Последната тайна

XV

Оловносивата светлина придаваше печален нюанс на дъблинската утрин. Небето беше осеяно с гъсти облаци и ведро зеленото кътче в центъра на града изглеждаше унило в смътната дневна светлина.

— Не знам как се оставих да ме завлечете тук — оплака се Томаш. — Трябваше да се занимавам с руините на Траяновия форум!

Валентина Феро му хвърли укорителен поглед.

— Пак ли мърморите? — попита тя. — Вече ви обясних, че вашето сътрудничество е жизненоважно за успеха на това разследване. Начинът, по който ми помогнахте да разплета библейските следи, беше брилянтен! — Тя изпъна пръстите на ръката си нагоре в типичен италиански жест. — Бри-лян-тен!

— Добре, но това няма нищо общо с работата ми…

— Работата ви е да сътрудничите на правосъдието — обяви инспекторката от Криминалната полиция. Тя се взря в историка, тонът й стана по-мек и промени тактиката.

— Не искате ли да намерите убиеца на галисийската си приятелка? Не смятате ли, че й дължите поне това?

Томаш знаеше, че съображението беше манипулативно, но това не го правеше невярно. Наистина дължеше това на Патрисия. Най-малкото, което би могъл да стори, бе да сътрудничи на полицията да залови убиеца. Що за приятел щеше да е, ако откажеше да съдейства? Щом полицията го моли за помощ, негов дълг беше да помогне. Как би могъл да откаже?

— Права сте — отстъпи накрая той, примирявайки се с положението. — Само че аз…

— Инспектор Феро?

Мъж с прошарена коса и шлифер в кремав цвят — типичният детектив от старите филми — се приближи до двамата новодошли със зелена картонена папка в ръка.

— Да, аз съм — отвърна Валентина. — А това е професор Томаш Нороня, който ни помага за разследването на убийството във Ватикана.

Непознатият им подаде ръка.

— Аз съм старши инспектор Шон О’Лиъри от NBCI, National Bureau of Criminal Investigation47 на An Garda Siochana48 — представи се той. — Аз помолих да дойдете в Дъблин. — На лицето му грейна гостоприемна усмивка. — Добре дошли. Как пътувахте?

— Нормално — отвърна Валентина безучастно; имаше по-важна работа от воденето на светски разговори. — От това, което ми казаха, разбрах, че между вашия и нашия случай съществува необикновено сходство. Наистина ли смятате, че са свързани?

Старши инспектор О’Лиъри я погледна така, сякаш за него отговорът беше очевиден.

— Вие как мислите?

Италианката сви рамене.

— Не знам. Разкажете ми какво се е случило и веднага ще ви кажа.

Старши инспекторът от NBCI посочи с палец към сградата зад себе си — модерна постройка, вклинена между две сгради с класическа архитектура.

— Това е Chester Beatty Library, библиотека, основана с наследството на един миннодобивен магнат — обясни той. Извади от зелената картонена папка снимка на елегантен мъж около шейсетте, със светли очи. — Оказва се, че това е холандският историк Александър Шварц, професор по археология в университета в Амстердам и сътрудник на Biblical Archaeology Review49, който е дошъл тук да направи справка със старинни библейски ръкописи. — Той кимна с глава към сградата. — Изглежда, в тази библиотека се пазят някои доста ценни неща…

Томаш се усмихна на забележката.

— Ценни неща? — саркастично попита той. — Библейското наследство на Chester Beatty Library е по-голямо дори от това на Ватикана.

— Какво? — учуди се Валентина. — Шегувате се.

— Сериозно! — увери я историкът и посочи сградата. — Вижте, в тази библиотека се съхраняват две големи съкровища. Едно от тях е P45, най-старият и пълен екземпляр на Новия завет, известен досега. Представлява пергаментов ръкопис с минускулно писмо. Датира от III век. P45 е по-стар от Codex Vaticanus.

— Dio mio!

— В тази библиотека се намира и P46, най-старото и почти пълно копие на Посланията на апостол Павел. Забележете, ръкописът датира около 200 г. Това означава, че е създаден малко повече от сто години след смъртта на Павел. И е може би най-старият текст от Новия завет, достигнал до нас. — Той замахна във въздуха. — Можете ли да пресметнете колко струват тези скъпоценности? При липсата на оригиналите и първите копия, тези документи са най-близки до първите новозаветни ръкописи, които притежаваме.

Ирландският полицай се прокашля, давайки да се разбере, че има нещо важно за казване.

— Интересно, че споменавате тези два документа — отбеляза той и извади бележник от джоба си. — Професор Шварц е дошъл тук, за да направи справка точно с тях. — Провери бележките си. — Прекарал нощта в изучаване на сканираното копие на P45 и поискал да види P46 този следобед.

— И какво? — нетърпеливо попита италианката. — Какво му се е случило?

Старши инспектор О’Лиъри премести поглед към бележките си.

— Професор Шварц получил официално разрешение да остане през нощта, извън нормалното работното време, защото „работата му го налагала“. Към три часа през нощта приключил справката си с P45 и се сбогувал с дежурния служител. Нощният пазач му отключил вратата и го пуснал да излезе. След това се върнал на мястото си; казва, че не забелязал нищо необичайно. — Старши инспекторът прелисти страницата на тефтера. — След минута чул един homeless50 да вика и да тропа по стъклото на вратата. Нощният пазач тръгнал към него, за да го отпрати. Тогава видял тялото на професор Шварц на земята. — Мъжът посочи отцепения район. — Отишъл при него и разбрал, че още е жив. Обадил се за помощ в централата, но когато парамедиците пристигнали, вече нищо не можело да се направи. Професорът бил мъртъв.

— Този homeless — започна Валентина, като внимателно следеше подробностите — видял ли е нещо?

— Така изглежда. — Ирландецът разлисти тефтера в търсене на свидетелските показания. — Няколко пъти е повторил на парамедиците: „Беше инцидент“. Така е казал: „Беше инцидент“.

— Инцидент? Как така инцидент?

— Така е казал на парамедиците.

— А на вас? Какво каза на вас?

Ирландецът се изчерви и сведе поглед.

— Ами… всъщност още не сме разговаряли с този свидетел.

Инспекторката от Криминалната полиция изглеждаше видимо заинтригувана.

— И какво чакате?

Мъжът от NBCI бе неспособен да я погледне в очите.

— Той заспа — прошепна ирландецът. — Изглежда, беше пиян. Парамедиците настояха да го закарат в болницата и едва този следобед ще можем да го разпитаме.

Валентина кимна. Замисли се за момент и посочи мястото, където беше лежало тялото на професор Шварц.

— Ами жертвата? Каква е причината за смъртта?

Старши инспектор О’Лиъри прокара пръст през шията си в жест, който всички разбраха.

— Прерязали са му гърлото.

Томаш и Валентина се спогледаха. Всичко сочеше, че е налице още едно ритуално убийство при обстоятелства, които напомняха престъплението, извършено предишната нощ във Ватиканската библиотека. Нямаше как да е съвпадение.

Инспекторката от Криминалната полиция въздъхна:

— Значи, имаме си работа със сериен убиец — отбеляза тя на глас. — Човек, който убива историци, и по-точно историци, които се занимават с изследване на стари библейски ръкописи. И който изпитва потребност да извършва ритуални убийства. — Тя направи жест с ръка, сякаш насочва пистолет. — Можел е просто да ги застреля. Щеше да бъде бързо, чисто и лесно. Но не. Коли ги като агнета. — Взря се в ирландския си колега — Защо?

О’Лиъри показа с жест, че не знае отговора.

— Нямам представа — отвърна той. — Надявах се, че можете да ми помогнете. Видях предварителния доклад, който сте изпратили на Интерпол, и разбрах, че сме изправени пред един и същи случай. Мисля, че за да го разрешим, трябва да си съдействаме.

— Това е очевидно — съгласи се Валентина. — Казаха ми, че също както във Ватикана, и тук е намерен лист с шарада. Разбрахте ли нещо от нея?

Мъжът от NBSI извади една снимка от зелената папка, която държеше в ръцете си.

— За това ли говорите?

Двамата новодошли се наведоха над изображението. На снимката се виждаше смачкан лист хартия със серия от редуващи се единици и четворки.

— Също както във Ватикана — заключи Валентина. — Сега имаме ново съобщение.

— Какво означава това? — поиска да узнае ирландецът.

— Миналата нощ имах много въпроси относно загадката, която намерихме на пода във Ватикана — отбеляза инспекторката от Криминалната полиция. — Шарадата можеше да бъде шега на самата жертва; нещо, което е написала, докато е работила, и то е изпаднало на пода в момента на убийството. Или подпис, оставен от убиеца. — Тя посочи фотографията. — Но щом такава шарада се появява отново няколко часа по-късно на местопрестъплението на сходно убийство, извършено на хиляди километри разстояние, това може да означава единствено, че правилният отговор е вторият.

О’Лиъри погледна снимката в ръката си.

— Тоест това е подпис на убиеца?

Томаш застана от другата страна на ирландеца, за да вижда по-добре изображението. Нужни му бяха само две секунди, за да предложи решение.

— Или нещо друго — предложи той, включвайки се в разговора. — Послание.

Двамата полицаи се обърнаха към него с въпросително изражение.

— Така ли мислите? — попита италианката. — Послание? Можете ли да го дешифрирате?

Историкът взе снимката и внимателно анализира редицата цифри.

— Вече го направих.

— Така ли? Какво е?

Томаш изучава снимката още няколко секунди. След това вдигна поглед и се усмихна стеснително, почти засрамен от ролята си на посланик на ново разкритие, което със сигурност нямаше да се понрави на италианката.

— Опасявам се, че е още един смущаващ факт от Новия завет.