Последната тайна

XVIII

Центърът на града разкриваше хаотична красота с внушителни скални тепета, които се извисяваха надменно над зелената плетеница на града, разпрострян в низината. Величествените серпентини на реката опасваха централната градска част откъм север, но онова, което непрестанно притегляше погледа, бяха тепетата — подобни на замъци, издигнати сред низината, грандиозни и изящни същевременно, те приличаха на фантастични скъпоценни камъни, инкрустирани в короната на града.

Сикариус свали стъклото на прозореца и заговори един минувач.

— Къде е Старият град?

Мъжът, старец с дълга бяла брада и превито от годините тяло, посочи към централното тепе.

— Там — отвърна той. — На хълма.

Сикариус проследи с поглед посоката, научавайки онова, което GPS-ът не можеше да му каже: мястото, където отиваше, беше на високо. Опита се да изкачи хълма, но наклонът на улицата беше прекалено стръмен, а и имаше забранителен знак за коли. Новодошлият се принуди да завие обратно и паркира колата в подножието на хълма.

Продължи пеш, с полюшващото се черно кожено куфарче в ръка. Сикариус беше в добра форма, изкачи стръмната и тясна улица без проблем и навлезе в Стария град. Сградите имаха интересно архитектурно решение: първият етаж беше издаден над партерния и се крепеше върху дървени греди. Обогатяването на типичната балканска архитектура с елементи от османската култура бе дало забележителен резултат.

Гостът се изгуби в лабиринта от улички на Стария град; трябваше да попита за адреса, който си беше записал на листче, и затова се отправи към една вестникарска будка.

— Балабановата къща?

Момичето в будката му показа една къща на ъгъла, близо до тясна улица, която се спускаше стръмно надолу.

— Онази там.

Сикариус незабавно се насочи към къщата и проучи фасадата, боядисана в бяло и бордо, цялата в прозорци, с изнесен навън еркерен етаж. Архитектурните линии бяха традиционни и много приличаха на останалите постройки в Стария град. Обмисли възможността да влезе вътре през някой прозорец и дори през вратата, но забеляза, че в Стария град бе прекалено тихо и спокойно, затова реши да изчака на улицата.

Погледна часовника си. Стрелките показваха дванадесет и четвърт. Новодошлият си избра едно голямо дърво до Балабановата къща и седна в сянката до ствола му. Отвори черното кожено куфарче и както винаги изключително внимателно извади сиката. Върхът й проблесна с кристален блясък и това изпълни с възторг Сикариус; сякаш господ току-що му беше дал знак.

Отново погледна часовника си. Дванадесет и деветнадесет. Погледна надолу по улицата и видя един мъж, който току-що започваше да я изкачва. Загледа се в чертите на лицето му и ги разпозна от снимките в досието, което Учителят му беше дал.

След това погали дръжката на сиката, усещайки гладката й повърхност.

Часът беше настъпил.