Мистерия в “Елингам”

30

Нощта бе дълга.

Обитателите на „Минерва“ не трябваше да я доближават, докато полицията претърсва. В Голямата къща имаше стаи за гости. Джанел и Нейт се настаниха в тях. Дейвид седеше на едно от канапетата във фоайето. Стиви часове наред стоя нащрек на огромното стълбище. Мозъкът й ехтеше от факти и загадки.

Винаги на стълбище, но никога на стълба. А тя бе на стълба, цяла нощ бе на стълба.

Наблюдаваше влизащите и излизащите полицаи и охранители, и Чарлз, и доктор Куин, и училищния адвокат. Провеждаше се издирване, но тъмнината пречеше. Горите бяха мрачни и гъсти. Имало мечки, но не и лосове.

Все още без лосове.

Един от прозорците в сутерена бе открит отворен, под него имаше купчина щайги. Избяга, избяга, избяга. Нагоре към върха, надолу по склона, по пътека, успоредна на билото? Кой да ти каже?

Така че Стиви седеше насред пулсиращата като сърце Голяма къща, която отново бе сцена на нощно издирване. В изменчивата версия на реалността, която се разиграваше в измъчения й, пренатоварен мозък, се проследяваха събитията от последните няколко седмици, докато целият ресурс не се насочи към съобщението, появило се на стената няколко дена преди смъртта на Хейес. Загадке, загадке на стената…

Толкова много загадки.

Тя потърка лицето си и го покри за момент с длани. Задряма. Когато се събуди, видя, че някой е тикнал чаша кафе пред носа й.

— Съмнявам се, че държиш да спиш тук — каза Лари. — Има легло в офиса на охранителите. Канапетата на горния етаж също са вариант.

— Не искам да спя.

— Понякога човек прави неща, които не иска.

Стиви поклати глава и попита:

— Намерихте ли я?

— Вече просветлява. Скоро ще дойде хеликоптерът.

— Може ли да изляза? Искам да подишам чист въздух.

Лари се залюля на пети.

— Стой наблизо обаче, за да мога да те виждам от входа.

Стиви взе кафето, излезе и седна на мократа трева. Втренчи се в Голямата къща и за момент престана да натоварва мозъка си. Розовеещият изгрев бе изместен от безкръвна синева. Тя наблюдаваше издигането на слънцето над покрива на имението, което приличаше на небесна игра на криеница. Не след дълго и един друг ученик излезе.

Дейвид се приближи с небрежната си пружинираща походка. Бе мушнал ръцете си в джобовете. Седна до нея, без да продума.

Ранните утрини променят леко възприятията на човек. Светлината е нова; никой не е задействал защитните си системи. Нещата са застанали в изходна позиция и все още не са съвсем реални.

В този момент дрязгите между Дейвид и Стиви не съществуваха. Имаше само роса, разтворимо кафе и ласкаво утринно слънце.

— Е — каза накрая Дейвид. — Май училището го закъса здраво.

Стиви отпи голяма глътка. Кафето бе твърде силно и сметаната в него бе станала на парцали, но пък ободряваше.

— Наш съученик загина — каза Дейвид и вдигна глава, чувайки далечното бучене на хеликоптер. — Заподозряната в убийството му избяга. Трудно се оправя такава бъркотия.

— Да — потвърди Стиви и отпи отново.

Вятърът фучеше в клоните на дърветата, сякаш природата стенеше. Хеликоптерът се приближаваше.

— Търсят я от въздуха.

— Да.

— Доста си приказлива за детектив, който току-що е разрешил първия си случай. Не се ли вълнуваш? Може пък да получиш шерифска звезда.

Стиви остави чашата на тревата. Загледа се в нея, за да се увери, че няма опасност да се обърне.

— Да те питам нещо — подхвана Стиви. — В нощта, когато сухият лед се озова в тунела… ти каза, че тогава си бил с Ели. Така ли е?

— Докъм полунощ бяхме заедно. Но те излъгах. Не пушихме трева, само си приказвахме.

— Значи, си добавил…

— Казах го за по-забавно.

Вертолетът вече се виждаше. Кръжеше над гората.

— Все още ми е трудно да повярвам — рече той. — Ели не е злобна. Явно тук става нещо, което не мога да разбера, но тя не е… не би наранила човек. Във всеки случай не и нарочно. Ох, не знам. Май нищо не ми е ясно.

— Чудя се какво имаше предвид тя. Нали говореше, че Хейес е имал тъпи идеи и все повтаряше „това място, това място“.

— Не знам.

Стиви потърка дланта си в тревата и върховете на пръстите й придобиха зелен цвят. Може би просто трябваше да се наспи. Щеше да подреди пъзела. Ели бе признала, че е написала сценария. После беше избягала. Защо да бяга, ако не е сторила нищо нередно?

Замисли се за Еркюл Поаро и за това как той се колебаеше, когато разбереше, че при фактите има несъответствие. Той винаги говореше за психологията на престъплението. Тук нещата не бяха чисти. Изобщо не бяха чисти.

Както при Ворачек. Парите бяха намерени у него. Той дори направи самопризнания. Но бе невъзможно Ворачек да е извършителят.

Двама полицейски служители се задаваха откъм „Минерва“. Единият носеше кутия.

— Май са обискирали стаята й — каза Дейвид. — Предполагам, че ще ни разрешат да се приберем.

Станаха. Бяха сковани и изморени, а влажната трева бе оставила петна по дрехите им.

„Минерва“ поскърцваше тихичко, изпълнена с бледа светлина и хладни призраци на стар дим. Лосът имаше по-благо изражение от преди, а червените тапети не изглеждаха чак толкова агресивни. Къщата бе някак куха. В момента вътре нямаше хора, а двама със сигурност никога повече нямаше да дойдат тук.

Вратата на стаята на Ели бе открехната. Стиви застана на прага и огледа интериора. Дейвид бе зад гърба й. Тя усещаше топлината, която излъчваше тялото му.

— Ще влезеш, нали? — попита той. — Това ти е в кръвта.

Тя не отговори.

— Този път няма да споря с теб — продължи той и бутна вратата, отваряйки я по-широко.

Мястото, където преди няколко часа бяха играли онази игра, бе доста променено. Полицаите бяха издърпали леглото на няколко метра от стената и сега то стоеше леко накриво. Завивките бяха изпънати. Книгите бяха свалени от рафтовете и наредени старателно на купчини на пода. Всички чекмеджета бяха затворени, което означаваше, че са минали проверка — предната вечер повечето бяха издърпани леко и от тях се показваха различни вещи.

— По-чистичко изглежда след полицейската операция — отбеляза Дейвид.

Той опипа ръба на леглото, преди да седне. Стиви го погледна. На утринната светлина лицето му изглеждаше деликатно. В Дейвид имаше нещо… ангелско. Големите очи и къдравата коса…

Спомни си, че майка й бе споменала, че каменните ангели на входа са малко странни, а тя бе отвърнала, че това не са ангели, а сфинксове. Ангели или сфинксове?

Наистина се нуждаеше от сън.

Седна на леглото до Дейвид и заразглежда вещите на Ели. Брезентовата раница. Купчината мръсни дрехи в ъгъла. Разпръснатите по пода химикалки. Цитатите, които бе изписала по стените. На снимката до леглото, която бе в рамка, имаше десетки хора. Това вероятно бе комуната на Ели. Рута бе подпряна на бюрото. Проблясваше на слънцето и определено изглеждаше самотна.

— Съжалявам — каза Стиви, малко на Рута и повече на Дейвид.

— Съжаляваш?

— Задето рових в стаята ти. След това се почувствах много зле. Аз просто… Просто исках да знам. За теб. А и ти се държеше някак особено…

— Чудесно извинение.

— Добре де, сгреших.

Хеликоптерът като че ли бе точно над главите им. Перките му бясно пореха въздуха. Училището щеше да се събуди, Ели нямаше да бъде открита и отново щеше да настъпи хаос.

— Да — каза след дълго мълчание той.

— Да?

Той сви рамене.

— Ако затворят училището, предполагам, не трябва да си бъдем ядосани един на друг.

— Вероятно не трябва — каза тя.

Последва нова пауза. После Дейвид повдигна дланта й и с показалец направи малко кръгче върху кожата й. Стиви се замая от прилива на чувства. Нормално ли бе да се разцелуват на ярката утринна светлина, когато всичко се вижда? На леглото на изчезнала съученичка? Която вероятно бе убила човек?

Той се наведе леко напред, а в отговор тя се отдръпна. Тогава ръката й попадна върху твърд предмет, скрит под завивките.

Стиви отметна одеялото и отдолу се показа малка кутия. Беше червена, метална, със заоблени ръбове и размери на капака около двайсет на двайсет сантиметра. Беше доста стара и очукана, даже се виждаха следи от ръжда, но надписът „ОЛД ИНГЛИШ ТИЙ БАГС“ не бе пострадал сериозно. Отпред бе изобразена чаша, от която се надига пара. Някакъв стар боклук.

Нещо задрънча.

Наистина.

Това бе хеликоптерът, който се бе снишил много. Нямаше как да не му обърнат внимание. Дейвид присви очи към прозореца, сетне пусна ръката на Стиви и отиде да хвърли поглед навън.

В опит да се успокои, Стиви си пое дълбоко въздух. Изгледа кутийката, после вдигна капака й и изсипа съдържанието й на леглото.

Имаше останки от бяло перо, парче плат с мъниста по него, червило в златисто флаконче, квадратен кристален клипс и миниатюрна червена емайлирана обувчица, която се оказа, че служи за съхраняване на таблетки. Стиви я отвори и затвори няколко пъти, като огледа помътнялата й бронзова вътрешност.

— Странно — каза тя. — Ела да видиш!

— Чакай малко.

Стиви продължи да разглежда. До стената на кутията бяха поставени нагънат лист хартия от бележник и десетина стари черно-бели снимки с различни размери. Стиви извади първо листа. Беше изтънял на местата, на които е бил сгъван, но съвсем леко пожълтял. Със спретнат, но разтеглен почерк бе написано:

На снимките имаше двама тийнейджъри, момче и момиче. Бяха в различни пози, които за Стиви бяха хем познати, хем напълно неразбираеми. Момчето носеше костюм и разхлабена вратовръзка. Момичето — тесен пуловер, пола и баретка. На една от снимките позираха пред кола. На друга момичето бе с пура в ръка. На друга бяха застанали лице в лице, като момичето държеше момчето на дистанция от себе си. Стиви обърна снимките. На гърба на една от тях пишеше 11/04/35.

Стиви дълго разглежда снимките. И тогава нещо в главата й щракна. Те явно се правеха на Бони и Клайд — известните през трийсетте години престъпници. Играеха роли.

Една от снимките се различаваше; беше по-дебела и по-тежка. След като я проучи внимателно, Стиви стигна до извода, че това всъщност са две слепени снимки. Изключи от съзнанието си рева на кацащия хеликоптер. Тази странна колекция бе от изключителна важност. Опита се да раздели внимателно фотографиите, но не успя и се наложи да приложи повечко сила. Те започнаха да се отлепят. Между тях бе мушнато нещо, което приличаше на…

Изрезка? От списание?

Беше изрязана в яркочервено думата САЩ на жълт фон. Височината на буквите бе малко над половин сантиметър.

Ръката на Стиви се разтрепери.

Дума, изрязана от списание, в кутия с предмети от периода 1935–1936 година. Снимки на деца на нейната възраст, които си играят на Бони и Клайд. Част от поема — немного по-различна от творбата на Искрено коварен, — която е била написана дни преди да пристигне писмото на Искрено коварен. Грубовата къса поема относно игра, в която кралят живее на хълм.

Това бе Искрено коварен. Който и да бе написал поемата, които и да бяха Франки и Едуард. Стиви се разрови трескаво из спомените си, складирани в мозъка й. Забързано отваряше въображаеми кашони и чекмеджета. Беше се отделила от тази необичайна утрин, от Дейвид и от стаята на Ели. Ето! Най-после! Гледаше свидетелските показания на Ленард Холмс Неър, в които се посочваше, че едно момче и едно момиче са демонстрирали познания. Гаджета. Тя била с гарваново черна коса, а той приличал на лорд Байрон. Тя задала въпрос относно Дороти Паркър. Ученици от първия випуск на академия „Елингам“.

Те бяха написали писмото. Доказателството бе в ръката й.

Ученици ли бяха убили Айрис Елингам? Доти е била убита от хора, които са я познавали добре? Всичко заради Доти ли е било? Мозъкът на Стиви работеше на пълни обороти.

— Дейвид… — извика и гласът й потреперваше.

Дейвид изхвърча от стаята. Изпари се толкова бързо, че на съзнанието на Стиви му трябваше известно време да регистрира факта. Тя примигна, после тръгна подир него, стиснала снимките в ръката си. Той тичаше към поляната. Хеликоптерът бе кацнал и перките забавяха скоростта на въртенето си. Бяха наизлезли хора. Академия „Елингам“ бе будна.

Хеликоптерът не бе полицейски. Буквите отстрани бяха с бронзов светлоотразителен цвят. Пишеше…

„Кинг“?

Дейвид се бе заковал в края на пътеката, която водеше до поляната, и се взираше в хеликоптера.

— Какво става, по дяволите? — попита Стиви, когато се доближи до него. — Трудно ми е да повярвам на очите си.

Дейвид не отговори, но не бе и нужно. Вратата на машината се отвори.

На живо Едуард Кинг изглеждаше по-дребен, отколкото на телевизионния екран. Изражението му бе напрегнато. Косата му се бе разрошила от вятъра и той инстинктивно се опита да я приглади.

Дейвид все още не беше помръднал. Сякаш се бе превърнал в една от многото статуи в „Елингам“, каменно копие на самия себе си.

Според митовете онзи, който погледнеше Медуза, се вкаменяваше.

— Как е възможно? Защо? Какво се случва, Дейвид?

Дейвид не отговори.

После всичко си дойде на мястото. Фактите, натрупани в мозъка на Стиви, се подредиха в нужния ред. Тя направи някои дребни изчисления, касаещи пропорциите на лицето му. Когато го видя за пръв път, изпита необяснима неприязън. Нещо я бе глождило още тогава. Извивката на носа, формата на раменете.

Тогава не можа да се сети. Просто беше толкова невъзможно.

Едуард Кинг крачеше към тях през тревата.

Нова буря от разсъждения. Сдържаността на Дейвид, липсата на профили в социалните мрежи, липсата на снимки, преместването в Калифорния, очуканият ролекс…

— Дейвид — прошепна тя.

Той не я удостои с внимание.

— Дейвид? — повтори.

Той я изгледа косо. Приличаше на хванато в капан животно.

— Нали си спомняш позицията, която получиха родителите ти? — каза накрая той. — С него? Е, казах ти, че се опитвах да помогна.

Стиви стисна здраво снимките, макар че всъщност не осъзнаваше, че те все още са в ръката й.

— Какво имаш предвид?

Дейвид се усмихна, но усмивката му бе като онези, които Стиви лепваше на лицето си по време на вечерята с родителите й. Надеждата се изплъзваше с всяка изминала секунда и скоро Стиви трябваше да полага огромни усилия, за да се задържи за крайчеца й. После загуби напълно контакт с нея.

— Запознай се с мъртвия ми баща — рече той.