Мистерия в “Елингам”

Утринта бе ведра. В онзи чудесен есенен ден на небето нямаше нито едно облаче. Дърветата бяха запазили части от златните си корони.

Робърт Макензи седеше на бюрото си, заслушан в тиктакането на поставения върху камината часовник. Чуваше и стъпките на минаващите покрай вратата прислужници и гласовете на учениците отвън на двора. Децата бяха доста кротки. Когато забележеха, че ги гледа през прозореца, се извръщаха.

Макензи сега разполагаше с много повече място, отколкото му бе нужно. След края на процеса бе преместен от кабинета на Алберт Елингам в една от зимните градини.

— Възползвай се от пространството — бе казал работодателят му. — За нищо друго няма да се използва.

Но той знаеше, че истинската причина за преместването му се корени във факта, че Елингам иска да е сам. Сам в кабинета по цял ден, при затворена врата. Понякога му носеха обяда там. Рядко приемаше гости. Спуснатите завеси го отделяха от света. Но надеждата за Алис оставаше.

Надеждата за Алис. Така и не я откриха. Загадката си оставаше. Беше ли тя…? Беше ли тя…?

Елингам говореше за Алис винаги в сегашно време. Домакинството винаги бе подготвено за завръщането й. Три пъти в годината Елингам получаваше от доставчика си в Ню Йорк актуалната за сезона колекция от детски дрехи, като размерът биваше съобразяван с порастването на Алис. Купища рокли, поли, пуловери, чорапи с най-различни цветове, нощници, палта, шапки, ръкавици, шалове, лачени обувки… всичко това биваше разопаковано от личната прислужница на Айрис, която все още работеше в имението, и подреждано в скриновете на Алис. „Умалелите“ дрехи отиваха за благотворителност. Тя получаваше подаръци за Коледа и за рождения си ден — прекрасно радио „Стюарт Уорнър“, люлеещо се конче от Лондон, книги на класици, миниатюрен чаен сервиз от порцелан — от Париж, куклена къща, точно копие на Голямата къща.

Депресираните от случващото се прислужници често плачеха, но никога пред господин Елингам. Пред него те говореха с позитивизъм за госпожица Алис. „Госпожица Алис ще хареса новите си пролетни рокли, сър.“ „Великолепно радио, сър. Госпожица Алис ще се зарадва.“

Надеждата за Алис доведе до източването на езерото през месец юни на предходната година. Анонимен бе подхвърлил в телефонно обаждане, че тялото на Алис е на дъното. Макар че това бе малко вероятно, Елингам заповяда да пресушат езерото. Робърт гледаше на въпросното мероприятие като на акт на отмъщение спрямо езерото, което бе станало сцена на ужасното престъпление. Сега имаше само огромна дупка, напомняща постоянно за загубата.

Такава бе атмосферата в Голямата къща, когато в онази есенна утрин звънецът на бюрото на Робърт Макензи звънна. Той взе бележник и молив и се отправи към кабинета на Алберт Елингам. Завесите този път бяха вдигнати. През френските прозорци се отваряше сюрреалистична гледка към пресушеното езеро. Робърт не можеше да свикне с тази зейнала в земята рана.

— Отивам в яхтклуба — каза Елингам. — Времето е идеално. Помолих Марш да дойде с мен. Смятаме да подишаме чист въздух. Стига сме се свирали в разни тъмни дупки.

— Много добра идея — каза Робърт. — Да заръчам ли да напълнят една кошница за пикник?

Алберт Елингам поклати глава.

— Няма нужда, няма нужда. Ето, виж. Написах една загадка тази сутрин. Какво мислиш?

Той подаде листчето на Робърт. Алберт Елингам от доста време не бе измислял загадки, така че Робърт побърза да се запознае с текста.

— Къде търсиш човек, когото никога не го е имало? — зачете Робърт. — Винаги на стълбище, но никога на стълба.

Погледна работодателя си. В очите му имаше странно напрежение.

— Това вероятно е най-добрата загадка, която съм писал — обяви Елингам. — Моята загадка на сфинкса. Които се досетят, минават. Които не се досетят…

Думите му заглъхнаха. Дръпна листчето от ръката му и го остави на бюрото.

— Днес трябва да свършиш една много важна работа, Робърт — каза той и затисна листчето с преспапие. — Излез малко на въздух. Позабавлявай се. Това е заповед.

— О, да. Но първо трябва да прегледам пет килограма писма.

— Сериозно говоря, Робърт. Скоро ще дойде зимата и тогава ще съжаляваш, че не си се възползвал от дни като този.

Тонът му бе толкова настоятелен, че Робърт се принуди да замълчи.

— Ти си добър човек, Робърт. Ще ми се в живота ти да има щастие, каквото аз изпитах. Запомни, че трябва да играеш. Запомни играта и никога не я забравяй.

По-късно Робърт си спомни, че Алберт Елингам не изглеждаше мрачен, докато изричаше тези слова. Изглеждаше зареден с енергия, което вероятно означаваше, че изгражда мраморен паметник на своята мъка. Може би бе дошло време да започне да живее нормално. Бе изминала една година от съдебния процес. Може би бе дошло време.

Робърт пренебрегна заповедта да излезе сред природата и прекара следобеда в работа на бюрото. Прие телефонните обаждания от Ню Йорк и от новото филмово подразделение в Лос Анджелис. Навакса с кореспонденцията. Докато се усети, вече бе паднал мрак. Чувстваше мислите си по-леки от преди. Може би нещата щяха да се обърнат. Може би раната в душата на Алберт Елингам щеше да започне да заздравява. Той не бе стар. Притежаваше много богатства. Бе жизнен. Можеше да се ожени и да създаде ново семейство. Може би ужасното проклятие, затиснало академията, щеше да се стопи.

В седем и трийсет Робърт спря да работи. Бе доволен от свършеното. Пред него лежаха купчина обработени документи. Таблата за писма бе празна. Навън бе съвсем тъмно. Бе се появил вятър, който свистеше покрай ъглите на сградата и се промъкваше надолу в комина.

Робърт запали камината и помоли да му донесат вечерята. Готвачът обичаше да приготвя храна за хора, които наистина ядат, така че скоро се появи чиния с пържоли, пасиран спанак и картофи. Включи радиото и се настани на масичката в кабинета. Чакаше да започне програмата на Мъркюри Тиътър. Някои от последните им адаптации бяха много добри, например „Шерлок Холмс“ и „Около света за осемдесет дни“. Слушането на тази програма бе едно от любимите занимания на Робърт.

Точно когато засвири музика и водещият каза: „Сега ви пренасяме в Гроувър Милс, Ню Джърси…“, телефонът звънна. Робърт остави салфетката си, намали звука на радиото и вдигна слушалката.

— Робърт Макензи — каза, докато бършеше спанака, полепнал в ъгълчето на устата му.

— Обажда се сержант Арнолд. — Говореше на пресекулки, сякаш не му достигаше въздух. — Бихте ли потвърдили… Алберт Елингам… лодката му… излязъл е с нея.

— Да, преди няколко часа. С Джордж Марш.

— Не се е върнал още?

— Не. Каза, че смята да пренощува в Бърлингтън. Какво става?

— Получихме информация, че една лодка е потънала край Саут Хироу — каза сержантът. — Експлозия…

Ухото му бучеше глухо, имаше чувството, че пропада, че множество неща се събират в една точка, докато слушаше обясненията на фона на звука на радиото и бумтенето на собственото си сърце. По-късно щеше да сподели, че се е реел близо до тавана и е виждал помещението от високо.

Той никога нямаше да забрави странния разговор, който бе провел същия ден с Алберт Елингам. Неговата загадка на сфинкса. Заповедта да се забавлява.

Сякаш Елингам бе усетил, че краят му е близо.

Загадката се въртеше из главата на Робърт до края на живота му, но той така и не успя да намери решението й.