Последната тайна

XX

Професор вартоломеев от доста време мислеше да смени дома си, но в решителния момент никога не му достигаше кураж да осъществи намерението си. Все пак живееше в историческата Балабанова къща, построена през деветнадесети век в Стария град, старата градска част, издигната точно на онова тепе, на което бе възникнал този древен град. Само луд би напуснал такава къща без основателна причина.

Но мисълта го връхлиташе винаги в момента, когато изкачваше улицата към дома си. Откакто бе прехвърлил петдесетте, той започна да усеща промените в тялото си. И ставаше все по-зле. С всеки изминал ден изкачването на хълма му се струваше все по-мъчително, мускулите му ставаха твърди като камък, а дробовете му пулсираха, сякаш беше пробягал маратонска дистанция. Още колко време щеше да може да катери хълма? Вече знаеше, че веднага щом се прибере…

— Господин професор!

… и се изтегне на дивана, тези мисли ще се разсеят като мъгла. Но не можеше да продължава така. Определено трябваше да убеди себе си, че младостта беше погълната от годините и тялото му нямаше дял в блаженството, обзело духа. Да живееш в Стария град, несъмнено беше прекрасно. Проблемът бе, че не е практично. Достатъчно беше да види…

— Господин професор?

Чу гласа и се спря объркан.

— Да?

— Аз съм, господин професор — каза гласът вдясно от него. — Здравейте! Днес няма ли да вземете своя брой „Марица“?

Той погледна нататък и видя момичето от будката, протегнало ръка, за да му подаде вестника с грееща усмивка.

— А, Даниела! — Той направи няколко крачки и се залепи за будката е монета в ръка. — Къде ли ми е умът днес?… Разбира се, че искам новия брой на „Марица“!

Даниела му подаде вестника и веднага размаха пред него една малка книга.

— „Хермес“ са издали още една от онези книжки, които толкова харесвате. Ще вземете ли тази?

Професорът погледна заглавието на корицата.

— Утре — обяви той. — За днес ми стига вестникът.

Вартоломеев понечи да се отдалечи, но момичето го задържа за лакътя.

— Днес имате гости.

— Аз? Гости?

Даниела посочи към силуета в края на улицата, близо до къщата.

— Чужденец е — прошепна тя. — Чака ви.

Професорът заинтригувано погледна към силуета и продължи да върви, изпълнен с любопитство. Дали не беше пощальонът с писмо за резултатите от образците? Вартоломеев вярваше, че е възможно да разреши проблема със скъсяването на теломерите57, като по този начин запази целостта на хромозомите. Може би последните експерименти са се оказали успешни, кой знае? Тези резултати всъщност бяха решаващи за цялото изследване. Ако успееше да реши този научен проблем, можеше да е сигурен, че Нобеловата награда за медицина ще е негова.

Ученият напредваше по стръмната улица, но от това разстояние все още не можеше да различи чертите на човека, който го чакаше. Непознатият стоеше в сянката на дървото, а очите на професор Вартоломеев, както и цялото му тяло, вече не се радваха на предишната си сила. Въпреки това разбра, че мъжът крие някакъв предмет в ръката си, и надеждите му се засилиха. Дали бе писмо? Или колет? Може би резултатите от експериментите? Колко важен беше този момент! Професорът усети как трепетът на възбудата сви стомаха му и намести очилата, за да вижда по-добре.

В този момент непознатият се втурна към него. Изненадан, професорът рязко спря. Смая се, когато разпозна предмета, който мъжът държеше в ръка. Нямаше никакъв плик с резултати от експериментите. Беше нож.

Следвайки инстинкта си, ученият се обърна и побягна. Твърде късно.