Неудържимата армия

XIV

Данглар беше измил съдовете от вечерята и лежеше на старото си кафяво канапе с чаша бяло вино до ръката, докато децата довършваха домашните си. Пет деца, които растяха, пет деца, които щяха да заминат, и по-добре да не мисли за това тази вечер. Най-малкият, който не беше негов и непрекъснато му предлагаше загадката на сините си очи, наследени от друг баща, беше единственият невръстен и Данглар гледаше да го задържи на този стадий. Не бе успял да скрие унинието си вечерта и по-големият близнак настоятелно го бе разпитвал. Данглар не устоя и разказа сцената, която бе направил на комисаря, спомена за хапливия тон на Адамсберг и как той е заслизал по нанадолнището на посредствеността. Синът му направи гримаса на съмнение, последван от брат си, и тази двойна гримаса още обсебваше съзнанието на майора.

Чуваше едната от близначките да преговаря урока си за Волтер — човека, който се подиграва на всички поддали се на илюзията и лъжата. Внезапно Данглар се надигна и се подпря на лакът. Мизансцен, ето на какво бе присъствал. Лъжа, илюзия. Усети, че умът му преминава на по-горна предавка, тоест че влиза в релсите на обичайната си прозорливост. Стана и отмести чашата си. Ако не се лъжеше, Адамсберг имаше нужда от него, сега веднага.

След двайсет минути влизаше задъхан в Бригадата. Нищо особено не се бе случило, нощната смяна дремеше под включените вентилатори. Бързо отиде до кабинета на Адамсберг, забеляза отворената решетка и се затича, доколкото можеше, към задния вход. В тъмната улица двамата постови подкрепяха Адамсберг, който изглеждаше замаян и се облягаше на раменете им. Данглар веднага ги смени.

— Хванете ми негодника — нареди Адамсберг на сержантите. — Мисля, че избяга с кола. Ще ви изпратя подкрепление.

Данглар мълчаливо заведе Адамсберг до кабинета му и затвори решетките след себе си. Комисарят отказа да седне, отпусна се на пода между двете еленови рога и се облегна на стената.

— Лекар? — сухо попита Данглар.

Адамсберг завъртя отрицателно глава.

— Малко вода тогава. Това им трябва на ранените.

Данглар се разпореди за подкрепления, за максимално териториално наблюдение — пътища, гари, летища, и се върна с чаша вода, празна чаша и бутилка бяло вино.

— Как стана това? — попита той, като подаде чашата с вода на комисаря и извади тапата на бутилката.

— Беше взел патлака на Меркаде. Нищо не можах да направя — каза Адамсберг, изпразни чашата си и я подаде на Данглар, посочвайки бутилката.

— За вас виното не е препоръчително.

— Нито за вас, Данглар.

— В общи линии, преметнали са ви като някой новак.

— В общи линии, да.

Един от постовите почука, влезе, без да изчака, и подаде магнума на комисаря.

— Беше в канавката — каза той.

— А телефона?

— Нямаше телефон. Според месаря, който правел сметките си, някаква кола потеглила бързо, пет минути след като паркирала пред магазина му. Един мъж се качил в нея.

— Мо — въздъхна Данглар.

— Да — потвърди постовият. — Описанието съвпада.

— Не е ли видял номера? — попита Адамсберг, без да показва и следа от напрежение.

— Не. Не е излизал от магазина. Какво ще правим?

— Ще докладваме. Ще пишем рапорт. Няма по-добър отговор.

Вратата се затвори и Данглар подаде на комисаря половин чаша вино.

— Във вашето състояние на шок — настоя той превзето — не мога да ви налея повече.

Адамсберг опипа джоба на ризата си и извади смачкана цигара, открадната от Церк. Запали я бавно, като се опитваше да избягва погледа на Данглар, който сякаш искаше да се забие в черепа му като тънък и много дълъг гвоздей. Какво правеше тук Данглар, по това време? Наистина го бе заболяло, когато Мо го удари, и Адамсберг потърка болезнената си и сигурно зачервена брадичка. Чудесно. Усети драскотина и малко кръв под пръстите си. Идеално, всичко се нареждаше добре. Освен Данглар и дългия му гвоздей, а точно от това се бе опасявал. Неведенията на майора никога не траеха дълго.

— Разкажете ми — каза Данглар.

— Няма нищо за разказване. Той побесня и ми опря оръжието във врата. Нищо не можех да направя. Мина по страничната улица.

— Как е могъл да предупреди съучастника си?

— По телефона на Меркаде. Написа съобщението пред мен. Как да се оправим с рапорта? За да не кажем, че Меркаде е спял?

— Наистина, как да се оправим с рапорта? — повтори Данглар, произнасяйки отчетливо думите.

— Ще променим часовете. Ще напишем, че в девет вечерта Мо още е бил в стаята за разпити. Полицай, който дреме през извънредния си час, няма да направи впечатление. Мисля, че колегите ще проявят солидарност.

— С кого? — попита Данглар. — С Меркаде или с вас?

— Какво бихте искали да направя, Данглар? Да се оставя да ме надупчат?

— Хайде сега. Толкова ли беше сериозно?

— Толкова, да. Мо беше освирепял.

— Разбира се — каза Данглар и отпи от чашата си.

Адамсберг прочете поражението си в прекалено проницателния поглед на своя заместник.

— Добре де — каза той.

— Добре де — потвърди Данглар.

— Но твърде късно. Идвате твърде късно и фарсът е изигран. Страх ме беше, че ще разберете по-рано. Забавихте се — додаде той разочаровано.

— Да, забавих се. Водихте ме за носа цели три часа.

— Точно колкото ми трябваха.

— Вие сте превъртели, Адамсберг.

Адамсберг отпи глътка от половината си чаша и я завъртя из устата си.

— Не ми пречи — каза той и преглътна.

— Завличате ме със себе си.

— Не. Не бяхте длъжен да разберете. Дори все още имате възможност да се правите на глупак. Вие избирате, майоре. Вървете си или останете.

— Оставам, ако разполагате с нещо в негова полза. Нещо друго, не погледа му.

— Дума да не става. Ако останете, ще е, без да ми поставяте условия.

— В противен случай?

— В противен случай ще мина и без вас.

Данглар потисна възмущението си и здраво стисна чашата. Изпитваше гняв, но не толкова мъчителен, спомни си той, колкото когато си мислеше, че Адамсберг е паднал от облаците си. Мълчаливо размисли, без да бърза. Проформа, знаеше си го.

— Хубаво — каза накрая.

Това бе най-точната дума, която намери, за да обяви, че се предава.

— Спомняте ли си маратонките? — попита Адамсберг. — Връзките?

— Те са с номера на Мо. После?

— Говоря за връзките. Данглар, Краищата им са накиснати в бензин поне на няколко сантиметра.

— И какво?

— Това са маратонки за млади хора с нарочно удължени връзки.

— Знам, децата ми имат същите.

— И как ги връзват децата ви? Помислете добре, Данглар.

— Като ги прекарват зад глезените и после ги връзват отпред.

— Именно. Преди бяха модни развързаните маратонки, сега на мода са дългите връзки, които минават отзад, преди да бъдат вързани отпред. За да не се влачат по земята. Освен ако ги е обул някой по-възрастен, някой, който не е в крак с модата и не знае как да ги завързва.

— Мамка му.

— Именно. По-възрастният, дето не е в крак с модата и е на петдесет-шейсет години, да кажем един от синовете Клермон-Брасьор, е купил младежки маратонки. И ги е завързал отпред, както в младостта си. И връзките са се влачили и са се напоили с бензин. Накарах Мо да ги обуе, спомняте ли си?

— Да.

— И той ги прекара отзад и ги завърза отпред. Ако Мо е подпалил колата, щеше да има бензин по подметките му, но не и по връзките на маратонките му.

Данглар напълни празната си чаша.

— С това ли разполагате?

— Да, и струва чисто злато.

— Вярно. Но започнахте да разигравате комедия преди това. Знаехте преди това.

— Мо не е убиец. Никога не съм имал намерение да позволя да го уловят в голямата мрежа.

— Кого от синовете Клермон подозирате?

— Кристиян. Той беше студенокръвен негодник още на двайсетгодишна възраст.

— Няма да ви позволят. Ще хванат Мо, където и да се намира. Това е единственият им шанс. Кой го взе с колата?

Адамсберг изгълта виното си, без да отговори.

— Крушката не пада по-далеч от корена — заключи Данглар и тромаво се изправи.

— Вече имаме един болен гълъб, можем да си позволим още едно гълъбче.

— Не можете да го държите у вас дълго.

— Не смятам да го държа дълго.

— Добре. Какво ще правим тогава?

— Каквото обикновено — каза Адамсберг и се измъкна измежду рогата. — Ще напишем рапорт. Вас повече ви бива в писането, Данглар.

В този миг звънна мобилният му и на екранчето се появи непознат номер. Адамсберг погледна часовниците си — 22:05 ч — и се намръщи. Данглар тъкмо се заемаше с фалшивия рапорт, като се тревожеше за неизменната подкрепа, която оказваше на комисаря и която сега придобиваше прекалено големи размери.

— Адамсберг — тихо каза комисарят.

— Луи-Никола Емери — отвърна капитанът глухо. — Събудих ли те?

— Не, един от заподозрените ми току-що избяга.

— Чудесно — одобри Емери, без да разбира за какво става дума.

— Лео е мъртва?

— Не, още се държи. Но не и аз. Отнемат ми случая, Адамсберг.

— Официално ли е?

— Още не. Един колега ме предупреди. Утре ще стане официално. Хиени такива, кучи синове.

— Бяхме го предвидили, Емери. Временно отстраняване или преместване?

— Временно отстраняване в очакване на рапорта.

— Да, рапорта.

— Хиени, кучи синове — повтори капитанът.

— За какво ми се обаждаш?

— Предпочитам да пукна, но да не видя капитанът от Лизийо да поеме случая. Дори света Тереза би го хвърлила на Неудържимата армия, без да се поколебае.

— Момент, Емери.

Адамсберг закри с ръка слушалката на телефона си.

— Данглар, кой е капитанът на Лизийо?

— Доминик Барфон, истински боклук.

— Какво искаш да направя, Емери? — попита Адамсберг.

— Искам ти да поемеш случая. В края на краищата той си е твой.

— Мой ли?

— От самото начало, още преди да съществува. Откакто тръгна по пътя за Боневал, без да имаш и понятие за какво иде реч.

— Минах оттам, за да взема въздух. И ядох черници.

— Не на мен тия. Случаят е твой — продължаваше да твърди Емери. — И ако ти се заемеш с него, ще мога да ти помагам, а ти няма да ме прегазиш. Докато кучият син от Лизийо ще ме смели на кайма.

— Затова, значи.

— Затова и защото случаят е твой и на никой друг. Ти срещу Неудържимата армия.

— Не си измисляй, Емери.

— Не си измислям. Той препуска към теб.

— Кой?

— Господарят Елекен.

— И за секунда не вярваш в това. Мислиш за собствената си кожа.

— Да.

— Съжалявам, Емери, знаеш, че не мога да получа случая. Няма никаква причина.

— Не ти говоря за причина, а за връзка. Аз ще използвам граф Д’Ордебек, намери и ти някого.

— Но защо да го правя, Емери? За да си имам неприятности с ченгетата от Лизийо? Имам сума неприятности и тук, Емери.

— Но не си на топа на устата.

— Откъде знаеш? Току-що ти казах, че един от заподозрените ми е избягал. От собствения ми кабинет, с патлака на един от подчинените ми.

— Точно затова трябва да се прославиш с нещо друго.

Има нещо вярно, помисли Адамсберг. Но кой би могъл да пребори Неудържимата армия?

— Избягалият заподозрян от случая Клермон-Брасьор ли е? — попита Емери.

— Именно. Виждаш, че корабът пропуска вода и ще бъда много зает да я изгребвам.

— Интересуват ли те наследниците на Клермон?

— Много, но са недостъпни.

— Не и за граф Д’Ордебек. Той продаде стоманолеярните си на Антоан, бащата. Двамата са вилнели из Африка през петдесетте години. Графът ми е приятел. Когато Лео ме измъкна за гащите от блатото, двамата още бяха заедно.

— Остави ги Клермонови. Подпалвачът е известен.

— Толкова по-добре. Просто понякога човек се изкушава да попрочисти околността, за да му се проясни погледът. Обикновен рефлекс на професионална хигиена без сериозни последствия.

Адамсберг отдалечи слушалката от ухото си и скръсти ръце. Напипа парченцето пръст, което бе пъхнал в джоба на ризата си. Днес на обед.

— Остави ме да помисля — каза той.

— Мисли бързо.

— Никога не мисля бързо, Емери.

Понякога не мисля изобщо, допълни Данглар, без да го изрече на глас. Бягството на Мо беше истинско безумие.

— Ордебек, а? — каза Данглар. — Още призори цялото правителство ще ви наскочи, искате да прибавите и Неудържимата армия?

— Праправнукът на маршал Даву е освободен от длъжност. Мястото е вакантно. Не го ли намирате за почетно?

— Откога се интересувате от почести?

Адамсберг мълчаливо подреждаше нещата си.

— Откакто обещах на Лео, че ще се върна.

— Тя е в кома и й е все тая, дори не си спомня за вас.

— Но аз за нея да.

И в края на краищата, мислеше Адамсберг, докато се прибираше вкъщи пеш, възможно е Емери да е прав. Че случаят е негов, на Адамсберг. Комисарят се отклони от пътя си, свърна към Сена и хвърли във водите й телефона на Меркаде.