Мистерия в “Елингам”

7

Летният здрач се спускаше лениво и светулките изскочиха от тревата, докато групи деца крачеха към юртата, където щеше да се проведе партито. Прозорците на Голямата къща уловиха последните умиращи слънчеви лъчи и заблестяха в оранжево и златисто. Ели вървеше най-отпред и надуваше Рута, чийто фалшив грак вдигаше птиците от дърветата.

— Дейвид трябва да дойде — каза тя. — Ще го харесате. Много е готин.

Докато прекосяваха една от многото осеяни със статуи горички, Ели спря, бръкна в чантата си и извади малък флакон. Написа със синя боя върху гърдите на една от статуите „Това е изкуство“, после прибра флакона и продължи по пътя си, „свирейки“ на саксофона.

— Някой се прави на интересен — промърмори Нейт.

Юртата, изглежда, бе претъпкана. Чуваше се бърборене. Ели отмести брезента на входа и вдигна високо Рута. Групичката, настанила се на канапето най-отзад, нададе одобрителни викове и тя се присъедини към нея. Минута по-късно се сдоби, незнайно как, с черна наметка с пера. В тази групичка имаше една първокурсничка, която изглеждаше стряскащо заради черното червило и червената рокля. Името й, както научи по-късно Стиви, бе Марис Кумс. Тя бе оперна певица и от време на време извисяваше глас, изпълнявайки откъси от арии.

Рошаво момче, чиято риза бе с размерите на палатка, размахваше ентусиазирано електронната си цигара. Хейес също бе тук, наместил се удобно в извивката на канапето. Марис бе съвсем близо до него и му говореше в лицето.

Джанел огледа помещението и забеляза Ви, която играеше на килима някаква игра с плочки с други трима души.

— Хайде да отидем там — предложи тя на Нейт и Стиви.

Нищо не пречеше да изберат това място. Ви им направи място, след което ги запозна.

— Това са Марко, Дешон и Мили. Харесвате ли „Крепостите на Аркадия“? Ние смятаме да играем.

— Естествено! — каза Джанел. — Не знам правилата, но вие ще ми ги кажете.

Стиви също не знаеше как се играе тази игра. Нейт знаеше и това вкара доза ентусиазъм в държанието му. Той незабавно започна да разяснява стойността на плочките, на които бяха изрисувани зърна и тухли, важността на различните зелени квадрати и защо трябва да се строи край реките и да се събират мъничките дървени овце и крави в оградени места. Джанел остана съсредоточена, но Стиви все се разсейваше и така и не разбра каква е целта на играта.

По едно време влезе момиче, което се държеше като кралица. Имаше великолепна коса — дълга, червена, гъста и къдрава. Стиви бе виждала хора с какви ли не коси, но такава комбинация не бе виждала. Косата не бе ситно къдрава, а разстлана, плътна, блестяща като злато. В нея сякаш бяха събрани всички сезони. Някой извика името „Гретхен“ и Ели изприпка при нея да я поздрави. Стиви забеляза, че момичето се е вторачило в групичката на канапето, най-вече в Хейес и Марис. Каза нещо на Ели и театрално отметна косата си, явно нямаше никакво намерение да се настани на канапето. Хейес надигна глава за момент, после отново насочи вниманието си към Марис.

Нещо се случваше тук.

Джърмейн Бат, момичето от микробуса, си бъбреше с Казим, но и оглеждаше често помещението. Накрая зарови в телефона си с настойчивост, каквато Стиви рядко бе виждала.

— Тя прави онова шоу — обяви Джанел. — „Докладът на Бат“. Нещо като журналист е.

Когато шумът се засили и надойдоха още хора, стана ясно, че „Крепостите на Аркадия“ отпада. Марко и Дешон се изнесоха, а Ви и Джанел завързаха разговор. Нейт и Стиви останаха заедно. Нейт бе стиснал шепа дървени крави и гледаше тъжно.

— Това бе забавно — каза той. — А сега какво ще правим?

— Ще се запознаваме с другите — обяви Стиви.

Нейт издаде звук като от спукан балон.

— Не обичаш да завързваш запознанства? — предположи Стиви.

— Никой не си пада по непознатите.

— Съмнявам се — каза Стиви, докато гледаше Джанел и Ви.

Това тяхно общуване и приближаването на главите им една към друга, и широките усмивки незнайно защо я изнервяха. Опита се да не допусне балонът на ревността да се надуе още.

— Истина е — настоя Нейт. — Всички само се преструват. Това е поредното нещо, на което ни е втълпено да гледаме с добро око.

— Аз съм нов човек за теб.

Нейт си замълча.

— Е — продължи тя, за да поддържа разговора, — работиш ли по продължението на книгата?

— Какво?

Държеше се така, сякаш го бяха заслепили с прожектор и опрели до стената. Успя да процеди:

— Започнах го.

— Колко глави си написал?

— Не става така — изсумтя той. — Защо питаш?

— Какво?

— Искам да кажа… — Нейт размърда нервно ръце. — Няма такова нещо като написваш и готово. Не става. Пишеш, пренаписваш, после ти идват нови идеи и правиш размествания. Не желая да говоря за книгата.

— Добре.

Стиви се притисна към матрака до себе си, докато дървената му рамка не се заби в основата на гръбнака й.

Нейт продължаваше да нервничи.

— Приеха ме тук заради книгата. Заради нея съм тук. Знаеш ли колко страници съм написал?

— Мислех, че не искаш…

— Две хиляди. Две хиляди!

— Добре звучи — каза Стиви.

Нямаше представа накъде бие той.

— Две хиляди страници и нищо не се случва. Ужасна работа. Написах първата книга, после забравих как се пише. Тогава, докато пишех, се пренасях в друг свят. Всичко се разкриваше пред очите ми. Чувствах се като телепортиран на друго място. Но втората е по задължение и нещо в мен се пречупи. Все едно съм загубил картата, посочваща пътя към магическата земя. Мразя се.

Той се отпусна върху възглавниците и въздъхна тежко.

— Така че не ми се говори по този въпрос.

Притеснена, Стиви стрелна Нейт с поглед. Ясно бе, че разговорът е приключил. Насочи вниманието си към другите.

Хейес се примъкваше към Марис. Не след дълго двамата отново потънаха в оживен разговор. Стиви се сети за Бет Брейв — на нея едва ли щеше да й хареса, че Хейес се държи свойски с други хора в училището. Забеляза, че не е единственият човек, насочил вниманието си към Хейес и Марис. Джърмейн Бат ги фиксираше съсредоточено, даже по едно време вдигна телефона си и направи снимка. Червенокосата, Гретхен, като че ли също не бе доволна от гледката, защото се стараеше да е с гръб към тях.

Конците, в които се бе оплел Хейес, го дърпаха в различни посоки.

— Ето го Дейвид! — викна Ели и вдигна ръце, като по този начин накара Стиви да измести вниманието си от Хейес и антуража му. — Дейвид, Дейвид, Дейвид!

Когато Дейвид Дейвид Дейвид влезе в юртата, лампите се разлюляха от нахлулия уханен нощен вятър. Той вдигна високо ръце, сякаш за да ознаменува някаква победа. Ели изтича при него и се уви в него в прегръдка. Той я вдигна, тя обви краката си около кръста му и се задържа в това положение.

Ели насочи Дейвид на трета степен към обитателите на къща „Минерва“. Той бе висок, с щръкнала къдрава тъмна коса, която вероятно не бе виждала ножица от месеци. Доста от децата в юртата бяха облечени с прости дрехи, но Дейвид го даваше съвсем небрежно — износени, прокъсани шорти, тънка тъмносиня фланелка с протрито лого и опърпани скейтърски маратонки.

Стиви имаше чувството, че е виждала Дейвид и преди. Нещо в него подсказваше… трудно й бе да определи какво. Нещо я караше да напряга мозъка си.

— Това е Дейвид — обяви Ели, както се бе лепнала към гърдите му. — Той е наш съквартирант в „Минерва“. Кажи здрасти, Дейвид.

На Стиви незнайно защо й се прииска той да не отговори със „здрасти, Дейвид“, но точно това се случи. Още една червена точка. Изглежда, хората в „Елингам“ не бяха чак толкова уникални.

Дейвид я стрелна с тъмнокафявите си сияйни очи, сякаш бе засякъл нейното неодобрение. Извитите му вежди се извиха още повече към челото, а устните му се разтеглиха в тънка усмивка. Той остави Ели на облегалката на канапето и се шмугна в тясното пространство между Стиви и Нейт. Ели ги запозна, докато украсяваше косата на Дейвид с изскубнати от наметката пера.

Дейвид бръкна в джоба си и извади овехтяло тесте карти.

— Избери си една — каза и протегна ръка към Стиви.

Когато той се приведе към нея, тя усети няколко различни миризми. Имаше лек странен аромат от непознато за нея естество, както и застоял въздух от самолета.

Стиви не искаше да тегли карта, но тестето бе току пред лицето й, така че се принуди да изтегли.

— Погледни я — каза Дейвид. — Но не ми я показвай.

Стиви стрелна с очи валето купа, което държеше.

— Добре — каза Дейвид. Отметна глава и се загледа в тавана на юртата. — Това е… тройка спатия?

— Не.

— Добре. Шестица каро?

— Не.

— Асо пика?

— Не.

Дейвид изхъмка. Нейт се размърда от неудобство, но Джанел пусна любезна усмивка. Ели се пльосна върху облегалката на канапето.

— Седмица купа? — каза той.

— Може би е време да се откажеш — отвърна Стиви.

— Не, не. Винаги се справям в рамките на петдесет и две предположения.

Джанел се подсмихна, вероятно от учтивост.

— Така. — Дейвид сведе глава и си пое дълбоко въздух. — Последно предположение. Това е… поп спатия?

Стиви показа валето купа.

— Да — каза той. — Никога нямаше да се досетя. Просто казвах различни карти.

Взе картата от ръката й и я прибра в тестето. Стиви усети, че по бузите й избива червенина. „Това подигравка ли е? Какво става, по дяволите?“ Стиви умееше да се справя с подигравките. Но мразеше да не разбира нещо. В претъпканата юрта бе прекалено задушно.

Ели перна Дейвид по главата и перата се разхвърчаха.

— Много си глупав, Дейвид — каза мило тя и пусна окуражителна усмивка към Стиви. — Бях започнала да се тревожа, че няма да дойдеш.

— За малко да не успея — отвърна той. Обърна се към всички с думите: — Миналата година бях малко разсеян.

— Киснеше в стаята си, пушеше трева и играеше видео игри — поясни Ели.

— Намекваш, че съм мързелувал. Но аз правех изследвания.

— Дейвид разработва видео игри — вметна Ели. — Поне така твърди.

— А вие кои сте? — попита Дейвид.

Запознаването продължи с помощта на Джанел. Нейт бе представен като „онзи, дето преди време написа книга“. Накрая дойде редът на Стиви.

— Тя изучава престъпления — каза Джанел.

— Изучава престъпления? — повтори той. — Как така?

— Ами ето така — отвърна Стиви.

— Ти… сигурно гледаш много канала на „Дискавъри“ за разследвания? — попита той.

Тя наистина гледаше този канал. По него пускаха много предавания за убийства. Обаче не си призна.

— Занимава се с криминология и други подобни неща — поясни Джанел, сякаш за да защити приятелката си. — Знае всичко за случая „Елингам“. Поради тази причина е тук.

— Дошла си да го разрешиш? — попита той.

Стиви преглътна тежко.

Да, основната идея бе тази. Но не бе редно да се говори за нея, още по-малко пък по такъв начин. Стиви имаше чувството, че той иззема мечтите й, които цял ден се рееха, издигайки се все по-високо. С едно боцване с игла той спука балона и гумени парченца от мечти изпопадаха върху юртата.

— Няма да кажеш, нали? — попита той.

Очите му бяха толкова искрящи, толкова пронизващи.

Настана неловко мълчание. В опит да разреши проблема, Ели се оттласна от облегалката на канапето и се стовари в скута на Дейвид.

— Мислех, че всичко е ясно — каза тя на Стиви. — Бъркам ли? Нали някакъв си призна?

— Осъдиха един човек — каза Стиви. — Но той вероятно не е извършителят. Призна се за виновен, защото…

Зад тях избухна гръмък смях и Ели се извърна, за да види какво става. Никой не искаше да разбере защо Антон Ворачек, местният анархист, който бе обвинен в престъплението, се призна за виновен.

— Пое вината, защото… — опита се да продължи Стиви.

За разлика от преди, когато всички слушаха съсредоточено, сега, заради заформилите се танци, Дейвид бе пуснал странната си усмивка, а Джанел, Ви и Нейт изглеждаха леко сконфузени.

Човек усеща кога моментът да сподели нещо е отминал.

Отнякъде се появи малка манерка. Ели пийна. Дейвид пасува. Джанел, Нейт и Стиви поклатиха глави в знак, че не желаят алкохол. Стиви смяташе, че е гадно да се пие от съд, от който са пили други хора. Тя се съобразяваше с Принципа за размяна на Локард[9] — всеки контакт оставя следа, — което в този случай означаваше попадане на слюнка в манерката.

Ели и Дейвид отидоха да поговорят с някакви второкурсници, оставяйки „зайците“ да се оправят сами.

— Той изглежда забавен — каза Джанел с насилено радостен тон.

Нейт не виждаше причина да лъже.

— Чувствам се по-добре — подхвърли той на Стиви. — Струваш ми се по-сдухана от мен.

Нощите винаги носеха тревога. Тежки бяха.

Беше три сутринта, а на Стиви все още не й се спеше. Нищо чудно точно тази нощ да получеше паническа атака. Ново училище, ново начало, нови приятели, нов дом високо в планината, при положение че не се бе отделяла от стария и от родителите си за повече от няколко дни. Нощта донесе по-хладен въздух, но задухата в стаята си остана. Когато отвори прозореца, вътре влезе гигантска нощна пеперуда. Тя бързо си проправи път до лампата на тавана и се удари в нея със звучно „туп“.

— Знам как се чувстваш — каза й Стиви.

Паническите атаки започнаха, когато тя бе на дванайсет години. Никой не разбра какво ги причинява. Родителите й се опитаха да помогнат, но бяха прекалено притеснени. Лекарствата решиха донякъде проблема, а за останалото се погрижи Стиви с помощта на училищния психиатър и чрез изчитане на всичко в интернет по темата.

Бяха изминали година и три месеца от края на редовните панически атаки и най-малко шест месеца от получаването на голяма атака. Но нощите все още я тревожеха. Тя все още крачеше напред-назад, преди да си легне, взирайки се в леглото и чудейки се дали през нощта няма да се събуди с препускащо като побеснял кон сърце.

Седна под прозореца, притвори очи и остави вятъра да гали тила й. Вдишай. Издишай. Брой. Едно. Вдишай. Издишай, Две. Просто остави мислите да се стопят.

Няма да кажеш, нали?

Забрави това.

Винаги можеш да се прибереш вкъщи.

Забрави това, наистина. Откъсни се от него.

По-сдухана си от мен.

Отвори очи и погледна към бюрото си. Можеше да вземе един ативан и да се нокаутира, но на сутринта щеше да бъде гроги.

Не. Щеше да направи друго. Всичко щеше да е наред.

Така че се обърна към другото си лекарство — мистериите. Стиви от малка харесваше мистериите. Когато я връхлетяха паническите атаки, тя откри, че спасението е в тях. Възникнеше ли проблем със съня, четеше романи и книги за истински престъпления, гледаше шоу програми и слушаше подкастове. Сигурно малцина биха се успокоили, четейки за убийства с киселина, за Лизи Бордън[10] и Х. Холмс[11], за магистралните убийства, за тихия съсед със зловеща тайна, за зазидани в стените трупове и скрити отпечатъци, за тринайсет гости за вечеря, които знаят, че някой от тях ще умре… Върху такива неща се съсредоточаваше, а когато бе зает с мистерия, мозъкът й не можеше да изпадне в паника.

Ето как Стиви се превърна в машина за мистерии. Мислеше си за убийства в междучасията и докато зареждаше кафе машината в заведението в мола. Никога не й писваше. В сайта websleuths.com откри хора като нея, хора, които отделяха много време за издирване на студени досиета. От там научи за случая „Елингам“, после се запали по него.

Да, идеята, че може да разреши случая, изглеждаше абсурдна. Стиви бе шестнайсетгодишно момиче от Питсбърг. Случаят бе отпреди няколко десетилетия. Мнозина се бяха опитвали да го разрешат. ФБР не се бе справило. Сума ти сериозни и не толкова сериозни детективи се бяха провалили. Хиляди хора постоянно мислеха по темата. Самият Елингам, геният, се бе опитал да разбере какво се е случило, но по време на проучванията бе загинал.

Разрешаването на случая „Елингам“ бе непосилна задача.

Стиви се вторачи в стените, чиито слоеве боя вероятно криеха хиляди тайни.

Тя не бе сдухана. Тя бе Стиви Бел и сама бе успяла да си осигури място в академията „Елингам“. Тук не приемаха погрешка.

Ами ако бе станала грешка?

Дали не са сбъркали? Дали това не е първата им грешка изобщо? Защо постъпиха така с мен?“

Не, не, не, не.

Стиви си пусна подкаст, после отвори един от запечатаните кашони. Извади няколко дебели папки, които бяха пълни със старателно подредени разпечатки и фотокопия, тиксо и ножица. Когато опразни кашона, се зае да го разреже. Подряза капаците, за да станат правоъгълниците еднакви. Работеше бързо, вниманието й бе разделено между подкаста и това, което трябваше да се свърши.

Полицаите използваха табла. На тях забождаха снимки на жертвите и заподозрените, карти и диаграми. Тази визуализация улесняваше процеса по обмисляне на всички аспекти. Кашонът щеше да се превърне в табло.

Най-отгоре сложи три снимки — Айрис Елингам, Алис Елингам и Доти Епщайн. Ето и архитектурните планове на Голямата къща от времето на отвличането. Таблото започваше да се запълва.

В центъра Стиви постави най-важното доказателство, това, за което всички говореха — писмото от Искрено коварен:

Писмото бе изчезнало по време на разследването, така че нямаше как да се вземат пръстови отпечатъци. Само снимка бе останала от ужасяващото съобщение, което бе пристигнало в имението „Елингам“ седмица преди отвличането. То бе съставено от думи, изрязани от списания и вестници — класическо средство за скриване на почерка.

Делото „Елингам“ имаше множество интригуващи аспекти, но един от тях й бе направил голямо впечатление — странната декларация на неизвестния човек, която на практика казваше следното: „Аз съм лош. Имам лоши намерения. Искам да породя страх у вас. Аз съм ножът. Аз съм Искрено коварен“.

Този тип бе нещо като трол. Само че бе много по-сложен. Бе положил доста усилия да влезе под кожата на един от най-известните хора през трийсетте години. Събрал бе купчина списания и вестници, издирил бе нужните му думи, след което ги бе изрязал внимателно и ги бе залепил с извратена прецизност върху лист. Накрая бе изпратил писмото по пощата с ясното съзнание, че никога няма да узнае какъв ефект ще предизвика то.

Защо си ги предупредил, Искрено коварен? Защо си им казал, че идваш?

Стиви закачи още една снимка на таблото — Антон Ворачек. Тъкмо писмото на Искрено коварен бе убедило Стиви, а и други хора, че Ворачек е невинен. Ворачек не говорел добре английски и трудно би могъл да напише поема в стил Дороти Паркър[12]. Никой не бил убеден във вината на Ворачек, но белязаните банкноти били открити у него, освен това този неприятен тип направил самопризнания.

Искрено коварен се бе надвесил над случая като вампир.

През следващия час Стиви събра снимките и подреди папките. Имаше архитектурни разпределения, копия от интервюта, полицейски доклади. Събирането на информация бе отнело много време, като Стиви бе разчитала на една услужлива библиотекарка и на хора от сайта websleuths. За да се отпечата всичко, бяха отишли две касети тонер и кашон хартия, предназначени за кампанията на Едуард Кинг (това бе прекрасно). Купища данни. Стиви обичаше да се заравя в папките, да проучва многократно всеки детайл, докато фактите не потечаха в главата й като древен поток. Със сигурност и други хора бяха посещавали „Елингам“, заинтересова™ от случая. Някои от тях бяха идвали преди появата на интернет, така че не бяха имали достъп до нещата, с които Стиви разполагаше сега. А другите…

Не. Никой не бе толкова пристрастен, колкото нея. Просто човек знае кога е най-върлият фен — онзи, който разбира понятията и улавя пропуските и разминаванията. Знаеш, когато си онзи, който усеща нещата.

Зазоряваше се, когато Стиви завърши таблото и подреди папките на бюрото и на рафтовете. Отиде до прозореца, където я посрещна приятна утрин, освежена от лек ветрец. Притвори очи и си пое дълбоко въздух.

Ключовата сцена във всяка мистерия е появяването на детектива. Действието се премества в дневната на Шерлок. Дребният белгиец със засукан мустак се намира във фоайето на голям хотел. Милата възрастна дама, която носи плетивата си в торба, идва на гости у племенницата си, когато в селото започват да циркулират заплашителни писма. Частният детектив се връща в кабинета си, след като е пил цяла нощ, и открива там жена с шапка с воалетка, стиснала цигара в ръката си. В такива моменти настъпва промяната.

Детективът бе пристигнал в академия „Елингам“.