Последната тайна

LXVIII

Материалът вътре изглеждаше течен и имаше бледожълт цвят. Придържайки епруветката почти със страхопочитание, Томаш я вдигна срещу светлината и леко я наклони, за да види дали субстанцията в нея ще се раздвижи. Остана в същата форма, доказателство, че е замръзнала.

— Казвате, че това тук е генетичен материал? — прошепна захласнат Томаш. — И е ДНК от… от Исус?

Всички бяха свели поглед и съзерцаваха странната субстанция в епруветката.

— Точно така.

Светлината на лампата се отразяваше в замразения продукт, проблясвайки в хиляди малки звезди, сякаш в епруветката наистина грееше божествената искра.

— Невероятно!

Двамата полицаи протегнаха ръце към епруветката, но Арпад Аркан бързо я измъкна от ръцете на историка.

— Внимателно! — каза той. — ДНК е деликатна материя.

Никой не можеше да откъсне поглед от замръзналата субстанция в епруветката; бяха като хипнотизирани.

— Но как е възможно? — запита Томаш. — Как успяхте да извлечете ДНК от саркофага?

Домакинът за пръв път вдигна поглед от съда и се усмихна. Това беше една от историите, които обичаше да разказва.

— Навярно си спомняте, че върху саркофага е била намерена патина?

— Разбира се — отвърна историкът. — Това е химично вещество, което предпазва металите от корозия; добре познато на археолозите. Е, и?

— Патината се натрупва и наистина служи като защитна покривка. Ако се образува достатъчно дебел слой, може да предпази останки от кости и засъхнала кръв.

— В нея ли открихте ДНК?

Очите на Аркан сияеха.

— Точно там! — възкликна той. — Първите изследователи са открили останки от саван в патината в дъното на костниците с имената на Yehoshua bar Yehosef и Mariamn-u eta Mara. Платът съдържал телесна течност и частици от кости, най-едрите, от които били не по-големи от нокът. Този материал бил изпратен в лаборатория в Канада, специализирана в обработка на ДНК, без да се уточнява произходът му, за да не се спекулира с резултатите. Специалистите от лабораторията изследвали останките и решили, че са много сухи и малки. Затворили образците в камера като тази, в която може да се работи само със скафандри, и заключили, че структурата на ДНК е много увредена. Не успели да извлекат генетичен материал от ядрото на клетките, поради което експертите се съсредоточили върху митохондриалната ДНК, която се предава от майката. Канадската лаборатория успяла да извлече този вид ДНК въпреки заключението, че е силно повредена. След като сравнили няколко показателя, изследователите открили значителни разлики между образците в комбинациите A-T (аденин-тимин) и G-C (гуанин-цитозин), сигурен признак за полиморфизъм.

— Какво е това? — попита нетърпеливо Томаш. — Преведете ни го на разбираем език, моля.

— Генетична вариация — обясни Аркан. — Двойките A-T и G-C били различни.

— И какво?

— Двата индивида, подложени на анализ, не били от една и съща майка. Тоест нямали кръвна връзка поне по майчина линия. Следователно, щом били положени в една гробница и костниците им били намерени една до друга, вероятно са били съпруг и съпруга.

Челото на португалеца се смръщи в недоверчиво изражение.

— Какво? — изуми се той. — Нима митохондриалната ДНК доказала, че са съпрузи?

— Не, генетичният анализ показал само, че индивидите не са от една майка — обясни домакинът. — Заключението, че са мъж и жена, е просто предположение, основано на разположението на костниците в гробницата от Талпиот.

— Разбирам. И какво друго?

— Било установено, че митохондриалната ДНК на Исус съвпада с образците от индивиди от Близкия изток.

Тримата посетители слушаха разказа изумени; погледите им се местеха между епруветката и Аркан.

— Dio mio! — възкликна Валентина, нарушавайки дългата тишина. — Микеланджело и другите художници са сгрешили! Исус не е бил рус със сини очи!

— Нищо подобно.

— А анализите на ДНК? Наистина ли са били направени?

Президентът на фондацията се засмя.

— Да не би да мислите, че си съчинявам? — попита той през смях. — Извършени са през 2005 година в лабораторията за палео ДНК в университета „Лейкхед“ в Онтарио.

Погледът на Томаш беше вперен в епруветката в ръцете на събеседника му.

— Оттам ли ви изпратиха този образец?

— Това? — Той завъртя епруветката в ръкавицата си. — Не, това е друга история.

— Тогава как сте се сдобили с този образец?

Домакинът вдиша дълбоко и издиша; дъхът му за момент замъгли визьора на скафандъра.

— След първите анализи, извършени в Канада, Департаментът за старинни предмети на Израел задържа костниците в хранилището си в Бейт-Шемеш — обясни той. — По време на тези събития аз бях зает с проекти, свързани с мира в Близкия изток. Мотото на моята фондация, както знаете, с едно стихотворение на Гьоте за мира. Само че нещата там не вървяха никак добре. Израелско-палестинските отношения бяха постоянно саботирани по различни начини и войната постепенно се разрастваше заради ислямските фундаменталисти, които всяваха ужас навсякъде, а американците им отвръщаха на сляпо. Дадох си сметка, че само някакъв внезапен обрат би разрешил тази мрачна ситуация. Но какъв? Нищо не даваше резултат и надеждата беше загубена. Докато един ден, гледайки телевизия вкъщи, попаднах на документален филм за костниците от Талпиот.

— Оттам ли ви хрумна идеята?

— Не веднага. Разбира се, разкритията ме заинтригуваха и на следващата сутрин, в края на едно съвещание с моите сътрудници във фондацията се разговорихме за филма. Тогава един от тях, християнин, направи забележка, която отключи нещо в главата ми. И защо не, помислих си. Така се роди идеята.

— Каква идея?

— Сега ще ви обясня. Първата ни стъпка беше да разберем какво може да се направи с тези костници. От документалния филм бях научил, че по метода за събиране на образци за извличане на ДНК още много има да се работи. Вече бяхме открили Центъра за авангардни молекулярни проучвания тук, в Назарет. По онова време единствената сграда беше Едем, създадена за трансгенетични изследвания. Искахме да отглеждаме царевица, пшеница и други генномодифицирани растения, които да виреят, без да се нуждаят от много вода. Винаги съм смятал, че една от причините за насилието в нашия свят е свързана с бедността и глада, и произвеждането на тези зърнени култури би могло да бъде ценен принос на моята фондация за изхранването на населението от третия свят, като по този начин допринесем за мира между хората.

Арни Гросман стана нетърпелив.

— Извинете, но какво общо има тази история с разкритията в Талпиот?

— Много — каза Аркан. — В Департамента по биотехнология в Центъра вече разчитахме на професор Петер Хаманс, с когото се запознахте преди малко. Попитах го дали новият проект на фондацията му се струва осъществим. Той изброи трудностите, но ми показа и пътя към преодоляването им. Благодарение на моите връзки в израелското правителство получих разрешение да посетя хранилището на Департамента за старинни предмети на Израел в Бейт-Шемеш. Обадих се на професор Александър Шварц от Амстердамския университет, за когото ми бяха казали, че е един от най-добрите археолози в света и експерт по библейска археология, и заедно с него и професор Хаманс отидохме да видим хранилището. Пристигнахме там и се смаяхме. Хранилището беше огромно, пълно с рафтове и повече от хиляда костници, с указани номера и дати, които покриваха пространството от пода до тавана. Впечатляващо!

Томаш изгаряше от любопитство.

— Намерихте ли костниците от Талпиот?

— Натъкнахме се на тях в един отдалечен край на хранилището — бяха наредени на три рафта. Условията на съхранение далеч не бяха идеални, но професор Хаманс разбра, че има още парченца запазени кости, консервирани в патината, което беше чудесна новина, защото означаваше, че находките са защитени. ДНК, разнасяна от въздуха, не ги бе заразила. Взехме саркофаг номер 80/503 и го транспортирахме тук, в Назарет, с обещание да го върнем след една седмица.

— 80/503 е саркофагът с надпис Исус, син на Йосиф…

— Правилно. Занесохме го в една лаборатория в Едем и започнахме да вадим фрагментите, запазени в патината. Бяха много сухи; както и в канадската лаборатория, извличането на ДНК от ядрата на клетките се оказа много трудно. С месеци се занимавахме с този проблем, докато не случихме на страшен късмет. Частица от кост, обвита в дебел слой патина, беше запазила две непокътнати клетки. Беше истинско чудо. Много предпазливо успяхме да извлечем ДНК от ядрата на тези клетки. Бяха накъсани и имаше празноти, което много ни разочарова.

— Не е било възможно да възстановите пълната ДНК.

— Това беше истинският проблем. Професор Хаманс сравни показателите на двете ядра и разбра, че разчупванията и празнотите се намират на различни места. Онова, което липсваше в едното ядро, присъстваше в другото. Надеждата ни се върна. Професор Хаманс ми каза, че се нуждаем от уникална технология, която да комбинира двете ядра и да възпроизведе пълната ДНК от тях. Беше трудно и щеше да отнеме време, но не беше невъзможно. Събрах съвета от учени във фондацията и им разказах за проекта. Той беше одобрен и решихме да използваме целия наличен ресурс на Центъра за авангардни молекулярни изследвания, за да разширим изследванията. Построихме Ковчега за рекордно кратко време и монтирахме най-сложното оборудване на пазара и свръхмодерни лаборатории. Започнахме да клонираме животни — най-напред дъждовници и гущери. След това преминахме към бозайници, а по-късно и към примати — етап, на който се намираме в момента.

Валентина смръщи вежди.

— За какво са тези проучвания?

— Както вече ви обясних, искаме да клонираме човешки същества — отвърна той. — Това ще е следващата ни стъпка. А за да разрешим техническите проблеми, потърсихме помощта на професор Вартоломеев.

Италианката направи жест с ръка към оборудването наоколо.

— В този случай комплексът служи за клониране на хора…

Президентът поклати глава.

— Не. Това е само следващата стъпка.

— Тогава какво се опитвате да постигнете тук? Каква е главната цел на вашата дейност?

Въпросът накара Арпад Аркан да замълчи. Малките му очи, скрити под гъстите вежди, шареха зад визьора, преценявайки как ще реагира всеки от събеседниците на разкритието. Накрая домакинът вдигна тържествено епруветката в ръка, сякаш беше спортен трофей, и наруши кратката пауза.

— Ще клонираме Исус.