Неудържимата армия

XI

Адамсберг не беше виждал Момо Късия фитил от две години. Сега трябваше да е двайсет и три годишен, прекалено възрастен, за да си играе на кибритени клечки, прекалено млад, за да се откаже от борбата. Бузите му вече бяха засенчени от брада, но тази новопоявила се мъжествена нотка не го правеше по-внушителен.

Младежът бе затворен в стаята за разпити, без дневна светлина, без вентилатор. Адамсберг го погледна през стъклото. Седеше на стола си свит и със сведен поглед. Разпитваха го лейтенантите Ноел и Морел. Ноел се въртеше около него, като небрежно си играеше с йо-йото, което му бе взел и с което Момо бе спечелил доста първенства.

— Кой му натресе Ноел? — попита Адамсберг.

— Тъкмо започваше дежурството си — неловко обясни Данглар.

Разпитът продължаваше от сутринта и майор Данглар не бе направил още нищо, за да го прекъсне. Момо поддържаше една и съща версия от часове — чакал сам в парка на зоната Френе, намерил новите маратонки в гардероба, извадил ги от плика. Имал бензин по ръцете, защото пипал маратонките. Не знаел кой е Антоан Клермон-Брасьор, изобщо.

— Дадоха ли му да яде? — попита Адамсберг.

— Да.

— Да пие?

— Две коли. Мамка му, господин комисар, какво си въобразявате? Никой не го изтезава.

— Обади се лично префектът — намеси се Данглар. — Момо трябва всичко да си признае до довечера. Заповед на вътрешния министър.

— Къде са тези прословути маратонки?

— Тук — каза Данглар, като посочи една маса. — Още вонят на бензин.

Адамсберг ги огледа, без да ги пипа, и поклати глава.

— Напоени са до върха на връзките — каза той.

Сержант Есталер се приближи до тях с бързи стъпки, следван от Меркаде с телефон в ръка. Без необяснимата закрила на Адамсберг младият Есталер отдавна да бе напуснал Бригадата и да го бяха прехвърлили в някое малко провинциално управление. Всички колеги малко или повече смятаха, че Есталер не е в час и дори, че е завършен кретен. Той пулеше големите си зелени очи, сякаш за да не изпусне нещо от околния свят, но редовно се разминаваше с най-очевадното. Комисарят се отнасяше към него като към кълн, на който е отредено да порасне, и твърдеше, че все някой ден потенциалът му ще се разгърне. Младежът впрочем непрекъснато полагаше педантични усилия, за да учи и сполучи. Но от две години насам никой още не бе видял прословутият кълн поне да укрепне. Есталер вървеше подир Адамсберг, както пътешественикът върви подир компаса си, съвършено безкритично, и в същото време боготвореше лейтенант Ретанкур. Антагонизмът между начините им на живот и на действие го хвърляше в непреодолимо недоумение. Адамсберг се придвижваше по криволичещи пътеки, докато Ретанкур цепеше по права линия към целта, следвайки реалистичния път на бивола към водопоя. Така че младият сержант често се спираше там, където пътищата се разделяха, неспособен да реши по кой да поеме. В тези мигове на максимално объркване той отиваше да направи кафе за цялата Бригада. Виж, това го умееше до съвършенство, тъй като помнеше предпочитанията на всекиго, колкото и да бяха многобройни.

— Господин комисар — задъхано каза Есталер, — в лабораторията е станала катастрофа.

Младежът млъкна, за да се справи със записките си.

— Пробите, взети от Момо, са неизползваеми. Станало е замърсяване на мястото на съхраняването им.

— С други думи — намеси се Меркаде, за момента напълно буден, — някой от експертите е разсипал кафето си върху пробите.

— Чая си — поправи го Есталер. — Ензо Лалонд сега е принуден да взима нови проби, така че ще има резултати чак утре.

— Но понеже последните следи от бензин могат да се изличат, префектът е наредил да се вържат ръцете на Момо, за да не докосва никаква повърхност.

— Префектът вече знае за замърсяването на пробата?

— Обажда се в лабораторията на всеки час — каза Меркаде. — На оня с кафето трябва да му се е стъжнило.

— На оня с чая.

— Все едно, Есталер — каза Адамсберг. — Данглар, свържете се с префекта и му кажете, че няма смисъл да си отмъщава на експерта и че ще имаме признанията на Момо довечера преди десет часа.

Адамсберг влезе в стаята за разпити, хванал маратонките с края на пръстите си, и направи знак на Ноел да излезе. Момо облекчено се усмихна, като го видя, но комисарят поклати глава.

— Не, Момо. Това е краят на подвизите ти на шеф на банда. Ясно ли ти е кого си подпалил този път? Знаеш ли кой е той?

— Казаха ми. Онзи, дето прави сгради и метали. Клермон.

— И дето ги продава, Мо. По цял свят.

— Да, дето ги продава.

— Иначе казано, изпепелил си един от стълбовете на родната икономика. Ни повече, ни по-малко. Схващаш ли?

— Да.

— Какво схващаш?

— Че е стълб на родната икономика — каза Мо с ридание в гласа.

— С други думи, подпалил си цялата страна чисто и просто. В този момент компанията Клермон-Брасьор е дезориентирана и европейските борси са разтревожени. Това ясно ли ти е? Не, не ми разправяй истории за тайнствени срещи, за паркове и непознати маратонки. Това, което искам да знам, е дали си го убил случайно, или си се целил точно в Клермон-Брасьор. Убийство по непредпазливост или предумишлено убийство. Има огромна разлика.

— Моля ви, господин комисар.

— Не си мърдай ръцете. В него ли се целеше? Може би си искал да запишеш името си в историята. Ако е така, направил си го. Сложи си ръкавиците и си обуй маратонките. Сложи само една, това ще ми е достатъчно.

— Не са мои.

— Сложи една — повиши тон Адамсберг.

Ноел, който гледаше иззад стъклото, недоволно сви рамене.

— Всеки миг ще разплаче момчето. А после аз съм бил грубиянинът в Бригадата.

— Стига, Ноел — каза Меркаде. — Имаме заповеди. Огънят на Момо се е разпространил до министерството, нужни са признания.

— И откога комисарят се подчинява на заповеди така безпрекословно?

— Откакто са го нарочили. Не ти ли изглежда нормално, че иска да спаси кожата?

— Разбира се, че ми изглежда нормално. Но не и от негова страна — каза Ноел и се отдалечи. — Дори ме разочарова.

Адамсберг излезе от стаята, подаде маратонките на Есталер и срещна двусмислените погледи на подчинените си и особено на майор Данглар.

— Продължете, Меркаде, трябва да се свържа с Нормандия. Сега, когато е изгубил доверие в мен, Момо бързо ще рухне. Внесете вътре вентилатор, по-малко ще му се потят ръцете. И щом експертът направи повторните си анализи, изпратете ми ги.

— Смятах, че не вярвате в обвинението — обяви Данглар с малко превзет тон.

— Обаче видях очите му. Направил го е, Данглар. Жалко, но го е направил. Не знаем само дали неволно или нарочно.

Ако имаше нещо, което Данглар най-много от всичко не одобряваше у Адамсберг, то бе начинът му да приема усещанията си за проверени факти. Адамсберг възразяваше, че усещанията са факти, материални елементи, които имат не по-малка стойност от лабораторните анализи. Че мозъкът е най-гигантската лаборатория, напълно способна да подреди и анализира получените данни, като например за погледа, и да извлече от тях почти сигурни резултати. Данглар не понасяше тази измислена логика.

— Не става дума да видим или да не видим, господин комисар, а да узнаем.

— Но ние знаем, Данглар. Мо е изгорил стареца на олтара на своите убеждения. Днес в Ордебек един тип счупи една възрастна дама, както се чупи чаша на земята. Не съм в настроение да щадя убийците.

— Сутринта мислехте, че Момо е паднал в капан. Сутринта казвахте, че е щял непременно да се отърве от маратонките си, вместо да ги прибира в гардероба си, готови за обвинителите му.

— Мо се е мислил за още по-хитър. За достатъчно хитър, за да се снабди с нови маратонки и да ни накара да мислим, че искат да го натопят и да му припишат убийството. Но убийството си е негово, Данглар.

— И му личи по погледа?

— Например.

— И какви доказателства открихте в погледа му?

— Гордост, жестокост и сега вече безумен страх.

— И вие дозирахте всичко това? Анализирахте го?

— Казах ви, Данглар — отговори Адамсберг с малко заплашителна мекота, — че не съм в настроение да споря.

— Лошо — сухо промърмори Данглар.

Адамсберг набираше на мобилния си номера на болницата в Ордебек. Направи знак на Данглар, като равнодушно го помете с ръка.

— Прибирайте се, майоре, това е най-доброто, което можете да сторите.

Седем от колегите им се бяха струпали около тях и следяха разправията. Есталер изглеждаше разстроен.

— И вие също, всички, ако се боите, че продължението няма да ви хареса. Трябват ми само двама души тук с Мо. Меркаде и Есталер.

Отпратените полицаи се разпръснаха мълчаливо, удивени или възмутени. Разтреперан от яд. Данглар се отдалечи с големи крачки толкова бързо, колкото му позволяваше особеното му туловище, поддържано от два дълги крака, не по-надеждни от две наполовина разтопени свещи. Той се заспуска по спираловидните стълби, които водеха към избата, измъкна бутилката с бяло вино, която криеше зад големия котел, и изпи няколко големи глътки една след друга. Жалко, каза си, веднъж и той да издържи до седем вечерта, без да пие. Седна на сандъка, който му служеше за стол в подземието, и се опита да диша спокойно, за да укроти беса си и главно болката от разочарованието. Почти бе изпаднал в паника, той, който толкова бе обичал Адамсберг, толкова бе разчитал на мамещите маршрути на духа му, на прословутата му разсеяност и да, на простата му и почти неизменна благост. Но времето минаваше и честите успехи явно бяха опорочили първоначалната природа на комисаря. Увереност и самочувствие проникваха в съзнанието му и внасяха в него нов материал — амбиция, високомерие, задръстеност. Знаменитата небрежност на Адамсберг се извърташе и започваше да показва черната си страна.

Неутешен, Данглар остави бутилката в скривалището й. Чуваше вратата на Бригадата да се затръшва, полицаите изпълняваха заповедта и един по един напускаха сградата в очакване на едно по-добро утре. Послушният Есталер бе останал до Момо в компанията на лейтенант Меркаде, който вероятно спеше до него. Цикълът будуване/сън на Меркаде обхващаше около три часа и половина. Лейтенантът се срамуваше от недъга си и не беше в позиция да предизвиква комисаря.

Данглар вяло се изправи и насочи мисълта си към вечерята, която трябваше да приготви за петте си деца, за да прогони ехото от кавгата. Петте ми деца, помисли той яростно и хвана парапета, за да се изкачи по стълбището. Там беше животът му, не с Адамсберг. Да си подаде оставката, да замине за Лондон, защо не, за Лондон, където живееше любимата му, която виждаше толкова рядко. Това почти решение му донесе усещане за гордост и вля малко динамика в огорчения му мозък.

Заключен в кабинета си, Адамсберг слушаше как се тряска вратата на Бригадата, когато подчинените му напускаха това поразено от дискомфорт и неприязън място. Бе направил каквото трябваше да направи и не се упрекваше в нищо. Малко грубичко се бе държал, но спешността на случая не му оставяше избор. Гневният изблик на Данглар го изненадваше. Странно, че старият му приятел не го бе подкрепил и последвал, както правеше почти винаги. Още повече че Данглар не се съмняваше във вината на Мо. Острият му ум му бе изневерил. Впрочем големите пристъпи на тревожност, които тормозеха майора, често скриваха от него простата истина, като деформираха всичко пред себе си и му преграждаха пътя към очевидното. Но никога задълго.

Към 20 часа Адамсберг чу провлечените стъпки на Меркаде, който му водеше Мо. След час съдбата на младия подпалвач ще се реши, а утре комисарят ще трябва да изтърпи реакциите на колегите си. Единствената, от която истински се боеше, беше тази на Ретанкур. Каквото и да си мислеха Ретанкур или Данглар, той наистина бе разчел погледа на Мо и това очертаваше пред него един неизбежен път. Стана, за да отвори вратата, като прибра телефона в джоба си. Лео още бе жива, там, в Ордебек.

— Седни — каза той на Мо, който влизаше, навел глава, за да скрие очите си.

Адамсберг го бе чул да плаче, защитите падаха.

— Нищо не каза — докладва Меркаде с неутрален тон.

— Скоро всичко ще свърши — каза Адамсберг, като натисна рамото на младежа, за да го накара да седне. — Меркаде, сложете му белезници и идете горе да си починете.

Тоест в малката стаичка с кафемашината и паницата на котарака, където лейтенантът бе натрупал на пода възглавниците, необходими за цикличните му сиести. Меркаде използваше котарака, който носеше до паницата му и с който се отдаваше на съвместен сън. Според Ретанкур откакто лейтенантът и котаракът се бяха асоциирали, Меркаде спеше по-добре и по-кратко.