Неудържимата армия

XXXI

Сега жителите на Ордебек щяха още повече да се разтревожат, но уплахата и търсенето на отговор, мислеше Адамсберг, щяха да се насочат по-скоро към Неудържимата армия, отколкото към безсилието на парижкия комисар. Защото кой тук сериозно би си представил, че един човек, просто един човек би могъл да пребори Господаря Елекен? Адамсберг избра все пак един по-пуст път, по който щеше да избегне срещи и въпроси, макар нормандците да не бяха особено склонни към пряко говорене. Обаче компенсираха тази несклонност с дълги погледи или тежки намеци, които ви изненадват в гръб и в крайна сметка ви поставят лице в лице с незададения въпрос.

Адамсберг заобиколи Ордебек по пътя за блатото с водните кончета, мина напряко през гората Птит Аленд и се отправи към пътя за Боневал под оловното слънце. Никакъв риск да срещне някого по това време на тази прокълната пътека. Вече би трябвало многократно да е минавал оттук. Защото тук и само тук Лео е могла да узнае или да разбере нещо. Но трябваше да се занимае с Мо, с Клермонови, с гмуркачката Ретанкур, с инертната Лео, със заповедите на графа, затова не бе действал достатъчно бързо. Възможно бе също да се е задвижила някаква фаталност, която го караше по най-естествен начин да прехвърля вината на Господаря Елекен, вместо да потърси истинския, смъртен човек, който посичаше хората с брадва. Никаква вест от Церк. В това отношение синът следваше инструкциите му — бе му забранил да се свързва с него. Защото в този час и след десанта на хората от министерството вторият му мобилен телефон със сигурност бе локализиран и подслушван. Трябваше да предупреди Ретанкур да не му се обажда. Бог знае какво би сполетяло къртица, открита в грандиозната дупка на Клермон-Брасьорови.

Покрай прекия път видя изолирана къща, пазена от куче, което се бе уморило да лае. Нямаше никакъв риск някой да подслушва телефона на този дом. Адамсберг няколко пъти дръпна връвта на стария звънец. След като никой не откликна, той бутна вратата и намери телефона на масичка в антрето насред купчина писма, чадъри и кални ботуши. Вдигна слушалката с намерението да набере номера на Ретанкур.

След това я остави, внезапно обезпокоен от твърдия пакет със снимки в задния джоб на панталона му, даден му от графа предишния ден. Излезе от къщата и се оттегли зад сеновала, където бавно разгледа снимките, без още да разгадава смисъла на настойчивия им повик. Кристиян имитира неизвестно кого сред засмени хора, зле облеченият Кристоф се усмихва, на вратовръзката му е закачена златна игла във формата на подкова, всички държат чаши, плата, украсени с каскади цветя, рокли с големи деколтета, бижута, масивни пръстени, впити в плътта на стари пръсти, сервитьори в ливреи. Много можеше да види някой зоолог, специализиран в перченето и надуването на властниците, и нищо не виждаше ченгето, тръгнало по следите на отцеубиец. Разсея го прелитащо ято патици, образуващи безупречно V. Адамсберг вдигна поглед към светлосиньото небе, засенчено с тежки облаци на запад, прибра снимките, погали по главата една кобила, която разтърсваше падналия на очите й кичур, и погледна часовниците си. Ако нещо се бе случило на Церк, вече щеше да знае. В този час сигурно наближаваха Гренада и бяха вън от обсега и на най-активното търсене. Не беше предвидил, че ще се безпокои за Церк, не можеше да определи каква част се дължеше на чувството му за вина и каква на неосъзната до момента обич. Представи си как двамата се приближават до града, мърляви, уморени, видя дребното слабо и усмихнато личице на Церк. Мо и косите му, подстригани като на добър ученик. Мо, Момо Късия фитил.

Бързо прибра снимките в джоба си и пъргаво се върна в къщата, огледа се, преди да влезе, и вече вътре, набра номера на Ретанкур.

— Виолет — каза той, — снимката на Спасител 1, която ми изпрати.

— Да.

— Косите му са къси. А на вечерята са по-дълги. Кога го снима?

— На другия ден, след като постъпих на работа.

— Значи, три дни след пожара. Опитай се да разбереш кога се е подстригал. В колко часа. Преди или след като се е прибрал. Гледай да се справиш.

— Успях да опитомя майордома, най-недостъпния в къщата. С никого не говори, но за мен прави изключение.

— Защо ли не се учудвам. Изпрати ми сведението, после вече не използвай тези телефони и се измитай оттам.

— Проблем ли има? — безстрастно попита Ретанкур.

— Голям.

— Хубаво.

— Ако се е подстригал сам, преди да се прибере, може да е оставил някой косъм на облегалката за главата в колата си. Карал ли е след убийството?

— Не, използвал е шофьора си.

— Значи, търсим косъмче на мястото на водача.

— Но без разрешение за претърсване.

— Именно, лейтенант, никога няма да получим такова.

Адамсберг повървя още двайсет минути, преди да стигне до пътя за Боневал, озадачен от внезапното подстригване на Кристиян Клермон-Брасьор. Само че не той бе откарал бащата в мерцедеса. Той си беше тръгнал по-рано, пийнал, и бе отишъл у жена, чието име никога нямаше да научат. А след новината може би е пожелал по-прилична прическа в знак на траур.

Може би. Косите на Мо понякога се пърлеха от горещината на пожарите. Ако Кристиян е запалил колата, ако си е опърлил някой кичур, сигурно се е опитал да прикрие станалото, като е подстригал цялата си коса. Но Кристиян не е бил там, това е положението, а нищо не уморяваше Адамсберг повече от тъпченето на място. За разлика от Данглар, който можеше да се инати и да стъпва в собствените си следи, докато му се завие свят.

Адамсберг си наложи да не обръща внимание на черниците, за да се съсредоточи на пътя за Боневал и на следите на старата Лео. Мина покрай големия пън, на който бе седял до нея, дълго се въртя около параклиса „Свети Антоний“, който ви помага да намерите изгубеното. Майка му не спираше дразнещо да повтаря името на този светец всеки път, когато изгубеше и най-малката дреболия. „Свети Антоний от Падуа, намери ми таз игла“. Като дете Адамсберг доста се шокираше от това как майка му безцеремонно призовава свети Антоний да й намери губерката или напръстника. В момента светецът не му помагаше да намери каквото и да било на пътя. Адамсберг съвестно го измина и в обратната посока и пак седна на пъна, този път с шепа черници, които остави до себе си. Прегледа на екранчето на телефона си снимките, изпратени му от Ретанкур, като ги сравняваше с тези, които му бе дал Валре. Чу шумолене зад гърба си и Мърз изскочи от гората с блажената физиономия на младеж след плодотворна среща със селската красавица. Мърз постави олигавената си глава на коляното му и го загледа с умолителното изражение, което никое човешко същество не може да възпроизведе с такава категоричност. Адамсберг го потупа по челото.

— Сега захарта ли си искаш? Обаче нямам, мой човек. Не съм ти Лео.

Мърз постави оплесканите си лапи на крачола на панталона му и още по-настоятелно се замоли.

— Няма захар, Мързи — бавно повтори Адамсберг. — Сержантът ще ти даде в шест часа. Искаш ли черница?

Адамсберг му подаде едно плодче, което кучето не пожела да вземе. Явно разбирайки колко е безполезно искането му или колко е глупав този тип, то взе да рие земята пред Адамсберг, разпръсквайки множество изсъхнали листа.

— Мърз, разрушаваш жизнения микрокосмос на изгнилите листа.

Кучето направи стойка и го загледа настоятелно, поклащайки муцуната си. Една от лапите му затискаше бяла хартийка.

— Виждам, Мърз. В това е била завита бучка захар. Но хартийката е празна. И е стара.

Адамсберг глътна шепа черници, а Мърз отново настоя, като премести лапата си, за да насочи този човек, на когото му трябваше толкова време да разбере. За една минута Адамсберг събра от земята шест опаковки от бучки захар.

— Всички са празни, старче. Знам какво ми казваш — тук е истинска мина за захар. Знам, че точно тук Лео ти е давала бучка след подвизите ти в съседното стопанство. Разбирам, че си разочарован. Обаче аз нямам захар.

Адамсберг стана и направи няколко крачки с намерението да разсее Мърз от неизпълнимото му желание. Кучето го следваше, като тихо скимтеше, и Адамсберг внезапно се върна и седна точно както бе седял, когато беше с Лео, припомняйки си сцената, първите разменени думи, появата на кучето. Ако паметта на Адамсберг не я биваше да задържа думи, тя изключително добре помнеше всичко, свързано с образите. Сега комисарят ясно виждаше жеста на Лео, сякаш беше изрисуван. Тогава на пътя Лео не разви бучката захар, защото тя не беше опакована. А направо я даде на кучето. Лео не би разнасяла опаковани бучки захар, все тая й беше дали ще изцапа джобовете си, пръстите си или захарта.

Адамсберг грижливо прибра мръсните хартийки, изровени от Мърз. Някой друг бе ял захар на това място. Хартийките бяха тук поне от две седмици, една до друга, сякаш захвърлени по едно и също време. Е? И какво от това? Освен факта, че бяха на пътя за Боневал? Именно. Някой хлапак би могъл да е седял на пъна посред нощ в очакване да мине Армията — за да докаже, че е голям бабаит — и да си е хапвал захар за подсилване. Или да е стоял тук в нощта на убийството? И да е видял убиеца?

— Мързи — каза той на кучето, — ти показа ли тези хартийки на Лео? С надеждата, че ще ти даде допълнително?

Адамсберг се пренесе до болничното легло и огледа с друго око трите думи, които му бе прошепнала старата жена: хелоу, Мързи, захар.

— Мързи — повтори той, — Лео е видяла тези хартийки, така ли? Видяла ги е, нали? И дори ще ти кажа кога ги е видяла. В деня, когато е открила тялото на Ербие. В противен случай нямаше да говори за това в болницата, като имаш предвид колко малко сили са й останали. Но защо нищо не е казала онази вечер? Смяташ ли, че е разбрала по-късно? Като мен? Със закъснение? На другия ден? Какво е разбрала, Мърз?

Адамсберг внимателно прибра хартийките в плика със снимките.

— Какво, Мързи? — подзе той, докато се спускаше по същата пряка пътека, по която бе минала Лео. — Какво е разбрала? Че е имало свидетел на убийството? Откъде е знаела, че хартийките са били хвърлени същата вечер? Защото е идвала тук с теб предишния ден? И те не са били тук?

Кучето вървеше по пътеката енергично, препикавайки същите дървета като първия път, докато се приближаваше към ханчето на Лео.

— Само това ще да е, Мърз. Свидетел, който е плюскал захар. Който е разбрал значението на това, което е видял, по-късно, когато е чул за убийството и за датата на извършването му. Свидетел, които обаче си мълчи, защото го е страх. Лео може би е знаела кое момче се е доказвало на пътя през онази нощ.

На петдесет крачки от ханчето Мърз се затича към една кола, паркирана до канавката. Сержант Блерио излезе от колата и тръгна към комисаря. Адамсберг ускори ход с надеждата, че сержантът е минал през болницата и носи вести за Лео.

— Нищо не може да се направи, не могат да разберат какво й е — каза той на Адамсберг, без да го поздрави, като разпери късите си ръце и дълбоко въздъхна.

— Мамка му, Блерио. Какво става?

— Нещо потраква отстрани.

— Потраква ли?

— Да дави се от най-малкото усилие. Но на слизане се държи нормално.

— Но за кого говорите, Блерио?

— Ами че за колата, господин комисар. Докато префектурата ни я смени с нова, много вода ще изтече.

— Окей, сержант. Как мина разпитът на Мортанбо?

— Нищо не знае, наистина. Дрипа — каза Блерио тъжно, докато галеше Мърз, който бе сложил лапи на гърдите му. — Без Глейо този тип за нищо не става.

— Иска си захарта.

— Иска главно да остане в килията. Тоз кретен взе да ме обижда, после се опита да ми разбие мутрата с надеждата да поостане по-дълго в дранголника. Ама не на мен тия.

— Дайте да се разберем, Блерио — каза Адамсберг, като си обърса челото с ръкава на фланелката си. — Казвам само, че кучето си иска бучката захар.

— Да, ама не му е дошло времето.

— Знам, сержант. Обаче двамата бяхме в гората, той отиде да се види с момичето от стопанството и сега иска бучка захар.

— Тогава ще трябва вие да му я дадете, господин комисар. Защото аз бърках в мотора, а когато ръцете ми миришат на бензин, нищо не може да се направи, той нищо не приема.

— Аз нямам захар, сержант — търпеливо обясни Адамсберг.

Блерио мълчаливо показа джоба на ризата си, натъпкан с увити в хартийки бучки захар.

— Заповядайте — каза той.

Адамсберг измъкна една бучка, разви я и я даде на Мърз. Поне едно малко нещо да е свършено.

— Винаги ли се разхождате с толкова захар в джоба?

— Че защо не? — промърмори Блерио.

Адамсберг усети, че въпросът му е бил прекалено директен и е засегнал нещо лично, което Блерио нямаше намерение да разкрива. Може би дебелият сержант получаваше кризи на хипогликемия, на тези брутални спадове на кръвната захар, от които се изпотявате, омеквате, разтреперват ви се краката и се чувствате като пред припадане. Или може би даваше бучки захар на конете. Или пък ги пъхаше в бензиновите резервоари на враговете си. Или може би ги слагаше в чашата си със сутрешния калвадос.

— Ще ме закарате ли до болницата, сержант? Трябва да видя лекаря, преди да си е тръгнал.

— Изглежда, е измъкнал Лео, както се вади шаран от тинята — каза Блерио, докато сядаше зад волана и чакаше Мърз да скочи отзад. — Веднъж аз така извадих една пъстърва от река Тук. Направо с ръка я хванах. Трябва да се беше ударила в някоя скала или нещо такова. Не ми даде сърце да я изям, не знам защо, пуснах я обратно във водата.

— Какво ще правим с Мортанбо?

— Дрипата предпочита да остане в жандармерията тази нощ. Има право да стои до 14 часа утре. След това, ей богу, не знам. Сигурно сега съжалява, че е убил майка си. Щеше да е в безопасност с нея, не беше тя жена, дето ще се остави да я будалкат. Освен това, ако беше стоял мирно, Елекен нямаше да насъска Армията срещу него.

— Вие вярвате ли в Армията, сержант?

— Ами, не — прошепна Блерио. — Казвам каквото казват, нищо повече.

— Младежите често ли ходят нощем на пътя за Боневал?

— Да. Кретенчета, които не смеят да откажат.

— Кой ги командва?

— По-големи от тях кретени. Тук това е номерът. Или прекарваш нощта на пътя за Боневал, или си бъзливец. Просто и ясно. И аз съм го правил, когато бях на петнайсет. Мога да ви уверя, че на тия години яко ти треперят мартинките. Нямаш право и огън да запалиш, забранено е според кретенския им правилник.

— Знае ли се кои са ходили тази година?

— Нито тази, нито предишните. Никой не се хвали след това. Защото аверчетата ви чакат на изхода и виждат, че сте се напикали от шубе. Или нещо по-лошо. Затова никой не се надува. То е като в секта, господин комисар, всичко е тайно.

— И момичетата ли го правят?

— Между нас да си остане, господин комисар, за тия неща момичетата са хиляда пъти по-малки кретени от момчетата. Те не си създават неприятности без причина. Не, разбира се, че не ходят там.

Доктор Елбо хапваше в стаята, която бяха оставили на негово разположение, и весело си бъбреше с две сестри и с доктор Мерлуз, вече напълно покорѐн и съвършено доброжелателен.

— Както виждате, приятелю — каза той, като поздрави Адамсберг, — подлагам си преди тръгване.

— Как е тя?

— Още веднъж направих грижлива проверка, всичко е на мястото си, доволен съм. Освен ако не греша, функциите й постепенно ще се задействат. Ще видите ефекта след четири дни, после тя ще навлезе във фаза на консолидация. Но внимание, Адамсберг, не забравяйте. Никакви полицейски въпроси — какво видяхте, кой беше, какво стана? Тя още не е способна да застане лице в лице с този спомен и ако се опитате да я принудите, ще зачеркнете всичките ни усилия.

— Лично ще следя да се изпълняват указанията ви, доктор Елбо — раболепно го увери Мерлуз. — Стаята й ще бъде заключена и никой няма да влиза без мое разрешение. И никой няма да й говори в мое отсъствие.

— Разчитам напълно на вас, драги колега. Адамсберг, ако ми издействате още една разходка, ще дойда да я видя след петнайсет дни. Много ми беше приятно, наистина.

— А аз ви благодаря, Елбо, наистина.

— Хайде, приятелю, това ми е професията. Апропо, електрическите топчета? Да се заемем ли с тях? Рене — обърна си той към главния надзирател, — имаме ли пет минути? С комисаря нямам нужда от повече. Той е ненормално инфрасимптоматичен.

— Няма проблем — каза Рене, след като погледна стенния часовник. — Но трябва да сме тръгнали в 18 часа, не по-късно, докторе.

— Повече не ми и трябва.

Лекарят се усмихна, обърса устните си с хартиена салфетка и изведе Адамсберг в коридора, последван от двамата пазачи.

— Няма нужда да лягате. Седнете на този стол, това ще е съвсем достатъчно. Само си свалете обувките. Къде е това прословуто топче? Къде, на тила ли?

Лекарят поработи малко върху черепа, врата и краката на комисаря, не пропусна и очите и скулите.

— Все така особен сте, приятелю — каза той накрая, като му направи знак да се обуе. — Достатъчно е да се прекъснат тук и там някои редки земни връзки, за да се изкачите горе в облаците и да се смесите с тях. Като балон. Внимавайте, Адамсберг, вече ви предупредих. Реалният живот е планина от лайна, от низост и посредственост, така е, съгласен съм. Само че ние сме длъжни да тъпчем вътре, приятелю. Длъжни. За щастие вие сте и много просто устроено животно и част от вас е блокирана на земята като копито на затънал в тинята бик. Това ви е шансът и аз между другото го заздравих, като обработих тилната, слепоочната и ябълчната кост.

— А топчето, докторе?

— Топчето беше дошло, ако говорим от физиологична гледна точка, от една потисната зона между прешлени 1 и 2. От соматична гледна точка се е създало вследствие на силно чувство за вина.

— Не мисля, че някога съм изпитвал вина.

— Вие сте щастливо изключение. Но не сте съвършен. Бих казал — а вие знаете колко отблизо проследих това възкръсване, — че нахлуването в живота ви на непознат син, при това, както бихте могли да си помислите, неуравновесен поради отсъствието ви, дори оглупял поради нехайството ви, е породило прилив на чувство за вина. Откъдето тази реакция на прешлените. Трябва да тръгвам, приятелю. Ще се видим може би след петнайсет дни, ако съдията отново разреши. Знаехте ли, че старият съдия Варние е тотално, абсолютно корумпиран?

— Да, благодарение на това сте тук.

— Късмет, приятелю — каза лекарят и му стисна ръката. — Ще ми е приятно някой ден да ме посетите във Фльори.

Каза „Фльори“, все едно говореше за вилата си, все едно го канеше на приятелски следобед в селския си салон. Адамсберг го проследи с поглед, изпълнен с чувство на уважение, което го развълнува малко — реакция крайно рядка и несъмнено пряко произтекла от проведеното лечение.

Преди доктор Мерлуз да заключи вратата, той тихо влезе в стаята на Лео, докосна хладните й бузи, погали я по косата. Хрумна му, но веднага отхвърли мисълта, да й каже за хартийките от бучките захар.

— Хелоу, Лео, аз съм. Мърз беше на среща с момичето от стопанството. Доволен е.