Последната тайна

V

Нощната тишина в Дъблин бе нарушена от нетърпеливия звън на мобилен телефон. Сикариус чакаше това обаждане цели двадесет минути в затънтено кътче близо до сградата на летището, далеч от лампите и други източници на светлина. Той извади телефона от джоба си и погледна кой го търси, преди да отговори.

— Вече имам информацията, която ти трябва — съобщи гласът от другата страна на линията. — Изглежда, нашият приятел е влязъл в Chester Beatty Library25.

Сикариус извади от джоба си химикалка и бележник и надраска информацията.

— Ches… ter Be… — той се поколеба — как се пише втората дума?

— B-E-A-T-T-Y — произнесе Учителят от другата страна на линията. — Beatty.

— Library — допълни Сикариус, прибра бележника си и погледна часовника, сверен по местно време още в самолета; час и половина по-назад от Рим. — Тук е два и половина сутринта. Този тип седи в някаква библиотека по това време?

— Имаме си работа с историци.

Сикариус сухо се изсмя и пое към колоната от таксита на двеста метра от него, напускайки тъмния ъгъл.

— Виж ти. Падат ми се само книжни плъхове. Дайте ми някакъв ориентир наблизо.

— Друг ориентир? Защо?

— Не бива да казвам на шофьора, че отивам в Chester Beatty Library. Защото утре, когато новината се разчуе, той ще си спомни, че е возил клиент до библиотеката по това време…

— Хм, момент. — Той замълча и се чу шумолене на хартия. — Гледам картата… ето, Дъблинския замък. Библиотеката е до замъка.

Сикариус си записа.

— Нещо друго? — попита той.

Събеседникът му прочисти гърлото си:

— Виж, не знаех, че смяташ да действаш веднага, затова не съм ти осигурил достъп до сградата. Ще трябва да импровизираш. Но не рискувай, ясно?

— Не се тревожете, Учителю.

— Не позволявай да те хванат. А ако това се случи, знаеш какво да правиш.

— Не се тревожете.

— Успех!

Сикариус прибра телефона си и застана пред колоната с таксита. В действителност не беше колона, имаше само два автомобила. Шофьорите спяха, с глави, отпуснати върху волана; бяха затворили прозорците, за да не им е студено.

Той почука на стъклото пред себе си и шофьорът стреснато вдигна глава. Погледна сънено клиента, бяха му нужни няколко секунди, за да фокусира погледа си, да се съвземе и да му даде знак да се качва.

— Влезте!

Пътникът се настани на задната седалка до прозореца и постави черния кожен куфар на коленете си.

— Към Дъблинския замък.

Таксито потегли с леко ръмжене през изхода на летището към града. Улиците бяха пусти и около лампите се образувате призрачен ореол в мъглата.

С внимателни движения Сикариус отвори куфарчето и огледа безценното му съдържание. Кинжалът блестеше като кристал. Той провери метала и не намери и най-малко петънце кръв; беше идеално почистен. Дълго се възхищава на блясъка му, почти като влюбен. Дъгообразното тънко острие беше истинско произведение на изкуството; доказателство, че дедите му отпреди хилядолетия, вдъхновени от божието благоволение, са можели да обработват метала до съвършенство. Той извади сиката26 от куфарчето и я задържа; беше изненадващо тежка. Прокара пръст по острието и усети режещата й мощ — вероятно можеше да среже лист хартия като бифтек. Кристално лъскавото острие блещукаше, отразявайки светлината като чист диамант. С движението на баща, който слага заспалата си дъщеричка в креватчето, Сикариус внимателно върна сиката в куфарчето. Знаеше, че скоро няма да бъде така чиста. Кръвта я зовеше.