Мистерия в “Елингам”

4

След като направи такова огромно впечатление на Хейес Мейджър, Стиви закрачи напред-назад из стаята, обмисляйки стратегията си за запознаване. Повече увереност. От това се нуждаеше. Когато постъпеше на работа във ФБР, щеше да се налага да посещава разни хора, да се ръкува с тях, да ги гледа право в очите и да им задава въпроси. А Хейес току-що я бе изненадал.

Следващият й шанс вече бе налице, точно пред вратата; един момичешки крак подритваше кош за пране, пълен със скицници, моливи, пастели и бои. Момичето прекрачи прага.

Носеше избеляла жълта фланелка с името на някакъв автомобилен сервиз и стара тъмносиня пола с червени вътрешни плисета. Краката му бяха покрити със синини и драскотини — наранявания, каквито получава човек, който се катери по дървета например. На стъпалата му се мъдреха протъркани червени пантофки, чиито каишки бяха пристегнати с безопасни игли. Най-впечатляваща обаче бе косата му — сплъстена, вързана на малки плитчици с помощта на нещица, които подозрително приличаха на бебешки чорапи. По лявата му ръка се бе проточила татуировка — някакъв неразбираем надпис. Дясната бе покрита с бележки и скици, направени с химикалки с различни цветове.

— Тук е топло като в кучи гъз — обяви момичето. — Направо може да се разтопи човек. Кога, по дяволите, ще монтират климатици?

Стиви пристъпи напред и понечи да подаде ръката си за ръкостискане, но се отказа и просто се облегна небрежно на един от столовете.

— Аз съм Стиви. Стиви Бел.

— Как си? Аз съм Ели.

В списъка с учениците нямаше Ели, но имаше Елимънт Уокър. А девойката определено приличаше на Елимънт. Ели, или Елимънт, срита един кашон, който съдържаше шалчета с пера, укулеле, бомбе и торбички с използвани гримове. Лъскав прах се посипа по пода.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Стиви.

Ели сви рамене, но като че ли остана доволна от предложението. Вещите на Ели бяха доста по-овехтели от тези на Хейес и Стиви — два стари кашона, голяма брезентова торба, златиста раница и черен чувал за дрехи. Не им отне много време да вкарат тези неща в „Минерва 3“, която бе до банята.

— Пикс! — викна Ели, когато приключиха с внасянето на багажа, после се отправи към общата стая. — Защо тук е топло като в кучи гъз?

„Отбележи си — помисли си Стиви, — тук можеш да казваш „гъз“ пред учителите.“

— Лято е — отвърна Пикс на влизане в общата стая. — Хей, Стиви! Оставих родителите ти да пообиколят сами. Скоро ще дойдат. Ели, жегата няма да продължи дълго. Ще настане кучи студ. Така че бъди спокойна.

— Защо не сложите климатици? — измърмори Ели и се метна по корем в хамака.

Извъртя се и провеси глава надолу, при което плитките й заметоха пода.

— Защото сградата е стара и със стара електрическа инсталация — отвърна Пикс. — Може да се подпали. Как беше в Париж?

— Топло. Отскочихме до Ница. Новото гадже на майка ми има къща там.

„Париж. Ели е била в Париж.“ Стиви знаеше, че Париж е реално място, посещавано от реални хора. Миналото лято нейното училище бе спонсорирало една екскурзия до Франция и Стиви познаваше три деца, ходили там. Екскурзията бе с продължителност едва седмица и бе запомнена най-вече с това, че Тоби Дейвидсън бе блъснат от мотор и едва не загуби пръст. (Едва ми спасиха пръста — историята на Тоби Дейвидсън. Не особено завладяващо четиво.)

Чу се тътрузене откъм вратата и Стиви се извърна. Друг ученик. Слънцето грееше ослепително, но той имаше вид на застигнат от порой. Носеше фланелка с надпис „Ако можете да прочетете това, значи, сте прекалено близо“. Очите му имаха странен бледосив цвят. Косата му бе светлочервена, подстригана от ентусиаст със слаби фризьорски умения.

— Нейт! — възкликна тя. „Подай му ръка. Срещни погледа му.“ — Аз съм Стиви.

Нейт погледна протегнатата й ръка, после се вторачи в лицето й, като че ли се чудеше дали жестът е сериозен. Той се ръкува със звучна въздишка и бързо се отдръпна.

Стиви реши да се откаже от ръкуванията.

Пикс поздрави Нейт и извади ключа му, а в това време Ели оглеждаше с обърната наобратно глава новодошлия.

— Нейт е писател — подхвърли Стиви. — Написал е книга. „Лунните хроники“.

— Не съм я чела — отвърна Ели. — Но това е супер. Ами ти?

— Аз я прочетох — каза Стиви.

— Не, не. Ти, ти с какво се занимаваш?

— О, да — отвърна Стиви, отърсвайки се от грешката си.

Използваше техниката на един от любимите си към момента телевизионни детективи — Сам Уедърфелд от „Бурно време“. Сам никога не се спичаше в такива моменти, винаги продължаваше спокойно разговора и не се опитваше да върви срещу течението. Време бе Стиви да разкрие каква е. Тя бе разсъждавала върху избора на термин. „Детектив“ звучеше твърде надуто, а и не отговаряше на истината — тя не заемаше никаква длъжност и досега не бе разкривала престъпление. „Криминален ентусиаст“ изглеждаше странно, някак нереално хоби. „Криминален историк“ бе скучно и не съвсем точно. Затова реши да не си слага етикет, а да посочи дейността си.

— Проучвам престъпления — каза тя.

— За да можеш да нарушаваш закона или да предотвратяваш нарушаването му? — попита Ели.

— Да предотвратявам, но човек се учи и на двете.

— Значи, дойде тук заради престъпленията? — продължи да пита Ели. — Убийствата?

— Може да се каже — отвърна Стиви.

— Супер. Някой трябва да се занимава с това. Убийствата са яки, нали?

Тя направи половин салто в хамака, при което полата й се вдигна и задникът й лъсна.

Ечи я бе приела, просто така. За момент главата на Стиви се изпълни с ендорфини и цветни дъги. Една обикновена проява на разбиране от страна на друг студент и веднага си пролича, че всичко ще е наред.

И, да, убийствата бяха яки.

Тогава с периферното си зрение засече родителите си, които вървяха по пътеката в компанията на други родители, вероятно тези на Нейт. Родителите на Нейт бяха слаби и кокалести, облечени спретнато в почти еднакви тениски и къси спортни панталони до коленете. Цветовете на дрехите им бяха различни, но ефектът на еднаквост се запазваше. Бащата на Стиви говореше и жестикулираше, а майка й кимаше. Бащата на Нейт слушаше, а майка му оглеждаше къщата и околното пространство.

Ендорфините се изпариха, замени ги студена пот. „Какво казваха родителите й? Да не би да разясняваха вижданията си относно медиите? Че правителството се опитва да контролира живота на обикновените американци? Мита за климатичните промени? Или нещо още по-забавно, като цената на тоалетната хартия?“ Това бяха любимите им теми и всички бяха възможни.

Стиви погледна Нейт, който се бе вторачил във вратата така, сякаш очакваше през нея да влезе облак скакалци. Той също се напрягаше заради разговора между родителите им. В това време Ели почесваше задника си. (Е, не точно задника, а задната част на бедрото, което, както и да го погледнеш, си е почти задник.)

Стиви се хвана за стола, готвеше се за удара.

— Ти видя ли лос? — попита тя Нейт в опит да завърже разговор.

— Какво? — Нормален отговор.

Групата родители се изсипаха в общата стая.

— … да се избягва минаването по пътища, за които се иска такса — каза бащата на Стиви.

Темата вероятно бе пътуването до училището. Скучна тема, но пък безопасна. После осем родителски очи се насочиха към оголения задник на пода. Ели се претърколи и седна, но с няколко секунди закъснение. Рошавата й, пристегната с бебешки чорапки коса за момент щръкна.

Родителите на Нейт запазиха самообладание, но тези на Стиви явно се постреснаха. Баща й извърна глава. Майка й се подсмихна притеснено.

— Хайде да ви покажа какво направих в стаята си — каза тя и поведе родителите си към коридора.

— За бога, в какво бе облечено това момиче? — попита майка й с прекалено висок глас, когато Стиви затвори вратата на стаята.

— За пръв път виждам такова облекло — вметна баща й.

Родителите на Стиви споделяха мнението, че дрехите са показател за човека като личност. Имаше нормални дрехи (добри), имаше хубави дрехи (много добри), останалото влизаше в категорията „друго“. Ели току-що бе пренаредила границите на „друго“.

— Хареса ли ви кампусът? — попита Стиви с усмивка. — Чудесен е, нали?

Не можеше да се отрече, че кампусът е чудесен, и родителите й направиха опит да не мислят за Ели, а да се фокусират върху този планински рай със старинни постройки, фонтани, произведения на изкуството и природни красоти.

— Скоро трябва да си тръгваме — обяви баща й. — Ти… оправи ли си нещата?

Съвсем неочаквано Стиви изпита емоционална болка. Родителите й щяха да я оставят, нещо, което й бе пределно ясно и за което бе копняла, и в този момент я заля непознато чувство. Тя преглътна тежко.

— Добре — рече майка й. — Хапчетата ти са тук, нали? Да хвърлим едно око.

Извадиха пластмасовата чантичка с лекарства и прегледаха съдържанието й.

— Имаш сто и двайсет таблетки лексапро[2] и трийсет ативан[3], но вземай ативан само при нужда.

— Знам.

— Но ако ти потрябва, постарай се…

— Мамо, знам…

— Знам, че знаеш. И да ни се обаждаш всеки ден.

— Дръж се прилично — каза баща й и я взе в прегръдките си. — Потрябваме ли ти, обади ни се. Без значение кое време е.

Баща й като че ли бе на път да се разплаче. Това бе най-лошото. Бел не плачеха. Бел не показваха чувствата си. На това трябваше да се сложи край.

— И помни — прошепна в ухото на Стиви майка й, — винаги можеш да се прибереш вкъщи. Просто ще дойдем и ще те вземем.

Последното лекичко притискане от страна на майка й означаваше: „Това място не е за теб. Ще видиш. Ще се върнеш при нас“.