Неудържимата армия

XLIII

— На мокрица, значи? — отново повтори Адамсберг.

Беше се върнал от болницата в седем вечерта. Веранк го чакаше в началото на пътя към ханчето и му разказа главното от събраната информация. Техниците от Лизийо не бяха открили нищо, табуретката на убиеца беше най-обикновена, като онези, които използват рибарите, арбалетът наистина се оказа на Ербие и носеше само неговите отпечатъци, Есталер и Жюстен се бяха прибрали в Бригадата и Лео постепенно възстановяваше силите си, но още не говореше.

— Мокрица, дълга два сантиметра. На лявата лопатка на Валре и на същото място на Лина.

— Тоест нещо като голямо насекомо, нарисувано на гърба?

— Не искам да ти досаждам като Данглар, обаче мокрицата не е насекомо, а ракообразно.

— Ракообразно? Искаш да кажеш, като скарида? Скарида без вода?

— Ами да, земна скаридка. Доказателството е, че има четиринайсет крака. Насекомите имат по шест. Така разбираш, че паяците, които имат осем, също не са насекоми.

— Подиграваш ли ми се? Да не се опитваш да ми кажеш, че паяците са земни скариди?

Докато разхождаше комисаря из необятните полета на науката, Веранк се питаше защо не реагира на известието, че Иполит и Лина са незаконни деца на Валре.

— Не, те са арахниди.

— Това явно променя нещо — каза Адамсберг и бавно тръгна по пътя. — Но какво?

— Не променя кой знае какво в представата ни за мокрицата. Тя е ракообразно, което не се яде, това е всичко. Макар да не е ясно какво прави с нея Мартен.

— Аз ти говоря за Валре. Ако един човек има такова нещо на гърба и ако още двама души имат същото, те трябва да са от едно семейство, или не?

— Трябва, със сигурност. И описанието на Данглар беше много точно. Дължина два сантиметра, цвят виолетов, овална продълговата форма на тялото и две антенки на горната част.

— Ще рече, ракообразно.

— Да. И като отбележиш факта, че Валре не искаше да се съблича, можеш със сигурност да заключиш, че това петно го издава. Следователно той знае, че двете деца Вандермот са негови.

— Но те не го знаят, Луи. Ипо ми каза, и беше злобно искрен, че съжалява само за едно в живота си — че е син на онзи боклук Вандермот.

— Това означава, че графът няма намерение да им казва истината. Като са били малки, се е грижил за тях, поверил е възпитанието им на Лео, приютил е младия Ипо, когато е имал неприятности, но отказва да признае децата си. И ги оставя да живуркат с майка им — сухо завърши Веранк.

— Страх от скандал, стабилност на наследството. Доста е гадничък в крайна сметка граф Дьо Валре.

— Симпатичен ли ти се струваше?

— Не е тази думата. Струваше ми се откровен и решителен. И щедър.

— А май е по-скоро притворен и малодушен.

— Или пък се е вкопчил в скалата на дедите си и не смее да мръдне оттам. Като актиния. Не, моля ти се, само не ми казвай какви са актиниите. Мекотели, предполагам.

— Не, книдарии.

— Хубаво — съгласи се Адамсберг. — Книдарии. Само ми кажи, че Елбо е птица, и всичко ще е наред.

— Птица е. Така де, бил е. Откакто смесва обувката ти с естествената си среда, нещата са се променили.

Адамсберг взе една цигара от Веранк и продължи бавно да крачи.

— След като на млади години се е оженил за Лео — каза той, — графът е отстъпил пред натиска на клана Валре и се е развел, за да се ожени за жена с добро потекло, вдовица със син.

— Значи, Дени дьо Валре не му е син?

— Това, Луи, всички го знаят. Дени е син на майката, графът го е осиновил на тригодишна възраст.

— Няма ли други деца?

— Не и официално. Говорят под сурдинка, че е стерилен, но сега знаем, че не е така. Представи си Ордебек да узнае, че е имал две деца от домашна прислужничка.

— Старата Вандермот е работила в замъка?

— Не, но е работила петнайсетина години в нещо като замък хотел в околностите на Ордебек. Трябва да е била неустоима, ако е имала гърдите на Лина. Споменах ли ти за гърдите на Лина?

— Да. Дори ги видях. Срещнах я, като излизаше от кантората си.

— И какво направи? — попита Адамсберг и хвърли бърз поглед на лейтенанта.

— Това, което и ти. Гледах я.

— Е и?

— Е и, прав си. Човек усеща нещо като глад.

— Явно в този хотел графът се е срещал с младата майка Вандермот. От нея графът не се е страхувал. Тя е нямало да седне да разправя наляво и надясно, че Ипо и Лина са деца на графа. Защото, както ни описват бащата Вандермот, той е можел да я убие, а защо не и малките заедно с нея.

— Могла е да проговори след смъртта му.

— Щяла е да се компрометира — поклати глава Адамсберг. — Пазела си е репутацията.

— Така че Валре е бил спокоен. Само дето петното е можело да го издаде. И каква е връзката с Господаря Елекен?

— Май никаква. Графът има две незаконни деца, хубаво. Нищо общо с трите убийства. Уморих се да мисля, Луи. Ще поседна под тази ябълка.

— Ще завали и ще се намокриш.

— Да, видях, на запад се заоблачава.

Без да знае защо, Адамсберг реши да прекара част от нощта на пътя за Боневал. Извървя го по цялата му дължина, без да различи нито една черница в тъмното, после се върна и седна на пъна, до който Мърз си искаше бучката захар. Седя там повече от час, в пасивно очакване на някое импровизирано посещение на Господаря, който не се осмели да се появи. Може би защото комисарят не чувстваше нищо в горската самота, нито дискомфорт, нито страх, дори когато шумното преминаване на един елен го накара да обърне глава. И дори когато една забулена сова прелетя край него, издавайки особения звук, който имитира човешко дишане. Надяваше се впрочем, че совата е птица, поне така му се струваше. Затова пък сега беше сигурен, че Валре не е свестен човек, и това не му харесваше. Властен, себичен, безразличен към осиновения си син. Подчинен на правилата на честта, спазвани от рода му. Но защо тогава да решава отново да се жени за Лео на осемдесет и осем години? Що за предизвикателство? За какъв дявол на последната отсечка от пътя си да възобновява някогашния скандал след цял един живот на покорство? Може би точно, за да се отърси от това дълго робство. Случва се някои да надигнат глава в сублимния момент. В такъв случай това би променило всичко, разбира се.

Един по-шумен тропот му вдъхна известна надежда, някакво тежко препускане, задъхано дишане. Изправи се, заслуша се, готов да се отстрани от пътя на дългокосия Господар. Оказа се глутница глигани, забързани към бърлогите си. Не, помисли Адамсберг, като отново тръгна по пътя, Елекен не се интересуваше от него. Елекен предпочиташе жени като Лина и комисарят можеше да го разбере.