Последната тайна

LX

Блиндираната врата, която затваряше достъпа до металното помещение, изглеждаше невероятно солидна. Групата се приближи до нея и Томаш забеляза, че под кръглия прозорец, подобен на корабен люк, имаше посребрена табелка с еврейски символи.

Воден от любопитство, историкът прочете гравирания надпис и отвори широко очи. Произнесе двете думи като робот, почти сричка по сричка.

— Кодеш ха Кодешим.

Валентина долови смаяния поглед на португалеца и се обърна към Арни Гросман. Израелският полицай също изглеждаше изненадан от информацията, която четеше на табелката на вратата.

— Какво пише? — поиска да узнае тя, внезапно разтревожена. — Какво означава този надпис?

Двамата бяха прекалено стъписани, за да отговорят веднага, затова Аркан с гордост, изписана по лицето му, й преведе думите на иврит.

— Светая светих — обяви тържествено. — Сърцето на Храма.

— Кой Храм? Този в Йерусалим?

— Разбира се. Нима има друг?

Италианката поклати глава.

— Не разбирам — призна тя. — Храмът не се ли намира в Йерусалим? Защо тук пише Светая светих?

Томаш, който се беше съвзел от изненадата, предизвикана от надписа на вратата, отговори.

— Кодеш ха Кодешим, или Светая светих, е помещение, което било разположено в западната част на Храма на Соломон, близо до днешната Стена на плача — обясни историкът. — Затова тази стена е толкова важна за евреите. Светая светих била отделена със завеса и там се пазел Кивотът, Ковчегът на Завета. Това било мястото, където присъствието на бог се усещало най-силно на земята. По-късно Храмът на Соломон бил разрушен и Кивотът изчезнал. Когато Ирод изградил Втория храм след вавилонския плен на юдеите, в Светая светих издигнали малък постамент на мястото на Ковчега на Завета, за да символизира неговото присъствие. Въпреки това евреите отстоявали схващането, че бог продължава да обитава Светая светих, поради което то си останало свещено.

Валентина слушаше разказа, вперила очи в блиндираната врата.

— Разбирам — каза тя. — Тези думи са изписани тук като метафора. Означават, че най-важното нещо в този комплекс се пази тук вътре.

— Да — съгласи се Аркан. — Но не е само това.

— Какво искате да кажете?

Президентът на фондацията сложи ръце на кръста си и се взря в кръглия прозорец на вратата.

— Тази врата е завесата — каза той, като внезапно придоби тържествено изражение. — Зад нея се намира Кодеш ха Кодешим. — Той замълча за момент, за да придаде драматизъм. — В буквалния смисъл на думата.

Това изявление накара Томаш да повдигне вежди и да завърти очи, сякаш нямаше търпение да слуша глупости.

— Не се шегувайте с това — посъветва го той. — В буквалния смисъл означава, че бог е отвъд тази врата. Очевидно е, че подобно нещо не може да бъде истина.

— Казвам, че помещението пред нас е Кодеш ха Кодешим — повтори Аркан със същото тържествено изражение. — В буквалния смисъл. Не се съмнявайте.

Историкът се засмя и посочи кръглото прозорче.

— Значи бог е вътре? — Тонът му беше шеговит. — А Дядо Коледа? И той ли?

Домакинът не отговори. Направи знак на охранителя; мъжът веднага извади от джоба си ключ и отключи една врата. Групата погледна натам и видя баня с душове.

— Всички в банята!

Заповедта свари посетителите неподготвени.

— Защо? Какво става?

Президентът на фондацията посочи блиндираната врата.

— Това е част от протокола за достъп до Светая светих — обясни той. — Всеки, който влиза вътре, трябва да се пречисти, за да не оскверни помещението.

Първа влезе Валентина, а след нея и тримата мъже. Томаш застана под един от душовете и беше „сапунисан“ от главата до петите със специален разтвор. Пазачът го чакаше с бяла хавлия, с която историкът се уви.

Когато се върна във фоайето, видя Аркан да отваря стар стенен гардероб. Беше пълен с окачени на закачалки големи бели дрехи с качулки, на които имаше визьори, закрепени от вътрешната страна с големи прозрачни пластмасови пластини. Домакинът свали четири от тях, счупи пластмасовите протектори и подаде три на гостите си.

— Сложете това!

Томаш разгъна дрехата, която му дадоха, и я огледа от край до край. Беше скафандър — като онези, които беше видял в лабораториите в сградата.

— Какво става? — пошегува се той. — Карнавал ли има?

— Сложете го! — настоя домакинът, кимвайки към блиндираната врата. — Това също е част от протокола за достъп.

Групата се съгласи и всеки се отправи към отделна съблекалня. Историкът се затрудни да се напъха в скафандъра заради гипсираната ръка, която не влезе добре в ръкавицата и заприлича на подплънка в края на ръкава.

След като се облякоха, те се върнаха във фоайето, където охранителят им помогна да запечатат визьорите. С леко усещане за клаустрофобия Томаш се чувстваше като астронавт — дишаше през тръба, захранвана от две бутилки на гърба му, като тези на водолазите.

След като се увери, че всички са готови, Аркан се приближи до входа и повдигна един капак, който откри отвор в металната врата. Застанал точно зад него, португалецът надзърна зад рамото му и видя, че в дъното на отвора имаше клавиатура. На всеки клавиш беше отбелязана цифра или буква.

— Какво е това?

— За въвеждане на кода, който отключва вратата — отвърна президентът на фондацията. — Не забравяйте, че ще влезем в Светая светих. Това означава, че ще бъдем в присъствието на бог. Такова място трябва да е добре защитено, не мислите ли?

Убедеността, с която говореше, оставяше ясно впечатление, че наистина вярва в онова, което казва, и това обърка Томаш. Историкът се запита дали има реално основание за такава увереност. Дали тази стая наистина беше Светая светих? Дали там присъствието на бог беше физически осезаемо? Как е възможно подобно нещо? Струваше му се, че домакинът им най-вероятно е полудял. Той очевидно бълнуваше и страдаше от халюцинации. Но в такъв случай ставаше въпрос за скъпи видения, които гълтаха много ресурси.

Историкът се огледа наоколо почти като финансов инспектор. Сградите, оборудването, учените и целият персонал, работещ тук, действително представляваха огромен разход. Но ако всичко това беше само откачена фантазия на един луд, никой нямаше да последва Аркан. Въпреки това тук функционираше голям изследователски център. Значи трябваше да е истина. Но ако не беше лудост, в крайна сметка какво беше? Възможно ли е Аркан наистина да говори сериозно? Изгаряйки от любопитство, португалецът надникна през кръглия прозорец, за да се опита да разбере какво има в помещението. В този миг забеляза, че върху стъклото има надпис, изписан със средновековни, трудно четими готически символи.

Опита да разчете завъртените букви и да разбере какво пише; даде си сметка, че текстът е на немски, и след като различи първите думи, остана с впечатлението, че текстът му е познат.

— „По всички тези хълмове цари мир — изрецитира той с внезапна наслада, — във върховете на дърветата едва ли ще усетиш и лек полъх. Птичките в гората са притихнали. Почакай тихо. Мирът ще дойде скоро“.

Аркан се обърна назад и се усмихна.

— Красиво е, нали? — попита той. — Това е мотото на моята фондация.

Опиянен от мелодичните думи, рецитирани на немски, Томаш кимна.

— Стиховете наистина са много хубави — съгласи се той. — Но защо са тук?

Домакинът се обърна напред и протегна облечената си в ръкавица ръка към клавиатурата.

— Свързано е с тайната, която отваря тази врата — призна той. — Наредих да изпишат стиховете върху това стъкло, за да не я забравям никога.

Наведе се така, че да скрие клавиатурата от погледите на присъстващите, и започна да набира кода. Отворът беше скрит от гърба на Аркан, но Томаш чу звука от въвеждането на кодовата дума — при натискане всеки бутон издаваше електронен звън.

Тик-тик-тик-тик-тик-тик.

Историкът преброи шест последователни тикания и тъй като умът му на криптолог инстинктивно заработи, той веднага разкри кода. Аркан беше казал, че кодовата дума е свързана с мотото на фондацията. И шестте позвънявания на клавиатурата показваха, че става въпрос за шестбуквена дума. Отговорът беше очевиден.

Goethe.

Кодът, който отключваше блиндираната врата, беше името на автора на творбата, която вдъхновяваше работата на фондация „Аркан“. G-o-e-t-h-e. Шест букви.

На механизма на ключалката бе нужен само миг, за да разчете въведения от Аркан код. След по-малко от секунда вратата издаде последен металически звук и се отвори с тихо иззвъняване.

Бип.