Последната тайна

XXIV

Фина бяла мъгла скриваше града, загръщайки го в мантия от ангелска светлина. Заснежените върхове на Витоша, заспалият вулкан, който отдалеч напомняше мълчалив страж, се извисяваха над мъглата и приличаха на залети с йогурт; покритите с преспи долове се спускаха като снежнобели вени по ридовете на голата планина.

Първите признаци, по които Сикариус разбра, че е близо до целта си, бяха големите жилищни блокове по съветски модел, които се рояха в покрайнините на града като гигантски мравуняци сред пространства в сиво и пастелнозелено; те създаваха представа за зле реализирана добра идея. На табелите с букви на кирилица пишеше Град, но едва когато колата се вля в елегантната суматоха на добре поддържаните улици в централната част, движейки се между красиви сгради, в които се усещаше френско архитектурно влияние, и други, изпълнени в характерния за Балканите архитектурен стил, шофьорът извади мобилния си телефон и набра номера.

— Пристигнах в София.

Човекът от другата страна на линията изглеждаше неспокоен.

— А задачата? — попита той. — Добре ли мина?

— Според очакванията.

Учителят въздъхна с облекчение.

— Радвам се, че всичко приключи. Вече бях започнал да се тревожа.

За разлика от покрайнините на града, където съжителстваха елементи от съветското жилищно строителство и модерната архитектура, центърът на българската столица вдъхваше респект с класическата си архитектура и добър вкус. В този момент вниманието на Сикариус беше привлечено от Руската църква: сграда, която изглеждаше като извадена от вълшебна приказка; имаше зелен покрив и позлатени кубета, които придаваха на града атмосфера на московски царски двор.

— Какво ще правя сега? Има ли нова задача за мен?

Учителят тихо се засмя.

— Ти си неуморим, Сикариус — доволно измърка той. — Достоен божи син. Засега не. Върви си вкъщи.

Заповедта малко разочарова война.

— Свърши ли? Няма ли повече?

— Не съм казал това — поправи го Учителят. — Краят е далеч. Нуждая се от теб.

— Това е добре.

— Но не и в момента. Върви си вкъщи. Ти свърши твоята работа. Сигурен съм, че войните се нуждаят от почивка.

Сикариус си пое дълбоко дъх, примирявайки се с решението.

— Добре. Дочуване.

И затвори.

В този момент колата минаваше покрай голямата катедрала „Александър Невски“, с нейните великолепни византийски куполи. Сикариус намали, за да може да разгледа сградата, а след това обърна към летището. Мина през тясна, оживена улица. Тротоарите гъмжаха от минувачи, които се разхождаха безгрижно или зяпаха витрините на магазините. Тук-там се виждаха цветните неонови реклами на казината.

Сикариус усети как гневът се надига в стомаха му.

— Безбожници! — извика той през зъби. — Нечестивци и грешници!