Последната тайна

XXVIII

Обстановката в Балабановата къща беше дълбоко потискаща. Докато изкачваше дървените стълби, Томаш чу приглушения плач на вдовицата и му се прииска да избяга оттам; изправен пред чуждото нещастие, той се чувстваше като натрапник, като лешояд, който се храни с плячката на смъртта. Но полицаите покрай него дори не трепваха; в крайна сметка за тях това беше обичайна ситуация. Примирен, историкът влезе в ролята си.

Стълбището водеше към просторен салон с множество прозорци, от които щедро струеше светлина. Салонът бе свързан с няколко помещения и приличаше на октопод, разпрострял многобройните си пипала. Гостите доловиха някакво движение в една от стаичките в ъгъла. В нея вероятно беше вдовицата, затова се отправиха натам.

— Добър ден — поздрави инспектор Пичуров на влизане.

В ъгъла на стаята, на един стол седеше жена с изпито лице и зачервени очи, която ги посрещна с въпросителен поглед. Полицаят заговори с нея на български. След няколко секунди той посочи италианката, каза името й и след това посочи историка. Томаш чу името си сред неразбираемата славянска реч и различи думата португалски, но останалото му убягна. Разговорът на български език приключи сравнително бързо, прекъснат от вдовицата, която се взря в двамата чужденци и се обърна към тях на английски.

— Добре дошли — каза тя тихо. — Съжалявам, че идвате при такива обстоятелства. Бих ви предложила чай, но…

Едрата сълза, която се търкулна по набръчканото лице на жената, смути Томаш.

— Не се тревожете… — запъна се той. Не знаеше какво се казва при такива обстоятелства. Трябваше да изкаже съболезнованията си, разбира се, но тъй като не познаваше жертвата, нито събеседницата си, му се стори, че това би изглеждало изкуствено. Успя да каже само: — Това е ужасно…

Думите му увиснаха във въздуха, но Валентина, която имаше опит в подобни ситуации, пристъпи направо към въпроса.

— Ще заловим човека, който го е извършил — заяви тя с убеждението на човек, който току-що е приел случая лично. — Италианската полиция работи усилено по разкриването на престъплението, разчитаме и на международно сътрудничество. — Тя посочи Томаш, сякаш той олицетворяваше международното сътрудничество. — Но преди това се нуждаем от вашето съдействие.

Вдовицата тъжно поклати глава.

— Не знам дали съм в състояние да ви помогна — каза тя. — Когато вчера ми съобщиха новината, аз бях в къщата ни във Варна. — Тя постави ръка на гърдите си. — Какъв шок само! От двадесет и четири часа съм на успокоителни и се чувствам малко отпаднала.

— Разбирам — отвърна меко Валентина с цялото си професионално съчувствие. — Бих искала само да знам дали сте забелязали нещо необичайно напоследък. Съпругът ви беше ли разтревожен? Получавали ли сте заплахи? Случило ли се е нещо необичайно?

Жената поклати глава.

— Не, нищо. Всичко беше наред. Разбира се, Петър се занимавате със своите неща. Беше въодушевен, както винаги. Цялото си време прекарваше в университета, където четеше лекции или се посвещаваше на проучванията си. Понякога му се налагаше да пътува в чужбина, но не беше нищо особено.

— Така ли? Пътувал ли е? И къде е ходил напоследък?

— Не съм сигурна — каза тя с хлътнали очи, които издаваха умората й. — Беше в Ню Йорк, Израел, прескочи и до Хелзинки… — Тя напрегна паметта си. — А, мина и през Италия.

Споменаването на нейната страна привлече вниманието на инспекторката от Криминалната полиция.

— Къде точно в Италия?

— О, не знам. Ходи там на конференции и неща от този род. Може би е по-добре да отидете в университета. Те се грижат за пътуванията му…

Инспектор Пичуров се наведе към италианската си колежка.

— Хората ми вече са там и събират информация — прошепна той. — По-късно ще ви запозная с резултатите.

Вдовицата се възползва от паузата и се надигна от стола. С тъжно изражение тя направи жест на гостите си да я извинят.

— Не се чувствам добре — каза тя. — Ако позволите, ще се оттегля в стаята си.

— Разбира се — съгласи се Валентина. — Само един последен въпрос, ако не възразявате.

— Кажете — каза жената, но продължи да върви към вратата с малки несигурни крачки.

— Съпругът ви вярващ ли беше?

Учудена от въпроса, вдовицата спря.

— Ни най-малко. Петър не се интересуваше от тези неща. Повече го вълнуваше науката, разбирате ли?

— Не е ли чел Библията? Никога ли не ви е творил за стари ръкописи и неща от този род?

По лицето на госпожа Вартоломеева премина изумление, сякаш не разбираше смисъла на въпроса.

— Госпожо — каза тя с гневна нотка, — вече ви казах, че той не се интересуваше от тези неща. — Изправи рамене и тръгна отново с решителна крачка. — Извинете, трябва да се оттегля в спалнята си. Приятен ден!

Вдовицата изчезна зад вратата, оставяйки полицаите да се споглеждат един друг. Лицето на Валентина бе запазило изражението на човек, който се бе опитал да свърши нещо полезно, но българските й колеги я наблюдаваха със студенина и отчужденост. Засрамена от провала си, тя излезе в централния салон, придружена от Томаш. Инспектор Пичуров остана да разговаря с подчинените си, но след малко се присъедини към гостите в салона с няколко листа в ръката си.

— Това са документите, пристигнали от Дъблин и Рим — заяви той. — Списък на пътуванията на другите две жертви през последните дванадесет месеца.

Италианката нетърпеливо издърпа листовете от ръцете му и веднага впери очи в тях. Почти се стресна от онова, което видя.

— Ах, професор Ескалона не е спряла да пътува! — възкликна тя и показа документа на историка. — Вижте това! Повече от четиридесет пътувания! — Погледна втория документ. — Какъв ужас! При професор Шварц е дори по-зле. — Отново му показа текста. — Този човек трябва да е бил летящият холандец. Madonna! Това са около петдесет пътувания!

Томаш надникна в двата списъка.

— Наистина са много — съгласи се той. — Вижте само кои са местата, на които са били и двамата по едно и също време.

Валентина взе химикалка и отбеляза дестинациите, които бяха общи за двамата. Надраска шестнадесет хикса. След това провери дните на съответните пътувания, търсейки съвпадения в датите, и броят на хиксовете намаля до пет.

— Интересно — прошепна тя. — Двамата са били в Рим по едно и също време. Ескалона е търсила ръкописи във Ватикана, а Шварц с бил на разкопки при Колизеума. — Направи пауза. — Били са заедно и в Гърция: тя при руините на Олимп, той в библиотеката на манастира „Русану“. — Нова пауза. — Израел е другата им обща дестинация. Той отишъл да види някакви находки в Департамента за древни ценности; тя участвала в конференция, посветена на ръкописите от Мъртво море.

— Дотук всичко е нормално — отбеляза португалският учен. — Професор Шварц се е занимавал с неща, свързани с неговата област — археологията, а Патрисия — обградена от ръкописи, както се очаква от палеограф с нейната репутация. Има ли нещо по-особено при другите две дестинации, които и двамата са посетили?

— Париж — каза италианката. — Професор Ескалона е работила като експерт по проект за два палимпсеста64.

— Изглежда ми нормално. А професор Шварц?

— Просто едно туристическо пътуване. — Тя впери сините си очи в Томаш. — Туризмът е изключение в характеристиката на пътуванията, които е предприемал. Може би означава нещо.

— Може би — съгласи се историкът. — А може би не. Да избереш Париж за туристическа дестинация, ми се струва напълно нормално. — Той отклони поглед към документите. — А последното пътуване?

Валентина провери последния хикс.

— Двамата са били в Ню Йорк по едно и също време. Тя на път за Филаделфия, за да види стар ръкопис, който се пази там…

— Сигурно става дума за P1, първия регистриран фрагмент от ръкопис с Новия завет. Съдържа Евангелие от Матея и датира от III век. Истинско съкровище. — Погледът му се насочи към списъка на професор Шварц. — А той?

— Пътуването му трябвало да разреши някои финансови въпроси, свързани с Амстердамския университет.

Двамата се спогледаха с надежда въпреки скептичните очаквания.

— Може би точно там са се засекли — предположи Томаш. Той махна с ръка към съседната стая. — Нашата вдовица не спомена ли, че съпругът й също е бил в Ню Йорк?

Очите на Валентина светнаха.

— Ню Йорк — повтори тя, сякаш името имаше магическа сила. — Наистина ли смятате, че това е мястото, което свързва тримата?

Португалецът сви рамене.

— Възможно е, не мислите ли? Все трябва да има нещо общо помежду им, за да бъдат убити по такъв начин.

Двамата обмисляха различните хипотези, когато инспектор Пичуров се върна при тях.

— Хайде — каза на български, приканвайки ги с жест да си вървят. — Тръгваме си. Вдовицата е много разстроена от случилото се и помоли за тишина.

— О, разбирам.

Поеха надолу по дървеното стълбище. Стъпалата скърцаха при всяка крачка, сякаш протестираха срещу бремето, което трябваше да понесат.

— Горката! — сподели Пичуров. — Изглежда, госпожа Вартоломеева много се развълнува, когато й разказаха, че убиецът надал скръбен вик, след като отнел живота на съпруга й. Попита що за звяр може да убие човек и да се преструва, че…

— Какво? — прекъсна го Томаш и се закова насред стълбището като парализиран. — Повторете онова, което казахте!

Изненадани от реакцията на историка, двамата полицаи впериха поглед в него.

— Казах, че тя попита що за звяр ще…

— Не. Преди това. Какво казахте преди това?

— Преди кое? — учуди се неразбиращо българинът.

— Казахте, че убиецът е извикал.

— А, да. Имаме свидетел, красавицата от будката за вестници. Тя твърди, че убиецът извикал от мъка, сякаш страдал за смъртта на професор Вартоломеев. Странно, нали?

Томаш хвърли поглед към Валентина, която току-що бе разбрала реакцията на португалеца.

— Помните ли показанията на свидетеля от Дъблин?

— Прав сте! — възкликна тя. — Пияницата разказа същото нещо. В Дъблин убиецът също извикал, сякаш оплаквал смъртта на професор Шварц. — Тя се поколеба. — Какво ли означава това?

Историкът се замисли. Погледът му беше сведен надолу, залепен за дървеното стъпало, но през ума му прелитаха страници и страници от хиляди исторически книги, които беше прочел през годините.

— Сикариите65! — възкликна внезапно той. — Това са сикариите!

Италианката го изгледа с недоумение.

— Си… кои? Какво говорите, по дяволите?

Томаш кимна с глава към документите, съдържащи списък с посетените места от първите две жертви, които тя държеше в ръцете си.

— Знам какво свързва нашите три жертви.

— Така ли? Какво?

Португалецът погледна към входната врата, сякаш нямаше никакво време за губене.

— Йерусалим.