Неудържимата армия

XL

Адамсберг участва в претърсването на гората до 7 часа сутринта заедно с другите петима полицаи, които спешно вдигнаха от леглата им. Данглар изглеждаше изтощен. И той не е могъл да заспи, помисли си Адамсберг, докато се е опитвал да намери спокойно място, където да положи мислите си, така както човек търси защитено от вятъра място. Защото в момента за Данглар нямаше място, където да се приюти. Блестящият му ум, неподозирано изпълнен с низост и глупост, лежеше в краката му, разбит на малки парчета.

Когато се развидели, доста бързо откриха къде бе чакал убиецът. Фошьор пръв го забеляза. Изглеждаше странно, но бе напълно ясно, че под прикритието на седемстъблен дъб убиецът беше седял на сгъваемо столче, чиито крака бяха оставили дълбоки дупки в килима от листа.

— Никога не съм виждал такова нещо — каза почти скандализирано Емери. — Убиец, който се грижи за удобството си. Готви се да очисти друг човек, обаче не иска да си уморява краката.

— Може да е стар — каза Веранк. — Или да му е трудно да стои прав дълго. Трябва да е чакал с часове, преди Мортанбо да се появи в тоалетната.

— Не е толкова стар — каза Адамсберг. — За да запънеш арбалета и да понесеш отката, трябва да си по-скоро як. Седящата позиция му е осигурявала стабилност. А и като седиш, вдигаш по-малко шум, отколкото ако тъпчеш на място. На какво разстояние сме от мишената?

— Бих казал четирийсет и два, четирийсет и три метра — каза Есталер, който, както винаги бе твърдял Адамсберг, имаше силни очи.

— В катедралата в Руан — обади се Данглар тихичко, сякаш помътнелият му блясък вече не му позволяваше да говори нормално — се пази сърцето на Ричард Лъвското сърне, убит в битка с арбалет.

— Така ли? — каза Емери, на когото историите за славни битки на бойното поле винаги действаха ободряващо.

— Да. Бил ранен при обсадата на Шалю-Шаброл през март 1199 и умрял единайсет дни по-късно от гангрена. Името на убиеца му е известно.

— И как се казва? — попита Емери.

— Пиер Базил, дребен благородник от Лимузен.

— За бога, какво ни интересува това? — каза Адамсберг, раздразнен от това, че дори изпаднал в бедствено положение, Данглар продължава да раздипля ерудицията си.

— Ами просто — глухо каза Данглар — той е една от най-прочутите жертви на арбалета.

— И след Ричард окаяният Мишел Мортанбо — заключи Емери и поклати глава. — Пълно падение.

Мъжете продължиха да обикалят гората, като търсеха, без да вярват в успеха, следи от стъпките на убиеца. По изсушения от лятната жега килим от листа нямаше отпечатъци от стъпки. Три четвърти час по-късно Емери изсвири, за да ги извика на няколко метра от другия край на гората. Беше дозакопчал сакото си и ги очакваше, отново много изправен, пред купчина прясно изкопана пръст, зле прикрита с разпръснати листа.

— Арбалетът — предположи Веранк.

— И аз така мисля — каза Емери.

Трапът не беше дълбок, около трийсет сантиметра, и сержантите бързо изровиха пластмасов калъф.

— Точно това е — каза Блерио. — Не е искал да унищожи оръжието си. Решил е да го зарови тук на първо време. Дупката трябва да е изкопал преди това.

— Както е отрязал стъклото.

— Как се е сетил, че Мортанбо ще се затвори в тази къща?

— Не е сложно да се досетиш, че след смъртта на Глейо Мортанбо ще се върне в дома на майка си — каза Емери. — Много лошо заровено — добави той с гримаса, като посочи ямата. — Точно така лошо беше скрил и брадвата.

— Може да е глуповат — каза Веранк. — Много умел в действието, но неспособен да мисли дългосрочно. Такава една умствена организация, с бели полета, с липси.

— Или пък оръжието принадлежи на някого, както брадвата — каза Адамсберг, чиято глава започваше да се върти от умора. — Например на някой Вандермот. И убиецът да е имал намерение да ни позволи да го намерим.

— Знаете какво мисля за тях — каза Емери. — Но не мисля, че Ипо притежава арбалет.

— А Мартен? Все така ли броди из гората и събира мед?

— Не го виждам да събира буболечки, въоръжен като командос. Но ако има някой, който да притежава арбалет, това е Ербие.

— Преди две години — потвърди Фошьор — откриха една свиня със стрела в хълбока.

— Убиецът е могъл лесно да вземе оръжието от дома му след смъртта му, преди да запечатат къщата.

— А и — кротко каза Адамсберг — винаги има начин да се махне и пак да се сложи восъчният печат.

— Ама трябва да си професионалист.

— Вярно.

Екипът на Емери прибра материала, за да го изпрати в Лизийо, отцепи зоната на трапа и тази на столчето, като остави Блерио и Фошьор да изчакат идването на експертите.

Върнаха се в къщата на Мортанбо, където тъкмо бе дошъл и доктор Мерлуз, извикан да удостовери смъртта. Съдебната лекарка бе в Ливаро, където един работник паднал от покрива, докато редял керемиди. Нищо подозрително на пръв поглед, но жандармите бяха предпочели да я извикат заради коментарите на съпругата, заявила със свиване на рамене, че съпругът й се бил „издул от ябълково вино като бременна крава“.

Мерлуз огледа тялото на Мортанбо и поклати глава.

— Човек вече не може и да се изпикае спокойно — каза той просто.

Доста недодялано надгробно слово, помисли Адамсберг, но не лишено от основание. Мерлуз потвърди, че е стреляно между един и два часа сутринта, във всеки случай преди три. Той извади накрайника на стрелата, без да мести тялото, за да го остави в същото положение за колежката си.

— Дивашко изобретение — каза той, като го размаха пред очите на Адамсберг. — Колежката ще го отвори, обаче, като се имат предвид пораженията, стрелата е преминала през ларинкса и е стигнала до хранопровода. Мисля, че е умрял от задушаване още преди кръвоизливът да го довърши. Да му вдигнем панталоните, а?

— Не може, докторе. Трябва да минат експертите.

— Да му се не види — каза Мерлуз с гримаса.

— Да, докторе, знам.

— А вие — каза Мерлуз, като изгледа настойчиво Адамсберг — ще направите най-добре незабавно да идете да се наспите. Той също — добави докторът, като посочи с палец Данглар. — Тук май не си почивате достатъчно. Ще изпопадате като кегли още преди да са хвърлили топката.

— Върви — каза Емери, като леко потупа Адамсберг по рамото. — Аз ще изчакам момчетата. Аз и Блерио, ние сме спали.

Елбо бе оставил в стаята следи от сутрешната си разходка, разпилявайки зърна почти навсякъде. След което се бе върнал в лявата обувка и загука, като видя Адамсберг. Тази работа с обувката, колкото и да бе противоестествена, имаше едно голямо предимство. Гълъбът вече не сееше курешките си из цялата стая, а се задоволяваше с обувката. Като се наспи, ще изчисти вътрешността. С какво?, запита се той, докато потъваше в дупката на дюшека си. С нож? С лъжичка? С обувалка?

Ужасила го бе жестокостта на ловното острие, на тези поразяващи крилца, разкъсали човека точно когато е пикаел. Много повече отколкото средата от хляб, натъпкана в гърлото на старицата Тюило Люсет, метод, който по своята нечувана и елементарна същина съдържаше нещо трогателно. Данглар пък го бе раздразнил с коментара си за Ричард Лъвското сърце, с когото нямаха никаква работа. Веранк също, с въпросите си за преобличането на Мортанбо. Раздразнение прибързано и не особено справедливо, което доказваше умората му. Мортанбо бе свалил синьото си сако — което сигурно е миришело на затворническата килия, каквото и да разправя Емери, най-малкото на дезинфекционен препарат — и бе навлякъл светлосива памучна блуза и тъмносив панталон. И какво от това? А ако Мортанбо е имал нужда от удобство? Или от елегантност? И Емери го бе ядосал, когато отново бе обявил, че му предоставя цялата отговорност за нещастието. Страхлив войник е този Емери. Третото убийство щеше напълно да подпали Ордебек, после областта. Местните вестници вече бяха пълни с убийствената ярост на Елекен, няколко писма на читатели сочеха с пръст Вандермотови, без все още да ги назовават, и предишната вечер му се бе сторило, че улиците са опустели по-рано от обикновено. А сега, когато убиецът убиваше отдалеч с арбалет, никой вече не беше на сигурно място в плъшата си дупка. Още по-малко самият той, когото бяха искали да нарежат на три парчета под влака. Ако убиецът знаеше колко е невеж и неосведомен, нямаше да си дава труд да му изпраща влак, за да го унищожи. Може би пък гърдите на Лина му отнемаха всяка видимост, засенчвайки вината на семейство Вандермот.