Последната тайна

LXI

Бип.

Макар и тихо, съобщението на пейджъра прозвуча в главата на Сикариус с експлозивната сила на гонг. Сякаш в този миг беше активирана някаква програма в мозъка му, нападателят взе устройството и провери местоположението и силата на сигнала, отбелязани от индикатора. Стоеше неподвижно на петнадесет метра разстояние по права линия от мястото в сградата. И все пак беше получил знак, че стартира финалната фаза от операцията.

— Две минути, учителю — прошепна Сикариус. — Ще бъда там след две минути.

С разтуптяно сърце и тяло, движено от адреналина, който позвъняването беше инжектирало в кръвта му, той бързо се отправи към шахтата в тревата и слезе по стълбите до аварийния изход. Влезе през тайния вход и се вмъкна в сградата през тесен коридор. Беше осветен с бяла дифузна светлина, като тази в болниците, а във въздуха се носеше неопределено жужене. На фона на това неясно жужене в главата му проехтяваха силни и ритмични удари. Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че са ударите на сърцето му.

Беше навлязъл в най-важната фаза на мисията. Беше работил здраво, за да стигне дотук, и бе рискувал твърде много, за да се провали точно сега. Не можеше да позволи мисълта за важността на този момент и адреналинът в кръвта му да го накарат да изгуби контрол над емоциите си. Сложи ръка на колана, за да почувства присъствието на сиката. Усещането на студената повърхност на свещения кинжал му напомни за божествената защита, която острието му даваше, и му подейства като успокоително.

— Такава е божията воля!

В този миг тренировките поеха контрола над тялото. Също както във Ватикана, Дъблин, Пловдив и стаята в Америкън Колъни, от този момент Сикариус престана да бъде човек и се превърна в робот — машина, програмирана да изпълни своята мисия на всяка цена. Плъзна се ловко по коридора; сетивата му бяха изострени, вниманието — насочено към подробностите; погледът му — замъглен от обсебващата мисъл за края на операцията.

Стигна до дълъг коридор и спря. Забеляза една охранителна камера високо на стената и се поколеба. Провери местоположението на екрана на пейджъра. Индикаторът показваше надясно. Погледна натам и видя друг дълъг коридор. Огледа внимателно мястото и видя план на сградата, закачен на стената.

Пое дълбоко дъх, вече с абсолютен контрол над емоциите, и закрачи спокойно и непринудено. Влезе в коридора с нормална крачка, сякаш беше част от екипа, който работеше в комплекса, и се отправи към плана на сградата. Изцяло изложен на студения поглед на охранителната камера, той се приближи до стената с таблото. Чертежът съобщаваше названието на сградата — Ковчега, и обозначаваше различните коридори, лаборатории, помещения, складове и стаи на територията на сградата и мястото, където се намираше в момента.

Погледна пейджъра и видя, че сигналът беше започнал да отслабва — знак, че обектът отново се движи. Пресметна разстоянието от точката по права линия и го сравни с местата, отбелязани на таблото, за да реши накъде да тръгне и кой маршрут да избере.

Откри местоположението на точката върху чертежа на сградата и прочете името на помещението, където се намираше.

— Кодеш ха Кодешим — прошепна той. — Светая светих. — Изненадан от наименованието, той се поколеба и се огледа наоколо с въпросително изражение. — Какво е това? Храмът?

Но не можеше да губи време в догадки, а и в момента със сигурност нямаше да получи отговори. Отново се концентрира върху мисията. Сравни местоположението на Светая светих с мястото, на което се намираше, проследявайки с пръст указания в схемата маршрут, и разбра, че трябва да мине по коридора и след втората врата да завие вдясно.

Мишената беше там.

Сикариус установи маршрута и тръгна веднага. Прекоси коридора с широки крачки и когато стигна до втората врата вдясно, спря. Погледна отново пейджъра, за да се увери, че е на правилното място. Сигналът беше по-силен от всякога и Сикариус пресметна, че датчикът се намира на три-четири метра по права линия. Това беше посоката. Пое дълбоко въздух и продължи. Отвори предпазливо вратата и чу гласове. Той се поколеба. Да влезе ли, или по-добре да изчака? Истината бе, че Учителят го беше инструктирал да действа едва след като получи второто съобщение. Първото позвъняване, което беше получил на пейджъра, беше само нареждане да заеме позиция — нещо, което правеше в момента. Но за да изпълни правилно това нареждане, трябваше да разбере какво го чака от другата страна. Дали да рискува? Изключително предпазливо подаде главата си и надникна вътре. Зад вратата имаше фоайе с цилиндрична бетонна стена отсреща и полуотворена врата от масивна стомана. Видя няколко души, застанали с гръб към него, с бели скафандри, които стояха пред нея, и въпреки че не виждаше благословеното лице, разбра, че един от тях е Учителят.

Блиндираната врата се затвори с тихо изписукване зад групичката хора, оставяйки навън посребрена табела, на която пишеше Кодеш ха Кодешим.

И да бе имал някакви съмнения, те се разсеяха в този момент.

Беше точно където трябва.