Неудържимата армия

LVI

Също като преди, в уречения ден граф Дьо Валре бе довел остеопата до леглото на Лео. Лекарят свещенодействаше вече двайсет минути в стаята в присъствието единствено на доктор Мерлуз, който не искаше нищо да изпусне, и на пазача Рене. В коридора се повтаряше почти същата сцена като първия път — Адамсберг, Лина, сестрата се разхождаха напред-назад, графът седеше и потропваше по линолеума с бастуна си, пазачите от Фльори стояха пред вратата. Същата тишина, същото напрежение. Но за Адамсберг тревогата бе сменила природата си. Вече не ставаше дума да се спасява животът на Лео, а да се разбере дали лекарят ще й върне говора. Дали ще съумее да им съобщи името на убиеца от Ордебек. Без това свидетелство Адамсберг се съмняваше, че прокурорът ще обвини капитан Емери. Магистратът нямаше да опре обвинението си на шест обвивки от бучки захар, върху които нямаше никакви отпечатъци. Нито на нападението при кладенеца, което по никакъв начин не доказваше другите убийства.

Графът искаше да знае дали неговата стара Лео ще възвърне предишната си жизнерадост, или ще остане неподвижна в блаженото си мълчание. Колкото за женитбата, вече не говореше за нея. След шока, страха и скандала, разтърсили Ордебек, самото градче изглеждаше изтощено, ябълковите дървета сякаш бяха станали още по-криви, кравите — още по-вкаменени.

Вълна от дъжд и студ връщаше Нормандия в присъщото й състояние. Така че Лина, вместо да се появи с някоя от много отворените си цветни шемизети, бе сложила пуловер с висока до брадичката яка. Адамсберг тъкмо се бе съсредоточил върху този проблем, когато доктор Елбо най-после излезе от стаята доволен и ведър. Също като миналия път в стаята на сестрите бяха сложили маса за него. Придружиха го мълчаливо и лекарят дълго си търка ръцете, преди да ги увери, че още на следващия ден Лео ще говори както обикновено. Бе възстановила достатъчно от психическата си устойчивост, за да посрещне ситуацията, така че той бе вдигнал блокадата. Мерлуз го гледаше как се храни, опрял буза на ръката си, успешно възпроизвел преданата поза на старомоден влюбен.

— Има едно нещо — каза остеопатът между две хапки, — което бих искал да изясня. Всеки би се шокирал, ако някой се нахвърли върху него, за да го убие. Ако е приятел, това сериозно би усилило травмата. Но в случая с Лео се е задвижило нещо много по-могъщо, дотолкова, че тя абсолютно е отказала да го погледне в лицето. Подобно явление се наблюдава, ако, да кажем, ви нападне собственият син. Така че не разбирам. Но твърдя, че не я е нападнал обикновен познат. Тук има още нещо.

— Така е — замислено каза Адамсберг. — Бил е човек, когото вече не е виждала често. Но когото е познавала добре и с когото се е сблъсквала при особени обстоятелства.

— Тоест? — попита лекарят, като отправи изпълнен с внимание поглед към комисаря.

— Когато този човек е бил на три години, Лео се е хвърлила в замръзналото блато, в което той се е давел. И му е спасила живота.

Лекарят дълго клати глава.

— Това ми е достатъчно — каза той.

— Кога ще мога да я видя?

— Веднага. Но ще я разпитвате утре сутрин. Кой й е донесъл тези невъзможни книги? Някаква гротескна любовна история и учебник по коневъдство. Ама че идея.

— На мен любовната история ми хареса каза медицинската сестра.

Адамсберг отново мина по пътя за Боневал, обиколи параклиса „Свети Антоний“, навести стария кладенец и вече капнал, отиде да вечеря в „Глигана“, син или бягащ, все тая. Церк се бе завърнал от сантименталното си пътуване до Италия и му се обади от Париж по време на вечерята, за да му съобщи, че Елбо е отлетял окончателно. Отлична новина, но Адамсберг долови известно смущение в гласа на сина си.

В 7 часа сутринта комисарят закуси за последен път под ябълката. Не искаше да изпусне началния час на посещенията, не искаше майор Бурлан да го изпревари. Със съучастничеството на доктор Мерлуз и на сестрата бе уредил да му отворят вратата трийсет минути преди официалния час. Сдобрил се бе със захарта и сложи две бучки в кафето си, после грижливо затвори кутията и прекара отгоре й ластика.

В 8:30 ч сестрата дискретно му отвори вратата на болницата. Лео го чакаше, седнала облечена в едно кресло. Доктор Мерлуз смяташе да я изпише още същия ден. Бяха се разбрали на обед сержант Блерио да дойде да я вземе заедно с Мърз.

— Не сте дошли само заради удоволствието да ме видите, нали, господин комисар? Ама че съм проклета — додаде тя веднага. — Вие ме доведохте в болницата, вие стояхте до мен, вие повикахте лекаря. Къде практикува той?

— Във Фльори.

— Мерлуз ми каза, че дори сте ме ресали. Мил човек сте вие.

Мили хора сме ние, спомни си Адамсберг и видя пред очите си лицата на децата Вандермот, две руси и две кестеняви, и това бе почти вярно. Адамсберг бе наредил на доктор Мерлуз в никакъв случай да не казва на Леони, че Емери е арестуван. Искаше да чуе свидетелството й, без да й влияе.

— Да, Лео. Искам да знам кой е бил.

— Луи — прошепна Лео. — Моят малък Луи.

— Емери?

— Да.

— Добре ли си, Лео?

— Да.

— Какво се случи? Със захарта? Защото нали това ми казахте, Лео: Ейлау, по името на битката, Мързи и захар.

— Не си спомням. Кога беше това?

— Два дни след нападението.

— Не, нищо не ми говори. Но наистина имаше проблем със захарта. Десет дни преди това бях в „Свети Антоний“ и нищо не бях забелязала.

— Значи, преди изчезването на Ербие.

— Да. А в деня, когато ви срещнах, докато чаках Мързи, видях всички тези бели хартийки, разпръснати на земята пред пъна. Скрих ги под листата, за да не замърсяват гората, и преброих поне шест. Сетих се за тях на другия ден сутринта. Знаете, че никой никога не минава по пътя за Боневал. Стори ми се странно, че някой все пак е бил там точно по време на убийството на Ербие. А познавам само един човек, който изяжда шест бучка захар една след друга. И който не мачка обвивките им. Луи. Понякога има кризи, нали знаете, и му трябва гориво. На другия ден се запитах дали Луи е ходил там, дали бе търсил тялото в гората и ако го бе направил, защо не беше казал нищо по въпроса и главно, защо нищо не бе намерил. Бях любопитна и му се обадих. Да ви се намира някоя пура, господин комисар? От дни не съм пушила.

— Имам недопушена цигара.

— Ще свърши работа.

Адамсберг широко отвори прозореца и подаде на Лео цигара и огънче.

— Мерси — каза Лео и издуха дима. — Луи ми отговори, че идва. Щом влезе и се нахвърли върху мен. Не знам, не разбирам.

— Той е ордебекският убиец, Лео.

— На Ербие?

— На Ербие и на други.

Леони силно дръпна от цигарата, която леко потрепери в ръката й.

— Луи? Моят малък Луи?

— Да. Имаме достатъчно време да говорим за това довечера, ако ме поканите на вечеря. Аз ще я приготвя.

— Добре би било да хапнем малко супа, с много черен пипер. Тук няма черен пипер.

— Аз ще донеса. Но кажете ми, защо казахте Ейлау, а не Луи?

— Така го наричаха, когато беше съвсем малък — отвърна Лео с онзи премрежен поглед, който вижда в миналото. — Това беше шега на баща му, който веднъж му подари барабанче, обаче шега, със сигурност предназначена да го подготви за армията. Така си и остана до петата му годишнина — барабанчето от Ейлау, малкият Ейлау. Така ли го нарекох?

В същия този час медиите подхванаха случая Клермон-Брасьор, предизвиквайки сериозен скандал. Журналистите жадно се питаха дали братята са били прикривани след престъплението. Но без много да се разпростират по въпроса. Без и да наблягат на арестуването на младия Мохамед. Цялото това вълнение нямаше да трае дълго. След няколко дни случаят щеше да бъде омаловажен, после забравен, също както стана с неуспелия да падне в кладенеца Ипо.

Едновременно шокиран, разочарован и разсеян. Адамсберг слушаше новините по малкото прашно радио на Лео. Бе ходил на пазар, бе забъркал зеленчукова супа и приготвил лека вечеря, подходяща за човек, завърнал се от болница. Макар да мислеше, че Лео би предпочела по-солидна, дори малко по-тлъста вечеря. И ако не се лъжеше, вечерта щеше да завърши с пура и калвадос. Адамсберг се отдалечи от радиото и запали огън в чест на завръщането й. Горещините бяха приключили заедно с маршрута на убиеца и измъченият Ордебек се завръщаше към смразяващите си температури.