече доста изнервени, учениците се разотидоха.

— Всеки трябва да разговаря с полицай — каза Дейвид, докато крачеха към „Минерва“. — И ти, и ти, и ти…

— Аз отказвам — заяви Ели.

— Пожелавам ти късмет с това решение — отвърна Дейвид.

— Не съм длъжна, а и не желая. Държавата ни не е фашистка.

— Не се плашете — намеси се Нейт. — Струва ми се, че те се опитват да разберат какво се е случило.

— А ти си пияна — каза Дейвид. — Кафе преди ченгетата?

Тя се изсмя и го блъсна в гърдите. Изненадан, той залитна и падна на земята.

— Пиян човек може ли да направи такова нещо? — попита тя.

— Определено да — каза той, докато се изправяше.

Изтупа дрехите си с длан.

Ели се заклатушка по пътеката. Бе много по-пияна, отколкото предполагаше Стиви в началото. При Ели никога нищо не бе ясно.

— Хайде — каза Джанел на Стиви, — да я хванем под ръка.

Джанел застана от едната й страна, после изчака Стиви да мине от другата.

— Сега да повървим заедно — каза Джанел. — Нали нямаш нищо против?

— Да повървим заедно — изфъфли Ели. — Защо не. Заедно. Заедно!

Поддържането на Ели изправена изискваше все повече и повече усилия.

— Знаеш ли — каза тя на Стиви, издишвайки в лицето й топъл винен дъх, — той ми каза да взема Рута. Той я взе, взе я.

— Добре — каза Стиви.

— Той обича изкуството. Повече, отколкото някои си мислят.

— Добре.

Дейвид крачеше отстрани, мушнал ръцете си дълбоко в джобовете. Явно заради факта че бе нокаутиран от Ели, нямаше нищо против Стиви и Джанел да се оправят с нея.

— Хей, Нейт, ти разбираш. Ти пишеш. Ясно ти е.

— Да — потвърди Нейт.

— Правиш това, което виждаш в главата си.

Тя опита да се потупа по главата, но не успя заради здравата хватка на Джанел.

— Вода — каза Джанел. — Трябва ни вода! А после кафе. И баня! Да, банята е добра идея!

— Баня! — промърмори Ели. — Ти разбираш! Вие всички разбирате! Без Стиви. Ти разбираш ли, Стиви?

— Разбирам — отвърна Стиви, макар че нямаше представа за какво говори Ели.

Успяха да внесат Ели вътре, без да забележи Пикс. Джанел се зае да напълни ваната. Знаейки, че за Ели къпането с дрехите не е нещо необичайно, те я накараха да влезе облечена във ваната.

Ели престана да дърдори, само отпиваше съсредоточено от кафето си. Беше в задоволително състояние няколко часа по-късно, когато дойдоха полицаите. Джанел, Нейт и Стиви вече бяха разпитани.

Всъщност Дейвид мина пръв. Разпитът, който се проведе в стаята му, продължи десет минути.

— Какво те питаха? — поинтересува се Стиви.

— Дали знам нещо за плана на Хейес. Споменавал ли е той нещо за тунела и за сухия лед. Е, не е. Тогава аз бях тук, двамата с Ели пушехме трева. Последното не го казах, а не знам тя какво ще каже, но предполагам, ще се разбере.

Ели бе поизтрезняла и не спомена за тревата. Сподели, че е учила в компанията на Дейвид.

След това умората от тежкия ден като че ли налегна всички едновременно. Обитателите на „Минерва“ поседяха известно време в дневната, после един по един се прибраха по стаите си. Ели си тръгна първа, последваха я Джанел и Нейт. Дейвид лежеше в хамака и се полюшваше леко.

— Значи, мислиш, че родителите ти ще те принудят да напуснеш училището?

— Ако не те, то училището — отвърна Стиви.

Дейвид изпъна краката си и платът на хамака се разтегна.

— Няма да те изхвърлят. Тук не постъпват така. Повярвай ми. Тествал съм системата.

— Някой да е умирал, когато си тествал системата?

— Нищо, сторено от теб, не е довело до смъртта на Хейес, нали?

— Не, но…

— Не съжаляваш за нищо?

Тя го стрелна с остър поглед. Той да не би да имаше предвид натискането им? Що за мръсен разговор бе това?

Нямаше намерение да участва в тази игричка.

— Лягам си — каза си тя и стана. — Лека нощ. Вероятно утре сутрин ще ме убият.

— По-добре не си прави шегички със смъртта — рече той, когато Стиви тръгна по коридора.

ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ

РАЗПИТ НА ЛЕНАРД ХОЛМС НЕЪР, ПРОВЕДЕН ОТ АГЕНТ САМУЕЛ АРНОЛД

17 АПРИЛ 1936 Г., 15,30 Ч.

МЯСТО: АКАДЕМИЯ „ЕЛИНГАМ“

С. А.: Господин Неър, трябва да ви задам още няколко въпроса.

Р. Х. И.: Изглежда, само с това се занимаваме тук.

С. А.: Длъжни сме да установим фактите. Доколкото разбрах, преподавали сте рисуване на учениците.

Л. Х. Н.: Само не ми напомняйте.

С. А.: Защо, какво е станало?

Л. Х. Н.: Това бе най-дългият следобед в живота ми. Опитах _Се да представя Макс Ернст на децата. Така се получава, когато Алберт ти е приятел. Той вярва, че децата трябва да се учат от най-добрите.

С. А.: Във въпросния ден контактувахте ли с ученичка, на име Долорес Епщайн?

Л. Х. Н.: Нямам представа. Децата ми изглеждат еднакви.

(Показана е снимка на Долорес Епщайн.)

Л. Х. Н.: Пак повтарям, децата ми изглеждат еднакви.

С. А.: Долорес е била много даровита ученичка. Мнозина от учителите са я смятали за най-умната тук.

(Господин Неър поглежда отново снимката.)

Л. Х. Н.: Като споменахте това, си спомних, че едно от децата изпъкваше на фона на останалите. Тя имаше прилични познания за гръцкото и римското изкуство. Тя трябва да е била. Косата й бе къдрава. Да, тя е май. Изчезналото дете, така ли?

С. А.: Долорес Епщайн за последно е била видяна на тринайсети следобед, тогава е взела книга от библиотеката. Засичали ли сте се и друг път?

Л. Х. Н.: Ами те непрекъснато обикалят. Нали разбирате, Алберт обеща да напълни училището с генийчета, но половина от учениците са деца на приятелите му и не блестят с кой знае какви качества. Другата половина вероятно стават, да. Честно казано, неколцина други също имаха проблясъци. Едно момче и едно момиче, не им помня имената. Май бяха двойка. Момичето бе с гарваново черна коса, а момчето приличаше малко на Байрон. Проявяваха интерес към поезията. По блясъка в очите им личеше, че са будни хлапета. Момичето ме пита за Дороти Паркър, което приех като добър знак. С Дороти сме приятели.

С. А.: Позната ли ви е тази вещ, господин Неър?

Л. Х. Н.: А! Търсих я под дърво и камък!

(Господин Неър посяга да вземе запалката, но ръката му е спряна.)

С. А.: Вещта представлява доказателство. Трябва да остане при нас.

Л. Х. Н.: Това е „Картие“, господин Арнолд. Къде я намерихте? Търся я от цяла вечност.

С. А.: В наблюдателницата, заедно с взетата от библиотеката книга и един молив.

Л. Х. Н.: Вероятно съм я забравил там.

С. А.: По нея имаше отпечатъци от пръстите на Долорес. Защо вашата запалка е била у Долорес?

Л. Х. Н.: Вероятно тя я е намерила.

С. А.: Не сте й я давали?

Л. Х. Н.: Защо да давам на дете запалка „Картие“?

С. А.: Не знам, господин Неър.

Л. Х. Н.: Непрекъснато губя разни вещи. Предполагам, че момичето е намерило запалката и е решило да я задържи, защото е хубава. Проява на добър вкус, предполагам. Ще ми я върнете ли?

С. А.: Да, но все още ни трябва. Сега да ви питам още нещо. Според вас защо госпожица Робинсън е влизала в личната заключена гардеробна на госпожа Елингам?

Л. Х. Н.: Причините може да са много. Те са близки приятелки.

С. А.: Това е станало на тринайсети вечерта, когато всички в къщата са търсели госпожица Робинсън. Тя не е отговорила на хората, които са я викали. Била открита сама в стаята, стояла там приблизително петнайсет минути. Странна работа, като се има предвид настаналата паника.

Л. Х. Н.: Не мога да кажа защо Флора прави онова, което прави.

С. А.: Приятели ли сте с госпожица Робинсън?

Л. Х. Н.: Да, Флора ми е приятелка.

С, А.: Къде се запознахте?

Л. Х. H.: O, в едно заведение, преди доста години.

С. А.: Значи, Флора Робинсън не ви е казала какво е правила в стаята на Айрис Елингам в понеделник вечерта?

Л. Х. Н.: Не.

С. А.: Нищо не е споменала?

Л. Х. Н.: Флора няма навика да ме осведомява в кои стаи влиза и от кои излиза.

С. А.: Кога научихте за отвличането?

Л. Х. Н.: Във вторник сутринта Флора ме събуди и ми каза, но това вие много добре го знаете, защото сме говорили по въпроса поне десет пъти. Ако смятате, че Флора е замесена в престъплението, жестоко сте се заблудили. За разлика от мен Флора има сърце. Обича Айрис като своя сестра, а Алис като своя дъщеря. Пазете запалката ми, моля ви. Наистина държа да си я получа обратно.

(Край на разпита — 15,56 ч.)