Неудържимата армия

XXXVIII

Характеристиките на местонамесата, според термина, използван от Емери, тоест къщата на Мортанбо, бяха подробно обяснени на ченгетата от смесения екип Ордебек-Париж и графикът, по който щяха да охраняват обекта — надлежно уточнен. Половин ченгето, отпуснато на Емери — сержант Фошьор, — щеше да работи целодневно със съгласието на жандармерията в Сен Венон, съзнаваща спешността на ситуацията. Като цяло разполагаха с четири групи от по двама мъже, които щяха да осигуряват денонощна охрана всяка по шест часа. Един човек отзад, срещу полето, щеше да наблюдава задната част на къщата и източната страна. Един отпред, за фасадата откъм улицата и западната страна. Къщата не беше дълга, нито един от ъглите нямаше да остане ненаблюдаван. Часът беше 14:35 и Мортанбо, отпуснал дебелото си тяло върху малък пластмасов стол, слушаше инструкциите и се потеше. Запрян в дома си до ново нареждане, със спуснати кепенци. Той нямаше нищо против. Ако можеше, би помолил да го затворят в циментов бункер. Уговориха се за начина, по който да се чука на вратата, та да се знае, че е ченгето, от което ще получава храна и информация. Начинът щеше да се мени всеки ден. Строго забранено, разбира се, да отваря на пощальона или на куриер от пепиниерата му или на загрижен приятел. Сержантите Блерио и Фошьор щяха да са първата смяна, до 21 часа. Жюстен и Есталер — втората, до 3 сутринта, Адамсберг и Веранк до 9, Данглар и Емери до 15. Адамсберг използва всякакви измислени предлози, за да подреди смените така, че Данглар и Веранк да не са заедно — прибързаното сдобряване му се струваше неоправдана проява на лош вкус. Програмата обхващаше три дни.

— А като минат три дни? — попита Мортанбо, като пак и пак прекарваше пръсти през влажните си коси.

— Тогава ще му мислим — каза Емери без всякакво съчувствие. — Няма да те дундуркаме цели седмици, само докато пипнем убиеца.

— Но вие никога няма да го пипнете — почти изстена Мортанбо. — Никой не може да пипне Господаря Елекен.

— Щото ти вярваш в него? Мислех, че ти и братовчед ти сте от невярващите.

— Жано не вярваше. Аз да. Винаги съм мислил, че в гората Аланс има някаква сила.

— И казвал ли си това на Жано?

— Не, не. Той смяташе, че това са измислици на скудоумни хора.

— А след като ти вярваш, знаеш ли защо Елекен те е избрал? Знаеш ли защо те е страх от него?

— Не, не, не знам.

— Напротив, знаеш.

— Може би защото бях приятел на Жано.

— А Жано уби младия Тетар?

— Да — каза Мортанбо, като си потърка очите.

— Ти помогна ли му?

— Не, не, кълна се в бога.

— И хич не се смущаваш да предадеш братовчед си веднага след смъртта му?

— Елекен изисква покаяние.

— Аха, затова, значи. За да те пощади Господарят. В такъв случай изцяло в твой интерес е да разкажеш какво точно стана с майка ти.

— Не, не. Не съм я докосвал. Тя ми е майка.

— Докоснал си само крака на стълбата с една връвчица. Пет пари не струваш, Мортанбо. Хайде ставай, ще те заключим у вас. И тъй като ще имаш време да мислиш, виж там да се оправиш с Елекен, напиши си изповедта.

Адамсберг мина през ханчето, където завари Елбо, настанен на собственото му легло, във вдлъбнатината на дюшека, и Веранк — буден, изкъпан, седнал пред порция претоплени спагети, които ядеше направо от тенджерата.

— Двамата ще сме на пост от 3 до 9 часа сутринта. Ти как си?

— Чудесно. Мисля, че отново съм нормален. Да видиш влак да връхлита върху теб… Неописуемо е. За малко да се предам, за малко да зарежа Данглар на релсите и да изскоча на перона.

— Ще те удостоим с награда — усмихна се Адамсберг. — Почетната награда на полицията. Сребърен медал.

— Как не. Би трябвало всичко да разкажем и да натопим Данглар. Мисля, че старият няма да го преживее. Падналият албатрос, несъстоялата се интелигентност.

— Той вече гребе на земята, Луи. И не знае как да се измъкне от преживения крах.

— Нормално.

— Да.

— Искаш ли спагети? Няма да изям всичко — каза Веранк и му подаде тенджерата.

Адамсберг гълташе топлите спагети, когато звънна мобилният му. Отвори го с една ръка и прочете съобщението на Ретанкур. Най-после.

Според майордом Сп 1 коси подстриг четвъртък нощ, шок траур, 3 ч сутринта. Но според уволнена камериерка, вече подстриг четвъртък връщане от соаре. Но камериерка много отмъстит, ненадежден свидетел. Отивам. Заемам се колата.

Леко развълнуван, Адамсберг показа съобщението на Веранк.

— Не разбирам — каза Веранк.

— Ще ти обясня.

— И аз ще ти обясня — каза Веранк и сведе дългите си клепачи. — На път са.

Веранк замълча и нарисува контурите на Африка върху лист със списък на продукти за пазаруване.

— Кога разбра? — написа Адамсберг под думите сирене, хляб, запалка, семе за гълъба.

— Съобщение получено преди 1 час — написа Веранк.

— От кого?

— От един приятел, на който синът ти има №.

— Какво е станало?

— Попаднали на ченге в Гренада.

— Къде са сега?

— В Касарес, на 15 км от Естапона.

— Това къде е?

— Срещу Африка.

— Да вървим — каза Адамсберг. — Вече не съм гладен.