Неудържимата армия

XXXIV

Церк и Мо излязоха през задния вход към стълбището на хотела и се озоваха на улицата, без да срещнат никого.

— Къде отиваме? — попита Мо, докато се качваха в колата.

— В едно селце на юг, на две крачки от Африка. Там има много кораби и сума ти моряци, готови да се споразумеят с нас и да ни заведат от другата страна.

— Смяташ да преминем от другата страна?

— Ще видим на място.

— Мамка му, Церк, видях какво прибра в сака си.

— Патлака ли?

— Да — каза Мо недоволно.

— Като спряхме в Пиренеите, когато те оставих да спиш, бяхме на километър от моето село. Трябваха ми двайсет минути, за да отида да взема оръжието на дядо ми.

— Да не си се смахнал, за какъв дявол ти с револвера?

— Пистолетът, Мо. Автоматичен пистолет 1935А, калибър 7,5 мм. От 1940 година е, но можеш да ми вярваш, работи.

— А муниции, имаш ли муниции?

— Пълна кутия.

Но защо, по дяволите?

— Защото знам да стрелям.

— Мамка му, нали нямаш намерение да стреляш по ченгетата?

— Не, Мо. Но все трябва да преминем оттатък, нали?

— Мислех, че си спокоен тип. А не откачен.

— Спокоен тип съм. Баща ми те извади от батака, наш ред е да направим така, че да не затънем и двамата.

— Веднага ли отиваме в Африка?

— Най-напред ще огледаме корабите. Ако те пипнат, Мо, край с баща ми. А аз може и да не го познавам, но тази мисъл не ми харесва.